Билет за баня

За тогава,

когато ще бъде сега

-      Дядо, дядо – изтрополиха малките крачета – гледай -  малкият стискаше парченце хартия

-      Какво е това? – нахлузих очилата

-      Билет за баня

-      Аа, да – помачках листчето между пръстите и отекчено го върнах на детето. В днешно време дори и дребосъците не се впечатляват. Кипежът му събуби и в мен ентусиазъм, че ще разкажа нещо итригуващо и поне за малко ще съм предпочетен вместо всичките разни машинки. Уви! Билет за баня.

Хлапето сякаш не споделяше моето безразличие, прожинираше на пръсти с ееей такива огромни очи.

-      Какво е „билет за баня“? – въпросът се заби през погледа, а не с гласа

-      Е, какво...билет...за баня

-      Как така?

-      Ми така, не знаеш ли какво е билет, плащаш си за да влезеш, и ти дават хартийка

-      Да де, за хартийката ясно, били сте примитивни, но за билета...

-      Едно време не беше като сега...

-      Знам, знам, тая съм я слушал. Нали този апартамент е по-стар от теб, доколкото си спомням, винаги е бил с баня, гледал съм снимки

-      Ами...

-      Не ми казвай, че някой те е карал да си плащаш за собствената баня!

-      Не, не, друго е – побързах да се върна в играта, маникът беше ме сгащил – старите бани едно време бяха големи сгради с много неща вътре. Верно е, имахме баня у дома, където да се къпем, но в градската баня се ходеше и за много други работи, там не се къпеш, там се баняш

-      Какво е да се баняш?

-      Зависи, за всеки беше различно, някакъв ритуал, подготваш се, отиваш, отпускаш се, после дори може да се почерпиш, даже си викахме: честита баня. Демек, направил си нещо за себе си, за душата, поглезил си се

-      Ти, дедо, баняше ли се?

-      Оо, да, имаше една Сапарева баня, често ходех там

-      ? – стрелнаха очите

-      Купувах този билет – погалих топлата ръчица – сигурно от тогава е останал, вкарваха ме в една стаичка, с вана закачалка и стол. Пълнех ваната с минерална вода и се киснех с часове.

-      Просто така, лежиш си...с часове...ти – намигна хитрушко

-      Е нее, пиех бира и пишех разни истории с молив, за да не се намокри...

-      Какви истории...

-      Мисля, че и това което ти разказвам тогава съм го написал, чакай да видя – скокнах да ровя в чекмеджето

-      Дедоо - Погледнах го и се разсмяхме – Сега сериозно! – продължи наставнически

-      Прав си – наведох се към него, инстинктивно ме последва. Почти бяхме слепили чела и аз съзаклятнически продължих – имаше още една баня. Руска баня. В Обеля, Кристал. Ходехме всяка седмица, група приятели, мислеха ни за магьосници или някаква секта, може и така да е било.

-      Защо?

-      Правехме си едни метли от клонки, аа, бреза...дъб...клек, нее, а да, хвойна. С тях се шляпахме по гърбовете, така прогонвахме демоните си и прераждахме душите.

-      Дядо, пак ли ме хлъзгаш

-      Истина е..

-      Момчетаааа – влетя стопанката – вечерята е готовааа

-      Шшт – разменихме невинни погледи и в строй поехме към столовата

·        * * *

          На сутринта нещо се строполи върху мен

-      Дедоо, дедоо – малкият ми дърпаше мустаците

-      Пирате, не е джентълменско да атакуваш чужди фрегати на абордаж без предупреждение

-      Дедоо, остави шегите, разкажи ми...прочетох за руската баня, ама нищо не пише за демоните, иначе за метлите дето хич не ти вярвах е истина

-      Дълга история...

-      Не бързаме, закусил съм, ще ни търсят чак за обяд – наведе се към мен с притихнал гласец

-      Ами, там, ония джаджи няма ли да пиукат

-      Стига де, не си отмъщавай – заби коленца в стомаха ми като опитен ездач – кажи за метлите

-      То си беше цяла история. Още от летос събирахме клонки, всеки се стараеше да има най-добрата метла, най-дъхави и най-веещи. После тренирахме да ги въртим за да владеем парата, замахваш с ръце и пращаш най-горещия въздух върху най-слабото място, и така до  отмала, кой колкото устои. Жегата ставаше непоносима, крещиш, гърчиш се, ала не бягаш, държиш... всичко каквото има у теб тъмно и нечестиво се отвява, оставаш чист като новородено отроче.

-      Не беше ли страшно?

-      Ее, та нали обичаш приказки за страшилища.

-      Ама това приказка ли е или истина

-      Нали е интерсно

-      Защо не ми разказваш по-често

-      Знам ли, от де да предположа, че ще се заинтригуваш от един обикновен билет за баня

-      Ти значи всичко си измисляил – заудря с малките юмручета по юргана

-      Е, поне все още добре го правя

16.12.2016г. Сапарева баня

Уморих се

Уморих се да водя борби,
               за правда,
                     за истина
                           за справедливост

Уморих се да късам парчета от своята плът
за да са сити врагове и другари

Уморих се да Вярвам
                      да питам
                         да търся

Уморих се да бъда друг
                за мачкам себе си
Уморих се да бъда силен и страшен
Уморих се да съм твърд,
                                    несломим
Уморих се да падам и ставам
               да тичам срещу вятъра
Уморих се да нямам покой
Уморих се да търся живот
Уморих се
Уморих се
Уморих се
                неуморната да понасям

Няколко реда

          Планините са величествени, горите са магични, реките са дивни, морето е захласващо, но истинското богатство на живота са хората с които ни среща Бог. Всеки от тях има точно определено място в пъзела на нашия свят. Природата ни "дърпа" към себе си за да почистим сетивата с които посрещаме човека. Всеки човек е въплъщение на Господ и е изпит за нас. Изпит е, когато трябва да простиш, изпит е, когато трябва да потърсиш прошка. Изпит е, дори всяка дума, всеки жест. На колко ли от тези изпити ни връщат на поправителен? А тестът е много лесен, просто трябва да се вгледаш в очите на другия, там надзърта душата му.
          P. S. Тясна, къса и малка страничка, а колко години ми отне докато я напиша, колко блаженство ми донесе щом я завърших.

Погребение или свадба

          Насред хвалебствената реч на скучното и сърцераздира-телно погребение на майка ми, започнах да си мисля дали да не отложа свадбата. Така или иначе не държах на нея, просто исках да ядосам старата, но тя успя да провали плановете ми, пукна и ме изпревари. Сега всичко губеше своя смисъл. Как щях да продължа да живея без да има на кого да правя инат? Все пак тази игра я играхме шейсет години, почти откакто се бях родил, или малко преди това. Нямам спомен кой я започна, тя, с това че искаше да ме изхвърли още в третия месец или аз, че не желаех да се пръкна в десетия. Няма значение, важно е, че отлично се допълвахме. Прехвърляхме си неудовлетворението и омразата един на друг като топче за пинг-понк. С времето се ошлайфахме като опитни играчи, дори на моменти се възхищавахме от майсторските отигравания на другия. Отношенията ни бяха изпълнене със заряд на махало, буташ към другия и чакаш като се върне да те отнесе. Така всеки от нас се зареждаше и успяваше да се справи с всички външни дразнения. Външни дразнения бяха, тези извън нас двамата, защото ние съществувахме за да убиваме щастието един в друг. Може би Ви е чудно как? Елементарно! Ако можеш или трябва да избереш, щастие за себе си или нещастие за другия, то просто избор няма, само наслада от резултата.

          Под формата на невинни шегички, от ден на ден си забивахме все по-люти шамари. Посрещахме ударите с достойнство и усмивка, но играта постепенно загрубяваше, силите намаляваха и така се наложи да прибегнем до съюзници. Започнаха свадбите. Ту моя, ту нейна. Не знам кой поведе, като че ли единият обяви, другият го изпревари. Горките! Не мога да им прочета броя. Увличаха се от чара на нашата сила и ставаха жертва на егоизма ни. Проверих ги, преди церемонията, бяха се явили по списък и нейните, и моите. Сладури! Погледнах поредната, и си казах, няма да разваля свадбата, Тя точно на това най-много ще се радва. Дори мъртва няма да и доставя това удоволствие, да покажа колко я обичам, защото не ме научи как да го правя.

Себап да сториш, хаир да видиш

          „Себап да сториш, хаир да видиш“.  Обикалях из затънтените улички на стария град и се опитвах да върна времето, за да разбера това сън ли беше или кадри от късния филм. Може би реалистично изживяване в този или някой друг живот. Не бях напълно наясно със смисъла на тези думи, но си представях нещо от сорта: Прави каквото трябва, да става каквтото ще. Разглеждах чудните постройки устояли времето, дивях се от колорита на градините и картините, изумявах се от сетивата на старите майстори, ала думите кънтяха в главата ми като ек от дълбок кладенец. Сякаш наистина вятърът ги носеше от друг несъществуващ свят.

          Постепенно врявата и потокът от туристи ме увлякоха. Наравно с всички препусках из калдъръми и сукаци. Пълнех очите с форми и цветове. Пазарях се с търговците на екзотични сувенири. Напрежението от изминалите месеци беше изтекло от мен. Реех се лек и свободен от безветрието на празнотата. На такива места, дали защото са Богоизбрани, или просто защото много хора отхвърлят товара на своето бреме, ти става някак леко и свободно и си готов да сътвориш греховни неща. Опитът и възрастта ме опазваха от подобни детинщини, но все пак общата лекота се отразяваше и на мен. Усмивката не слизаше от лицето ми, красотата и естетиката не ме оставяха равнодушен, но се спасявах от този плен.

          Притъмня. Звучите се преляха в цветове. Душите бавно откриха дълбините си. Навалицата намаля и човек лесно можеше да отличи гостите от местните. Продължавах да скитам с натежали крака. Въпреки умората от дългия ден ми се струваше че има още нещо което трябва да открия, още нещо което ме чака да стигна до него. Душата си е душа, но плътта си иска хляб. Стигнах до осветено кръстовище, срещу мен крещяха рекламите на супермаркет. Бях идвал тук „покорен“ от някаква местна особа, знаех че в ляво зад ъгъла, по стъпалата надолу има уютен рибен ресторант. Не бих казал, че ме подведоха спомени, инстинктивно тръгнах на там. Да, парапетче, дузина стъпала, тъмна стаичка с няколко маси, десетина човека, не повече. Срещу мен светнаха два реда бели зъби, когато привикнах с мрака разкрих и усмивка:

-      Резервация има те ли?

-      Не, посто така...

-      Сам?...Заповядайте, имаме специално сепаре.

          Настаниха ме в мрачна соба, едва ли и Граф Монте Кристо би оцелял. Дамата запали свещници и се озовах в трюма на кораб превеждащ хиляди имигранти. Орисия, сам го бях избрал.

         След малко момата доходи с чинийка и малка мастика:

-      Тук нямаме много, каквото Бог дал

          Пийнах, боцнах, Бог не отпускаше сетивата ми, но свеща се разгоря. Восъкът се топеше, а фитилът все повече озаряваше. Обърнах се за да добиа пълна представа. „Себап да сториш, хаир да видиш“ пишеше на стената. Бях провидел.

          Мислим си, че в живота се обръщаме назад, а то сънуваме това което е пред нас. Най-сетне проумях от къде ме сподиря тази мисъл, почти предусещах какво означава, по-точно обясни ми се, остана да разбера защо ми се явява. Беше повей на бъдещето или се връщаше нещо от миналото. Защо сега? Защо тук? Понякога проблемът ни е, че си задаваме много въпроси вместо да се оставим на потока на времето, то така или иначе ще ни изведе когато и където трябва. Както, сега, с мен в момента. Отпивах мастичката и очаквах нещо да се случи. Как и защо съм тук? Нищо не се случваше. Може би точно в това е смисълът, да стигнеш някъде, където няма нищо повече. Да, предполагам, но защо да е днес и тук. След всяко следващо питие гледах все по философски на съдбата. Сетне реших, че това е някаква игра. Някаква лудешка закачка, като онези които Шерлок Холмс погажда на доктор Уотсън, но беше безвкусна, не успя да ме грабне. Отново се взрях в надписа: „Себап да сториш, хаир да видиш“. Да не би пък да съм го прочел невярно или нещо не съм доразбрал. Какво толкоз седи зад тези думи, че така ме бодат. Мисъл като мисъл, думи като думи, букви като букви, при това на никого друг не правят впечатление, единствено на мен и то защото ги прочетох преди да ги видя.

          Разкапах се. Какво толкова ме свързва с този живот за да обръщам такова внимание на тези неща. Преди беше лесно, всеки ден-спусък на руска ролетка. Нищо не печелех, нямаше какво да загубя, хич не му мислех, не че сега нещо е по-различно, всичко може да приключи от раз. И все пак продължава, идва нещо си от един път и помита цялата безметежност, не че предава смисъл на нещата, но изтрива безмислието им. Започваш да се замисляш. Това от което най-много съм се страхувал...да се замисля. За вчера, за утре, така изникват разни работи, които постепенно започват да тровят безгрижието ти. Започваш да мислиш, ден след ден, нощ след нощ...и туко виж някоя сутрин си се събудил човек...с чувства...с болка...с радост... Аа, не. Само това не. Хвърлих едра банкнота и побягнях слепешката.

          Колкото и да се отдалечаваш забие ли се трънчето, с всяка крачка го вкарваш все по-навътре. Колкото повече го попипваш, толкова по-дълбоко потъва. Няма болка, само тъпо присъствие. Дните минаваха, надписът продължаваше да боде. Върнах се в познатото ежедневие, а нищо не беше същото. Уж всичко вървеше постарому, но обръщах внимание на всички дреболии. Поздравявах чистачката на входа, усмихвах се на вечно киселата кафеджийка, мяуках на кварталните котараци. Не бях сигурен, че се случва, поне така ми се струваше. Животът ми се промени,н нямах обяснение каква е причината. Спрях да излизам вечер, потъвах в мисли пред телевизора, отговор не идеше. Една вечер не издържах. Запалих колата и подкарах към онова малко градче с мизерното му ресторантче. Лигаво есенно време, пътят лъщеше пред дългите светлини. Карах захласнат в предстоящата среща. Пристигнах след полунощ, изтрополих по стъпалата. Животът тук е замрял. Насочих се към позната маса...останах поразен. На стената, зад нея, нямаше никакъв надпис, само рисунка на рибар в лодка. Запитах жената.

-      Не е имало такъв надпис...поне от както аз съм тук...осем години. Миналият месец не работихме, бяхме в отпуск, може да сте били в друга кръчма...или в друг град...или в друг живот. Ето че нищо не е било както е. Върнах се обратно. Било е много реалистичен сън, все пак не искам да го забравя, колкото и да се опитвам да го прогоня “Себап да сториш, хаир да видиш“.

Не знам къде отивам, но вървя напред

          Вратата се затръшна зад гърба ми. Завинаги. Бях прогонен от гнездото на своето спокойствие и безотговорност. Изкарах няколко денонощия скимтейки пред нея с надеждата, че пак ще се отвори и ще ме смукне обратно. Уви, не бе сън, трябва да се справям сам. Не е лесно „на жизненото поприще в средата“ да прохождаш сред нивята, пък и никога не ми се е искало да мога и знам. Плашех се от трудностите, които ми предстояха, но не достатъчно силно за да сложа край. Обикалях лъскавите витрини с надеждата, че все някоя от тях ще се открехне за мен. Няма как да стане, нито съм лъскав, нито чист... поне да бях светъл... Лутах се заничайки зад всеки ъгъл, като че търсех посока... или оправдание за да не я намера. Това беше моят свят, ала не го познавах. Тогава си дадох сметка, че съм псе и гледам животът отдолу чакайки някой да се наведе подавайки изсъхнал кокал. Случваше се, но не приемах, защото някога, преди и аз бях подхвърлял трохи, знаех как гледат на мен сега. Първата победа – гордостта прогони глада. После навикнах със страха. Виждах го в очите, ръцете, колената, на всички, постепенно го отнеха от мен. Вместо него него дойде радостта, радостта от свободата. Да не зависиш от никой и нищо да не зависи от теб. Трудно дочаквах новия ден, но му се наслаждавах, защото не очаквах нищо от него, защото един такъв щеше да е последен. Не в това е свободата, тя идва когато излезеш от времето, сякаш то е измислено за да ни държи в плен. Вървях, просто вървях напред, без да знам къде отивам. Може би търсех себе си, може би бягах от мен.

          Ежедневието ми поднасяше несгоди. Разбрах какво е да спиш в мека постеля след като стотици нощи опирах в твърдостта на земята, попивах всеки слънчев лъч след като дълги зими трептях под всеки полъх. Благославях водата с изпръхнали от жаждата устни. Оцених вкуса на храната и се наслаждавах на всяка хапка живот, след като дни не бях слагал нищо в устата. Преклоних се пред въздуха, защото нито за миг не ме изостави и беше за мен и храна, и вода, и светлина, и топлина. Вървях и срещах погледи търсейки очи измити от сълзи, а получавах хлад. Вървях с копнеж за нечия човешка топлота, вървях и без да спирам никъде човечност не съзрях. Не спрях, през цялото време вървях напред без да знам къде отивам, не се обърнах за да почукам на затръшната врата. Вървях и не знаех дали отивам или се връщам.

Банишора

          „По сред нощ Съседът нахълтал в помещението на Илия-циганина, развъртял се с маси, столове и потрошил от бой всичко изпречило се пред него. Полицията го закопчала в районното и на сутринта по живо, по здраво го изпратила у дома“

          Значимо събитие в нашето Банишорско ежедневие. Може би най-значимото. Поне в този век. Какво се случи всъщност? Не съм съдник, за да упреквам когото и да било, нито мога, нито искам да оправдавам някого. Просто съм потресен! че това се случва до мен, с хора които познавам. Значи съм участник и не мога да седя отстрани и да се правя че нищо не е било. Има причина поради, която е станало, това е повод за дебат, това са въпросите в дневния ред на обществото. Циганин-българин, турчин-арменец, гейове-мъжкари, левскари-цесекари, сини-червени, добри-лоши, млади-стари, бедни-богати, обичащи домашни любимци-мразещи домашни любимци, бедни-богати, автомобилисти-велосипедисти, всякакви –исти срещи други  -мисти. Всички сме различни, между нас можем да прекараме милиони граници, които ни разделят, но все пак... Все пак живеем заедно и трябва да намерим поне една допирателна, която да ни свързва, поне една... Трябва да разговаряме, жизненоважно е тези теми да ги изговорим, за да създадем яснота за себе си. За съжаление няма да се получи, дори медиите биха го отразили като „битов инцидент“. Не са виновни те, нито ни е крива системата, или сме жертва на „световната конспирация“. Не. Няма да се получи, защото сме изпаднали в безпътица, завладяни сме от дефицит на ценности, изпразнени от вяра и нахранени със страх.

          Все пак на мен ми пука, и за единия, и за другите, и за техните близки, и за всички които ги заобикалят. Пука ми и заради това не спирам да се питам: не, защо, а как? Как се докарахме до това да сме врагове заключени в съседни клетки.

          Приемам, че и двете страни имат своите мотиви, приемам че всеки е реагирал на провокация, разбирам че това е сблъсък на различни култури, разбирам че всяка дума или жест се чете по различен начин. Наясно съм че агресията не е само дрънкане на оръжие и трошене на кости, може да бъде уж случайна въздишка плод на невербално действие. Приемам че всеки е готов /и така трябва да бъда/ да защити своето семейство, дъщеря, жена, дори съседка, от нечии нечистоплътни щения. Приемам и мерака на другата страна, група мъже „въдворени“ в бекярски бит за да си изкарат хляба търсейки обект на своите страсти / надявам се да ме разберат тези които са минали през казармата/. Приемем всичко човешко, освен насилието във всякакви негови форми, с удар, с изстрел, с дума, с поглед. Насилието ражда насилие.

          В края на краищата, каквото и да правим, всички сме гости на този свят и ще продължим да съществуваме заедно. Да, не съм вездесъщ, нито крайна инстанция, просто исках на глас да определя себе си и да споделя с Вас.

       

Проблясък

Аз се мисля за писател
ала силата ми е стихът
обаче в рамка съм обречен
нямам рими, нямам ямб
мозъкът ми го пелтечи
и го докарва в някакъв апломб
сетне ни съм риба, ни съм рак
оставам си неразгадан щурак

Живот без изход

Не знам защо съм тук
но търся изхода
дарен със кръста на свойта суета
бремето което нося към Голгота

Вървя във кръг
не знам дали е правилна посока
но следвам нещо което в мен ме води
вървя след някакъв компас
закотвен на сърцето
не знае север-юг
нито надморските посоки
вървя, и даже не поглеждам
сляпо го следя

А Той ме води
с трепет и разтърсване жестоко
Вървя, а сякаш съм изгубен
не знам в коя посока
изкачвам върхове
потъвам в езерата
а истината е че съм
               на вярната посока

Селската бакалия, Из цикъла:"Дневник на търговския пътник"

            В магазина видях старец от селото, в доста изпуснат вид, протъркан каскет, разнищен пуловер. Косата стърчи на разни страни под капата, а четината отдавна не е срещала бръснач. Прегърбен, от старост или от студ, стиснал мушамена пазарска чанта, от онези дето раздаваха в ТКЗС-то, пропускаше всички да го изпреварят на опашката. Шест след обяд, след работа хората се тълпяха в магазина, а и автобусът от града беше отминал, калабалък. Старецът седеше настрани и подканяше да го изпреварят с надеждата да остане насаме с продавача. Не щеш ли една му се сепна. Роднина или комшийка:

-       Бай Манчо, давай. Що чекаш

-       Да земем нещичко

-       Та, мини де, мини

-       Заборавил съм парите

-       Е, айде де, айде, ше ка‘еш на Дацо да те фрасне у тефтеря. Па ако сакаш, язе да ти дам, утре ше ги приносиш

-       Да се оттули навалицата, ше се спогодим – побутна я пред себе си.

          Мен, като непознат не ме брояха за жив, та станах неволен свидетел не само на разговора, но и на продължението. Хората се разотидоха, старецът се докопа до интомност с продавача. Правех се, че смятам фактурата, но цялото ми внимание беше насочено към касата. Без звук старецът отвори юмрука, на тезгяха паднаха два лева, магазинерът разпери пред очите ми картоните. Човекът с трептящи пръсти едвам отдели една хартийка, смушка я в джоба на жилетката и побегна към изхода. Празната чанта се кламбичкаше около ръката му.

          Спогледахме се безмълвно и всеки изпълни своята част от сделката. Качих се в колата и потеглих обратно. Примрачня. Средата на февруари. Тягостна картина, кални дворове, сиви къщи. Карах и ме връхлитаха въпроси. Този човек, беше дошъл с надеждата, че талончето на късмета ще напълни торбата му или бабата го беше изпратила с последните остатъци от пенсията да купи хляб и пет яйца? Може би има друга по-дълбока драма, с деца, внуци. Нещо,което би изкарало всеки от релси. Знам ли. Всичко е възможно, ама да поставиш съществуването си върху лист хартия...ми се струва отчайващо. Има ли значение кое го е докарало до това състояние. Загубил надежда във всичко. Вяра у Бога, у себе си, чака някаква милостиня, защото смята че животът му е минал на празно и щом не свършва, значи някой за нещо трябва да го компенсира. Заблуда. Това картонче-шарено, струва стотинки, а някой правят милиони от жаждата за щастие у хората.

Проповед за поглед към ближния

          Едно момиче от Стара Загора ни върна вярата в човека. Видя, че шофьорът припада, не се поколеба, отиде и го върна в живота пред погледите на група неми свидетели. Не искам да съдя тях и да възхвалявам нея. Не е моя работа. Това друг ще прави. 
          Това момиче ми върна вярата, защото забеляза ближния и прояви смелостта да се притече към него. Съвсем естествено, но рядко се случва. Сякаш живеем сред мумии. Докосваме се до тях, контактуваме, а не се вглеждаме какво се крие "зад фасадата". Рядко вдигаме поглед да прочетем какво ни казват нечии очи. Те изразяват душа изпълнена с копнежи, желания, мечти, чувства...
          Рядко срещаме и изправени очи в които да се вгледаме. Защо сме слепи за хората? Защо се страхуваме един от друг сякаш сме зверове. Човекът е най-съвършеното Божие творение, изпълнено с доброта и любов, които срамежливо крием вместо с шепи да обливаме ближните. Нима ако това не беше най-ценното и най-важното във Вселената Господ щеше да го посее у нас. Иначе щяхме да бъдем диви твари в гората. Дори у най-закоравелия престъпник, дори у низвергнатия отцеубиец има зрънце любов и доброта, но той не се е научил да ги пази и развива. Бързаме да го осъдим без да видим своята "градинка", дали нашето цвете на любовта и добротата е цъфнало и дава семе.
          Може би не сме дорасли, може би сега се учим как да отглеждаме своята доброта и любов, как да ги храним, да ги поливаме, да ги пазим от бури и пек. Да укрепнат, да израстнат здрави и силни и чак тогава да им дадем свобода, да ги пръснем наоколо. Тогава няма да съдим, а ще обичаме, няма да удряме и крещим. Ще има милиони отворени очи, в които да виждаме и които да гледат. Няма да обръщаме внимание на едно крехко момиче спасило живот, защото ще бъде ежедневие за всички ни да даряваме мир и любов, както ни учи Иисус.
          За това братя,нека се вгледаме в себе си, да позволим на своето семе любов и доброта да поникне, да израсте, да укрепне. Нека му позволим да ни изпълни. Да вдигнем очи, да го изразим, а после да се вгледаме в очите на другите. Ще видим най-богатата и най-красива градина, а светът ще бъде друг.

Проповед за усмивката

          Усмихнете се. Това отключва всички врати, топи ледове, събаря стени. Това, което не можеш да постигнеш с власт, пари, сила, знание, умения, интелект, убеждения, можеш да сломиш с една искренна усмивка. 
          Усмивката не лъже. Истинската, неподправена усмивка е огледало на душата. Тя е изпълнена с любов към себе си и ближния. Чрез нея Бог изпраща светлина. За това ние наричаме усмихнатите хора - лъчезарни. Тя е енергиен заряд от доброта и обич, който се забива у нас, пуска своите метастази и достига до всяка клетка. За това казваме, че усмивката е заразна, предава се от един на друг и ако ние поемем тази вълна от някого, позволим и да премине през нас, и я предадем на друг, тя за кратко ще обиколи планетата и ще го направи малко по-добро място за живот. Ако тази вълна обикаля земното кълбо постоянно, постепенно ще изтръгва злото, зависта и злобата. Бавно, но сигурно ще премахва всичко, което седи между нас. Ще създава радост. Представятели си с една своя усмивка колко хора ще направите щастливи. 
          Усмихнете се. Само така любовта ще преминава от един в друг и ще бъде пълна. Усмихнатият човек е изцелен. Той не боледува и не се тревожи, той е изпълнен от Божествена светлина, защото какво друго е усмивката. Светлината, която носим в душата си и с нея озаряваме около себе си, нашият ореол. Не случайно усмивката е сред най-сложните физиологични процеси в организмите. У него участват десетки мускули, а ние не владеем управлението им, защото ни е даден свише, само несъзнателно го изпълняваме.
          За това, усмихвайте се братя, чрез усмивката говори Бог, нека да изпълним Вселената с любов.  

Расизъм по нашенски

    Слушам някакъв дебат за етнически модел. Как българи, турци, цигани, евреи и всички други си живеем в мир и любов. „Как ли пък не”- вика опонента. „Има етническо напрежение”. Изследване на някаква суперхуманистична, суперпрестижна, суперпредставителна фондация показало, че сме в челните редици на расистите, омразата към гейовете, верската нетърпимост и други тям подобни социални термини.

         Каква ти верска нетърпимост? За да имаш верска нетърпимост трябва да имаш верска осъзнатост. А ние сме крайно верски осъзнати. На всеки Великден демонстрираме своята религиозна принадлежност държейки свещ в продупчена пластмасова чаша и чудейки се с коя ръка  как и кога да се прекръстим. Да. Да. Знам приятелю, че за това има обективни причини, които не зависят от нас. Световните конспирации, богатите и властните ни попречиха да имаме православна общност. Ама сигурно те са ни попречили да имаме каквато и да е общност. Роднинска, комшийска, колегиална, та дори и фенска. То за това и в ада до казана ни няма дявол. Така за нашите общности, тяхната липса и наличие. Нали си спомняте онази опашка, всички седим, редим се и чакаме. Роптаем, че от три гишета работи само едно. Възмощаваме се как може при толкова желаещи да си дадат доброволно парите, някой отговорен фактор да не иска да ги прибере, да предприеме нещо, да се реорганизира, да се... И сме общност. Еднаква ценност, близък социален статус, сходни разбирания за живота и света. Така докато отворят и другите гишета и ставаме врагове. Не врагове – зверове един за другия. Същото беше и на януарския протест пред парламента. До там, край с общността. Така е с всичките ни общности. За това българина мрази циганите, но с усмивка на доволство черпи музиканта Манго, ненавижда мохамеданите, но с армаган отива на „Байрама” у колегата Ахмет, кълне евреите, но се мазни на комшията Леви, щот не се знае..., не приема гейовете, но прегръща чичовото момче или там каквото е. Не е расист българина, но мрази общностите, защото той няма такива. Не харесва различните, но таи надеждица за някакъв келепирец.

Лако

         Носеше изтъркан стар шлифер с неопределен цвят, нещо сиво-кафяво-зеленикав, а пък може би съдържаше различните цветове на времето в което беше съществувал. Шлиферът беше приел формата на тялото или тялото беше приело формата на шлифера, той беше облечен постоянно с него, и в зимата, и през лятото, и през цялото останало време, и през деня на вън в Мадарската градинка и вечер у дома през осветения прозорец без пердета. Единствената разлика беше, че през студените дни компания на шлифера правеше един протрит вълнен шал. Лако увиваше шала няколко пъти около врата си когато беше студено и скриваше с него почти цялото си лице. То лицето му и без това не се виждаше, по незнайна причина рядко някой се вглеждаше в него. Едва ли ако накараш някой да го опише би успял да си спомни каквата и да е особеност за него. Бай Лако живееше тук от както се беше родил, никой не си спомняше кога е бил дете, как е отраснал, но всички бяха свикнали с неговото присъствие в махалата.  Беше нещо като неотделима част от кварталния фолклор. Нямаше ден без него, нямаше случка на която да не присъства, винаги когато и каквото и да стане бай Лако все е наблизо, но само присъства, никога не участва, никога на взема отношение, никога не пуска коментар. Какъв коментар? Та той не говореше, с никой не говореше, не знам дали някой си спомня как звучи гласа му. По цял ден сновеше в градинката и като мине покрай теб само леко ще кимне за поздрав. Гледаше детските ни игри, слушаше младежките ни мечти, не пропускаше тинейджърските ни неволи. Знаеше кой кога е пропушил, кога е изпил първата бира, видял беше хиляди първи целувки и на нас и на родители ни и на децата ни. Така си живееше Лако без на никой да пречи, без на никой да досажда, ден след ден, година след година, все със стария шлифер и все като сянка наоколо. Така си живеехме и ние с него, поколения дечурлига отраснаха с шеги и майтапи за него, десетки нови и стари номера му спретваха юнаците, после порастваха, след тях идваха други и цялата история отново се повтаряше, а той никога не се ядосваше, никога не се оплакваше от малчуганските номера, колкото и болезнени и подигравателни да бяха той нито един път не реагира с грубост и агресия.

         Самотникът живееше до самата Мадарска градинка, от другата страна на улицата в една сутеренна стая на еврейската кооперация. Стаята беше съвсем мъничка имаше място за един креват, маса, два стола и малка печка. В дъното имаше прогнила дървена врата, сигурно за тоалетна, но никой не може да е сигурен, защото не я е виждал отворена. В стаята се влизаше наравно от улицата, а до входната врата имаше малък прозорец на височината на човешки бой. Вечер в тъмното светеше слаба крушка и минувачите волю-неволю поглеждаха към прозореца като минаваха от там.  През мазното стъкло на прашасалия прозорец виждаха какво прави стареца, а той седеше на единия стол и все нещо чоплеше с ръце, машинки ли някави поправя, фигурки ли някакви сглобява, материал ли някакъв дълбае много много не се виждаше, а пък и никой не обръщаше внимание.

В последните години в едно такова помещение на 20 метра от дома на бай Лако отвориха кафене.  Масите му бяха разположени в началото на градинката от другата страна на улицата. Вечер изпълвахме тези маси с приятни разговори, весели компании, а през деня там се събираха млади майки извели децата си в градинката и подвили крак за половин час в приятна раздумка с комшийките на чаша кафе. Особено приятни бяха майските вечери, ранна пролет, природата и хората се отваряха за нов живот, градинката – зелена и усмихната, хората – отпуснати, весели и бъбриви. Изведнъж вик на съкрушена майка, изскърцване на спирачки от кола по улицата, звук на тъп удар...

Всичко живо побягна към детския плач, който се чуваше от улицата, малко тригодишно момиче изпуснато от погледа на майка си плачеше на тротоара с ужулени колена, лъскава кола спряла на средата на улицата с млад мъж навел глава над волана и обхванал лицето си с шепи, а пред нея като изхвърлен е проснат познатия шлифер, а в него лежи неподвижно Лако. Създаде се суматоха, накой хока майката, друг се заканва на шофьора, трети псува властниците, друг вика линейка, а ние 2-3 познати вдигнахме стареца и в стаята му. Бавно го положихме да легне, а той само леко пъхтеше и дишаше почти безшумно.  Нервно се оглеждах в стаята, без да знам какво да направя, усетих ръката на стареца да ме хваща за китката, погледнах към него, а той сочеше с поглед към прозореца. Мислех, че иска да диша от свежия въздух и бързо скочих и отворих прозореца. Върнах се към него, а той със сетни сили повдигна ръка, посочи отново натам и едвам отварайки устни издума:

    - Шкафа...има за тебе...долния ред...в ляво...

         Погледнах отново на там, под прозореца имаше шкаф, никога не бях го виждал, никой не беше го виждал, защото той беше под прозореца и можеше да се види само отвътре в стаята. Този шкаф беше проста лъвица с няколко реда цялата пълна с фигурки, фигурки от какви ли не материали: глина, пластелин, восък, гайки и болтове, коркови тапи, обикновени капачки, борова кора и всичко друго каквото можеш да се сетиш. Унемял от изненада завъртях глава отново към бай Лако, а той ме следеше с поглед, някак доволно, накак с лекота, все едно е открил щастието, едвам поклати глава и примигна с влажни очи. Погледнах на долния ред в ляво. Восъчна фигура издялана с костура от дебела стара свещ – момче в спортен екип с топка в краката. Да!!! Нали някога преди много години щях да ставам футболист. Загледах другите фигури. Видях ги, мои приятели, мои връстници, по-големи и по-малки от мен. Тук бяха нашите мечти. Той беше живял с нашите мечти, той живееше с нас, но ние не живеехме с него.