Насред хвалебствената реч на скучното
и сърцераздира-телно погребение на майка ми, започнах да си мисля дали да не
отложа свадбата. Така или иначе не държах на нея, просто исках да ядосам
старата, но тя успя да провали плановете ми, пукна и ме изпревари. Сега всичко
губеше своя смисъл. Как щях да продължа да живея без да има на кого да правя
инат? Все пак тази игра я играхме шейсет години, почти откакто се бях родил,
или малко преди това. Нямам спомен кой я започна, тя, с това че искаше да ме изхвърли
още в третия месец или аз, че не желаех да се пръкна в десетия. Няма значение,
важно е, че отлично се допълвахме. Прехвърляхме си неудовлетворението и
омразата един на друг като топче за пинг-понк. С времето се ошлайфахме като
опитни играчи, дори на моменти се възхищавахме от майсторските отигравания на
другия. Отношенията ни бяха изпълнене със заряд на махало, буташ към другия и
чакаш като се върне да те отнесе. Така всеки от нас се зареждаше и успяваше да
се справи с всички външни дразнения. Външни дразнения бяха, тези извън нас
двамата, защото ние съществувахме за да убиваме щастието един в друг. Може би
Ви е чудно как? Елементарно! Ако можеш или трябва да избереш, щастие за себе си
или нещастие за другия, то просто избор няма, само наслада от резултата.
Под формата на невинни шегички, от
ден на ден си забивахме все по-люти шамари. Посрещахме ударите с достойнство и
усмивка, но играта постепенно загрубяваше, силите намаляваха и така се наложи
да прибегнем до съюзници. Започнаха свадбите. Ту моя, ту нейна. Не знам кой
поведе, като че ли единият обяви, другият го изпревари. Горките! Не мога да им
прочета броя. Увличаха се от чара на нашата сила и ставаха жертва на егоизма
ни. Проверих ги, преди церемонията, бяха се явили по списък и нейните, и моите.
Сладури! Погледнах поредната, и си казах, няма да разваля свадбата, Тя точно на
това най-много ще се радва. Дори мъртва няма да и доставя това удоволствие, да
покажа колко я обичам, защото не ме научи как да го правя.
Няма коментари:
Публикуване на коментар