Не знам къде отивам, но вървя напред

          Вратата се затръшна зад гърба ми. Завинаги. Бях прогонен от гнездото на своето спокойствие и безотговорност. Изкарах няколко денонощия скимтейки пред нея с надеждата, че пак ще се отвори и ще ме смукне обратно. Уви, не бе сън, трябва да се справям сам. Не е лесно „на жизненото поприще в средата“ да прохождаш сред нивята, пък и никога не ми се е искало да мога и знам. Плашех се от трудностите, които ми предстояха, но не достатъчно силно за да сложа край. Обикалях лъскавите витрини с надеждата, че все някоя от тях ще се открехне за мен. Няма как да стане, нито съм лъскав, нито чист... поне да бях светъл... Лутах се заничайки зад всеки ъгъл, като че търсех посока... или оправдание за да не я намера. Това беше моят свят, ала не го познавах. Тогава си дадох сметка, че съм псе и гледам животът отдолу чакайки някой да се наведе подавайки изсъхнал кокал. Случваше се, но не приемах, защото някога, преди и аз бях подхвърлял трохи, знаех как гледат на мен сега. Първата победа – гордостта прогони глада. После навикнах със страха. Виждах го в очите, ръцете, колената, на всички, постепенно го отнеха от мен. Вместо него него дойде радостта, радостта от свободата. Да не зависиш от никой и нищо да не зависи от теб. Трудно дочаквах новия ден, но му се наслаждавах, защото не очаквах нищо от него, защото един такъв щеше да е последен. Не в това е свободата, тя идва когато излезеш от времето, сякаш то е измислено за да ни държи в плен. Вървях, просто вървях напред, без да знам къде отивам. Може би търсех себе си, може би бягах от мен.

          Ежедневието ми поднасяше несгоди. Разбрах какво е да спиш в мека постеля след като стотици нощи опирах в твърдостта на земята, попивах всеки слънчев лъч след като дълги зими трептях под всеки полъх. Благославях водата с изпръхнали от жаждата устни. Оцених вкуса на храната и се наслаждавах на всяка хапка живот, след като дни не бях слагал нищо в устата. Преклоних се пред въздуха, защото нито за миг не ме изостави и беше за мен и храна, и вода, и светлина, и топлина. Вървях и срещах погледи търсейки очи измити от сълзи, а получавах хлад. Вървях с копнеж за нечия човешка топлота, вървях и без да спирам никъде човечност не съзрях. Не спрях, през цялото време вървях напред без да знам къде отивам, не се обърнах за да почукам на затръшната врата. Вървях и не знаех дали отивам или се връщам.