Себап да сториш, хаир да видиш

          „Себап да сториш, хаир да видиш“.  Обикалях из затънтените улички на стария град и се опитвах да върна времето, за да разбера това сън ли беше или кадри от късния филм. Може би реалистично изживяване в този или някой друг живот. Не бях напълно наясно със смисъла на тези думи, но си представях нещо от сорта: Прави каквото трябва, да става каквтото ще. Разглеждах чудните постройки устояли времето, дивях се от колорита на градините и картините, изумявах се от сетивата на старите майстори, ала думите кънтяха в главата ми като ек от дълбок кладенец. Сякаш наистина вятърът ги носеше от друг несъществуващ свят.

          Постепенно врявата и потокът от туристи ме увлякоха. Наравно с всички препусках из калдъръми и сукаци. Пълнех очите с форми и цветове. Пазарях се с търговците на екзотични сувенири. Напрежението от изминалите месеци беше изтекло от мен. Реех се лек и свободен от безветрието на празнотата. На такива места, дали защото са Богоизбрани, или просто защото много хора отхвърлят товара на своето бреме, ти става някак леко и свободно и си готов да сътвориш греховни неща. Опитът и възрастта ме опазваха от подобни детинщини, но все пак общата лекота се отразяваше и на мен. Усмивката не слизаше от лицето ми, красотата и естетиката не ме оставяха равнодушен, но се спасявах от този плен.

          Притъмня. Звучите се преляха в цветове. Душите бавно откриха дълбините си. Навалицата намаля и човек лесно можеше да отличи гостите от местните. Продължавах да скитам с натежали крака. Въпреки умората от дългия ден ми се струваше че има още нещо което трябва да открия, още нещо което ме чака да стигна до него. Душата си е душа, но плътта си иска хляб. Стигнах до осветено кръстовище, срещу мен крещяха рекламите на супермаркет. Бях идвал тук „покорен“ от някаква местна особа, знаех че в ляво зад ъгъла, по стъпалата надолу има уютен рибен ресторант. Не бих казал, че ме подведоха спомени, инстинктивно тръгнах на там. Да, парапетче, дузина стъпала, тъмна стаичка с няколко маси, десетина човека, не повече. Срещу мен светнаха два реда бели зъби, когато привикнах с мрака разкрих и усмивка:

-      Резервация има те ли?

-      Не, посто така...

-      Сам?...Заповядайте, имаме специално сепаре.

          Настаниха ме в мрачна соба, едва ли и Граф Монте Кристо би оцелял. Дамата запали свещници и се озовах в трюма на кораб превеждащ хиляди имигранти. Орисия, сам го бях избрал.

         След малко момата доходи с чинийка и малка мастика:

-      Тук нямаме много, каквото Бог дал

          Пийнах, боцнах, Бог не отпускаше сетивата ми, но свеща се разгоря. Восъкът се топеше, а фитилът все повече озаряваше. Обърнах се за да добиа пълна представа. „Себап да сториш, хаир да видиш“ пишеше на стената. Бях провидел.

          Мислим си, че в живота се обръщаме назад, а то сънуваме това което е пред нас. Най-сетне проумях от къде ме сподиря тази мисъл, почти предусещах какво означава, по-точно обясни ми се, остана да разбера защо ми се явява. Беше повей на бъдещето или се връщаше нещо от миналото. Защо сега? Защо тук? Понякога проблемът ни е, че си задаваме много въпроси вместо да се оставим на потока на времето, то така или иначе ще ни изведе когато и където трябва. Както, сега, с мен в момента. Отпивах мастичката и очаквах нещо да се случи. Как и защо съм тук? Нищо не се случваше. Може би точно в това е смисълът, да стигнеш някъде, където няма нищо повече. Да, предполагам, но защо да е днес и тук. След всяко следващо питие гледах все по философски на съдбата. Сетне реших, че това е някаква игра. Някаква лудешка закачка, като онези които Шерлок Холмс погажда на доктор Уотсън, но беше безвкусна, не успя да ме грабне. Отново се взрях в надписа: „Себап да сториш, хаир да видиш“. Да не би пък да съм го прочел невярно или нещо не съм доразбрал. Какво толкоз седи зад тези думи, че така ме бодат. Мисъл като мисъл, думи като думи, букви като букви, при това на никого друг не правят впечатление, единствено на мен и то защото ги прочетох преди да ги видя.

          Разкапах се. Какво толкова ме свързва с този живот за да обръщам такова внимание на тези неща. Преди беше лесно, всеки ден-спусък на руска ролетка. Нищо не печелех, нямаше какво да загубя, хич не му мислех, не че сега нещо е по-различно, всичко може да приключи от раз. И все пак продължава, идва нещо си от един път и помита цялата безметежност, не че предава смисъл на нещата, но изтрива безмислието им. Започваш да се замисляш. Това от което най-много съм се страхувал...да се замисля. За вчера, за утре, така изникват разни работи, които постепенно започват да тровят безгрижието ти. Започваш да мислиш, ден след ден, нощ след нощ...и туко виж някоя сутрин си се събудил човек...с чувства...с болка...с радост... Аа, не. Само това не. Хвърлих едра банкнота и побягнях слепешката.

          Колкото и да се отдалечаваш забие ли се трънчето, с всяка крачка го вкарваш все по-навътре. Колкото повече го попипваш, толкова по-дълбоко потъва. Няма болка, само тъпо присъствие. Дните минаваха, надписът продължаваше да боде. Върнах се в познатото ежедневие, а нищо не беше същото. Уж всичко вървеше постарому, но обръщах внимание на всички дреболии. Поздравявах чистачката на входа, усмихвах се на вечно киселата кафеджийка, мяуках на кварталните котараци. Не бях сигурен, че се случва, поне така ми се струваше. Животът ми се промени,н нямах обяснение каква е причината. Спрях да излизам вечер, потъвах в мисли пред телевизора, отговор не идеше. Една вечер не издържах. Запалих колата и подкарах към онова малко градче с мизерното му ресторантче. Лигаво есенно време, пътят лъщеше пред дългите светлини. Карах захласнат в предстоящата среща. Пристигнах след полунощ, изтрополих по стъпалата. Животът тук е замрял. Насочих се към позната маса...останах поразен. На стената, зад нея, нямаше никакъв надпис, само рисунка на рибар в лодка. Запитах жената.

-      Не е имало такъв надпис...поне от както аз съм тук...осем години. Миналият месец не работихме, бяхме в отпуск, може да сте били в друга кръчма...или в друг град...или в друг живот. Ето че нищо не е било както е. Върнах се обратно. Било е много реалистичен сън, все пак не искам да го забравя, колкото и да се опитвам да го прогоня “Себап да сториш, хаир да видиш“.