Лако

         Носеше изтъркан стар шлифер с неопределен цвят, нещо сиво-кафяво-зеленикав, а пък може би съдържаше различните цветове на времето в което беше съществувал. Шлиферът беше приел формата на тялото или тялото беше приело формата на шлифера, той беше облечен постоянно с него, и в зимата, и през лятото, и през цялото останало време, и през деня на вън в Мадарската градинка и вечер у дома през осветения прозорец без пердета. Единствената разлика беше, че през студените дни компания на шлифера правеше един протрит вълнен шал. Лако увиваше шала няколко пъти около врата си когато беше студено и скриваше с него почти цялото си лице. То лицето му и без това не се виждаше, по незнайна причина рядко някой се вглеждаше в него. Едва ли ако накараш някой да го опише би успял да си спомни каквата и да е особеност за него. Бай Лако живееше тук от както се беше родил, никой не си спомняше кога е бил дете, как е отраснал, но всички бяха свикнали с неговото присъствие в махалата.  Беше нещо като неотделима част от кварталния фолклор. Нямаше ден без него, нямаше случка на която да не присъства, винаги когато и каквото и да стане бай Лако все е наблизо, но само присъства, никога не участва, никога на взема отношение, никога не пуска коментар. Какъв коментар? Та той не говореше, с никой не говореше, не знам дали някой си спомня как звучи гласа му. По цял ден сновеше в градинката и като мине покрай теб само леко ще кимне за поздрав. Гледаше детските ни игри, слушаше младежките ни мечти, не пропускаше тинейджърските ни неволи. Знаеше кой кога е пропушил, кога е изпил първата бира, видял беше хиляди първи целувки и на нас и на родители ни и на децата ни. Така си живееше Лако без на никой да пречи, без на никой да досажда, ден след ден, година след година, все със стария шлифер и все като сянка наоколо. Така си живеехме и ние с него, поколения дечурлига отраснаха с шеги и майтапи за него, десетки нови и стари номера му спретваха юнаците, после порастваха, след тях идваха други и цялата история отново се повтаряше, а той никога не се ядосваше, никога не се оплакваше от малчуганските номера, колкото и болезнени и подигравателни да бяха той нито един път не реагира с грубост и агресия.

         Самотникът живееше до самата Мадарска градинка, от другата страна на улицата в една сутеренна стая на еврейската кооперация. Стаята беше съвсем мъничка имаше място за един креват, маса, два стола и малка печка. В дъното имаше прогнила дървена врата, сигурно за тоалетна, но никой не може да е сигурен, защото не я е виждал отворена. В стаята се влизаше наравно от улицата, а до входната врата имаше малък прозорец на височината на човешки бой. Вечер в тъмното светеше слаба крушка и минувачите волю-неволю поглеждаха към прозореца като минаваха от там.  През мазното стъкло на прашасалия прозорец виждаха какво прави стареца, а той седеше на единия стол и все нещо чоплеше с ръце, машинки ли някави поправя, фигурки ли някакви сглобява, материал ли някакъв дълбае много много не се виждаше, а пък и никой не обръщаше внимание.

В последните години в едно такова помещение на 20 метра от дома на бай Лако отвориха кафене.  Масите му бяха разположени в началото на градинката от другата страна на улицата. Вечер изпълвахме тези маси с приятни разговори, весели компании, а през деня там се събираха млади майки извели децата си в градинката и подвили крак за половин час в приятна раздумка с комшийките на чаша кафе. Особено приятни бяха майските вечери, ранна пролет, природата и хората се отваряха за нов живот, градинката – зелена и усмихната, хората – отпуснати, весели и бъбриви. Изведнъж вик на съкрушена майка, изскърцване на спирачки от кола по улицата, звук на тъп удар...

Всичко живо побягна към детския плач, който се чуваше от улицата, малко тригодишно момиче изпуснато от погледа на майка си плачеше на тротоара с ужулени колена, лъскава кола спряла на средата на улицата с млад мъж навел глава над волана и обхванал лицето си с шепи, а пред нея като изхвърлен е проснат познатия шлифер, а в него лежи неподвижно Лако. Създаде се суматоха, накой хока майката, друг се заканва на шофьора, трети псува властниците, друг вика линейка, а ние 2-3 познати вдигнахме стареца и в стаята му. Бавно го положихме да легне, а той само леко пъхтеше и дишаше почти безшумно.  Нервно се оглеждах в стаята, без да знам какво да направя, усетих ръката на стареца да ме хваща за китката, погледнах към него, а той сочеше с поглед към прозореца. Мислех, че иска да диша от свежия въздух и бързо скочих и отворих прозореца. Върнах се към него, а той със сетни сили повдигна ръка, посочи отново натам и едвам отварайки устни издума:

    - Шкафа...има за тебе...долния ред...в ляво...

         Погледнах отново на там, под прозореца имаше шкаф, никога не бях го виждал, никой не беше го виждал, защото той беше под прозореца и можеше да се види само отвътре в стаята. Този шкаф беше проста лъвица с няколко реда цялата пълна с фигурки, фигурки от какви ли не материали: глина, пластелин, восък, гайки и болтове, коркови тапи, обикновени капачки, борова кора и всичко друго каквото можеш да се сетиш. Унемял от изненада завъртях глава отново към бай Лако, а той ме следеше с поглед, някак доволно, накак с лекота, все едно е открил щастието, едвам поклати глава и примигна с влажни очи. Погледнах на долния ред в ляво. Восъчна фигура издялана с костура от дебела стара свещ – момче в спортен екип с топка в краката. Да!!! Нали някога преди много години щях да ставам футболист. Загледах другите фигури. Видях ги, мои приятели, мои връстници, по-големи и по-малки от мен. Тук бяха нашите мечти. Той беше живял с нашите мечти, той живееше с нас, но ние не живеехме с него.