Цената на вярата

      Да вярвам ли в хората? Те вярват ли в мен? Искам да вярвам в себе си, как да повярвам в себе си ако не вярвам в хората. Значи нямам вяра. Нямам вяра в мен, в хората, в бога. Как другите да имат вяра в неверник? Къде, кога и как станах неверник? Труден въпрос! Стъпка по стъпка, ден след ден, изкушаван от суетата избягах от себе си, смених очилата, погледнах на хората през техните очи, вместо да им помогна да виждат през моите. Събудих се несебе си, събудих се сянка с плът и повтарях: „не вярвам, не вярвам, не вярвам”, на всеки, на никой, на мен. Говорех на другите, казвайки на себе си. Ушите ми бяха глухи, очите – слепи. Люшках се, падах, ставах... затъвах, удрях, болеше. Скитах не гонен, бягах без преследвачи, търсех се, жадувах се. Празно и пусто. Тъжно, нещастно. Всички ме лъжеха, лъжех...и себе си. Обвинения сипех, не признавах вини. В храмове кланях, дървета посаждах, исках все да градя, в нищо не вярвах. Нивата от съмнения бурно кълнеше, класове с плод наедряха. Грижливо поливах и плевех, реколта богата ожънах. Урожай от злост, тревоги и злоба. Дъвках, преглъщах и повече страдах, отровен от страховете изгонили моята вяра. Тогава изплува въпросът:”пропаст или спасение”. Случаен човек ми каза: „Повярвай на мене”. „Как да ти вярвам, толкова народ си измамил”. Какво ще кажете? Добра цена за вярата ли са петнадесет гроша? Седнах да мисля как да постъпя и ето написах. Написах тези редове и на себе си казах „ щом на него не вярвам, как ще повярвам на себе си. Искам си своята вяра, за да съм себе си. Петнадесет гроша ли е цената ”.

Не съм суеверен

Не съм суеверен. Не знам как се случи. Беше съвсем случайно съвпадание. От нямаме какво да правя, изривах крехкия февруарски сняг, който и без това се топеше от първите слънчеви лъчи. Зад гърба си усетих тежки провлачени стъпки.Стара и доста дебела циганка. На главата си носеше избеляла кърпа, а на рамото огромна платнена торба. Друсна се тежко на един от столовете до външната маса. Въздъхна тежко. Прокара ръка по челото си. Затвори очи и отпусна лицето си на галещото слънце. Погледах я минута две и тръгнах към нея с намерението да я отпратя бързо.

-         Добър ден, какво ще обичате – започнах да нареждам с кръчмарски тембър.

Разтърси леко глава, като че се будеше от сън. Отвори очи и ме погледна загадъчно.

-         да отмора малинко младеж

-         ама това не е място за почивка, а бистро

-         знам де, знам, баба ти мое да е дъртра, ама разбира младеж...малинко да поседа, че ми окапаа краката докато дойда...

-         не може така, трябва нещо да си поръчате – все по-настойчив ставаше гласа ми.

-         Добре, де добре – отвърна ми с лукава усмивка от няколко златни зъба

Оставих едно меню пред нея и влезнах вътре. Бях се захласнал с някаква работа, когато отново усетих тромавите провлачени стъпки.

-         ше черпиш ли  каавенце любезни? – златозъбата лукава усмихва отново ме гледаше.

-         Ако ще поръчвате нещо, моля, ако не хайде по пътя – ядовито избълвах

-         Недей с лошо любезни. Добра вест ти носи баба, а ти за пеесет стотонки се стискаш, едно каавенце ти се не откъсва

-         Бабоо, слушал съм ги тези много, седни отвън, ще ти донеса едно кафе, ама не ме занасяй с гледачески глупости.

-         Нема да ти гледам баба, ама на лицето ти пише, цръна магия ти е праена, с много зор си я надвил, арен си много, убавеца на баба, ама булка те е с черна кръв поила, под възглата ти да спиш мише крило е трила, голем зор си видел, много пара си закопал, ама види му се края, аир те чака любезни.

Стоях като гръмнат. Потресата беше пълна. ако гръм ме беше треснал едва ли щах да съм толкова поразен. Не е възможно. Някаква дърта дебела циганка се появява и бърка в още незарасналата рана грубо и болезнено. Явно имах красноречив вид, защото моята орисница продължи да цеди думи през златозъбата си лукава усмивка.  

-         бая си се поабил, ама друга булка ше те изцери, за париците не реви, помагал си, за дълговте помош ти иде, делва злато ще найдеш, ама не там дека търсиш, далечко си бил, ама на време си се върнал, почивай тъдека, щото дълъг път те чека...

Изненадата ми беше пълна, не проумявах това съвпадение. Буквално дума по дума бабата разказваше патилата ми. Нижеше случки и преживелици, които не ми даваха покой денем и ме преследваха в съня ми нощем. Пиех силни лекарства, ходех на сеанси при куку-доктори. Бях започнал да вярвам, че идва края на този кошмар, а сега... опулено гледах, жадно поглъщах думите на циганката. Добрите и обещания се наливаха като еликсир в душата ми. Все повече се вглъбявах в думите на жената, виждах се като герой на поучителна приказка с щастлив край. Съсредоточено слушах монотонния бавен говор и все повече се захласвах, не толкова в думите, а повече в картините, които изникваха в съзнанието. Когато бабата леко позамлъкваше, задавах въпроси, леко уж на майтап попитвах за това онова. Лъсваха златните зъби и тя продължаваше по омайно и по унасящо разказа си.

-         баба, пресъхна ми гърлото да разправям, да беше капнал малко от онова шишенце, баба да смаже гласчето.

-         Ама бабо, то това е много скъпо дванадесет годишно уиски, не мога да го платя после.

-         Еее, любезни с тез благини къде ще найдеш баба, много такива ше имаш да купиш – протегна се придърпа бутилката и си сипа голяма водна чаша – ше го носа на стареца да опита и он от тия убавини и да рече добра дума за теб – докато се усетя какво става и тя набута цялата бутилка в огромната платнена торба, подпряна до краката и.

Разбрала, че трудно мога да и се противопоставя, бабата се хвърли още по-напористо да ме обработва. Но момента беше отминал. Овладях се. Излезнах от вцепенението. Дадох си сметка, че това огромна заблуда в която се вкарвам аз, а не плод на някакви способности на циганката.

-         Бабо, я кажи от къде ги знаеш тези неща за мен, кой те изпрати тука? Май някой ти е разказвал, а ти сега ме цедиш докато ме омайваш – усмихнато се изпънах на стола и я погледнах проницателно, за да разкрия измамата до край.

Старата се наведе, взе ми кутията с цигари, извади една. Захапа я, дълго се опипва и търси нещо джобовете, взе запалката, засмука жадно огъня и запуши блаженно. Отмина още време. Тя пушеше невъзмутимо в опит да преодолее съмненията ми, нпо накрая заговори:

-         вервяш, не верваш любезни, ти си знаеш – за кой ли път очите ми следяха движението на златните зъби, но този път вместо ироничната усмивка, устните на бабата леко потръпнаха и тя сухо преглътна – ама я ти казвам какво ми очите видат на лицето.

Реших на всяка цена да разкрия играта на старицата и со голямо любопитство я запитах:

-         я кажи бабо, като съм омагьосан, как да разваля магията? Не може да не знаеш ти как се оправят тези работи.

Циганката се ухили с познатата усмивка. Леко се приведе напред и зашепна, все едно издаваше световна тайна на извънземен:

-         знам любезни, знам, ама паре требват

-         колко бабо?

-         Баячка, една стотачка.

-         Еее бабо, нямам толкова, много пари са това – смръщено отговорих. Започнах мислено да пресмятам каква сума съм готов да прежаля за да се убеда в лъжата.

-         Колко имаш?

Бръкнах в задния си джоб и извадих две банкноти – двадесет и пет лева.

-         не стигат любезни – завъртя глава и с очи ми показа – вземи там от касата, еее оная педесетачка

-         тези на са мой, не мога да пипам там

-         толкоз ли си пинтия, на лицето ти друго пише, усмивка имаш ората да грееш, а за тебе си пейсет лева не мож да прежалиш.

Играта ставаше все по-интригуваща. Ясно ми беше какво ще стане, но пък къде ли не съм потрошил петдесет лева, та толкова ще му мисля. Стотина хиляди отидоха на вятъра  без да ги мисля, сега за петдесет съм изтормозил. Умислен да разгадая къпаните, които ми готвеше изцяло забравих нейните тълкувания и предсказания. Унеса в който ме вкара със случайното си попадение отдавна беше отминал. Мислите ми бяха насочени само как да разбера шмекерията. Бабата помисли, че съм обхванат от колебания и реши да ме подтикне към решение:

-         глей сега любезни, няма лъжа, няма измама. Слагам у кърпатата парите и я връзвам 2-3 пъти, зимаш те това руйно конче. Връзваш му три възлета, ама без да пускаш краищата му, слагаш го у ръката ми, я ще му баем, после ще го опнем и ако нема бъзли, значи магията е разтурена и он си семал париците.

-         Кой той?

-         Духъ дет го викам да развали магията.

Разсмях се истински. Преживяването си заслужаваше цената. Тази жена ме имаше за много лесна плячка. искаше с толкова евтин трик да ми прибере парите. Прежалих парите и реших да се забавалявам докрай. Подадох едрата банкнота на бабата. Тя много бавно и съсредочено я уви в парченцето плат. Настегна няколко възела и ми подаде не много дълга червена нишка от прежда.докато стягах няколко възела на конеца, тя уж случайно се размърда и бутна кърпата с парите. Наведе се да я вдигне с едната ръка, а я постави на плота с другата. Обля ме непреодолимо желание да развържа парцалчето и да я разоблича, но огромното ми любопитство надделя и с мъка стинах устни за да не изплюя камъчето.

-         готово баби, дай ми го на – тя пое от ръката ми нишката с възлите, опъна я силно за да ги стегне, нави я на единия си прист, после я стисна в шепа и започна да мълви неразбираеми думи. Клатеше главата си във всички посоки симулирайки някакъв транс или вързка с „духъ”. Едвам се удържах да не прихна. Парите така или иначе бяха изчезнали, оставаше само да се наслаждавам на забавлението до край. По едно време наведе глава, долепи устни до шепата и започна да прави поредните заклинания. Ритуалът не свършваше. Старата хитруша разчиташе, че ще ми писне и ще се разконцентрирам, но уви...гледах всяко движение много съсредоточено. Биваше си я. Явно имаше богат опит със суеверията на хората и добре познаваше тяхната психология. На ясно беше с техните реакции. Убедена, че съм напълно съсредоточен, тя рязко смени тактиката:

-         колко е часа любезни?

Дори цялата ми концентрация, дори готовността ми да очаквам неочакваното или може би точно поради тях инстинктивно се обърнах. Зад гърба ми, на бара седеше един не много голям часовник. Ценен подарък за значима победа, някаква ценна реликва, която носех навсякъде с мен, за да си припомням, че и аз съм имал успехи. Обърнах се и погледнах към него.

-         дванадесет без петнадесет – изстрелях несъзнателно. За зла участ или за късмет зад часовника имаше огледало. В него видях как бабата ловко смени конеца. Бях победен. Натхири ме тази хитруша. Трябваше да призная, че съм победен. Бавно и спокойно се обърнах към нея. Тя навъзмутимо продължаваше своята игра, но вече доволна и блаженна от успеха.

-         Духни тука любезни. Разтвори ръката и тегли кончето. – толкова показатена беше усмивката и със златните зъби, че дори за миг повярвах на всичко. Естествено „духъ” беше развързал възлите и беше си взел за отплата парите. Доволна се кипреше бабата от добрата надница изкарана от голям балък. Доволен и щастлив се усмихвах аз, че не се поддадох на нейните внушения и разкрих шмекерлъка и. Докато се сбогувах ме и хвалехме един друг в бистрото дойдоха клиенти. Изпратих бабата и се понесох да ги обслужвам. След време се връщам към бара, бабата пак там.

-         Забравих – вика – любезни да ти кажа земи кончето и да хвърлиш на течаща вода с гръб чедо, че да се сбъдне мечтата и с нещо скъпо да се простиш.

Нагънах конеца и то натиках в джоба улисан в обслужването на клиентите

- добре бабо, добре.

Денят мина като всеки друг. Минаваха хора. Хапваха, пийваха. Говореха, смееха се. Някой доволни, други сърдите. Работата беше доста, избих парите и съвсем забравих за бабата. Стъмни се. Клиентите спряха. Време е, викам си. Когато погледнах, часовника го няма. Не беше лош, но не беше кой знае колко скъп, но за мен беше един вид талисман. Много си го харесвах. Беше ми слабост. Едно от малкото неща, които бях скътал от хубавите години. Майната му. Нали за да намериш напред, трябва да хвърлиш назад. Загасих, заключих и тръгнах към къщи. Както винаги се прибирах с тролей номер пет, по „Опълченска”. Седях свит от вечерния студ и умислен в спомени за старинния часовник. „хей тази баба нещо ми дължи” скочих и слезнах на спирката преди „Сливница”. Криейки се от зимния студ тръгнах към моста над реката.влажния от реката вятър ме караше да ходя приведен. Стигнах на средата. Без да спирам и да разгръщам палтото си, бръкнах в джоба и хвърлих червения конец зад гърба си, към реката. Сега сме квит.   

Молитва

Господи прости ми,

грешен съм пред теб, и тях

Прости на раба верен,

намерил своя път

Прости на грешника неверен,

потърсил любовта

Прости че нямам сили,

да изтръгна корена дълбок

Прости на тез ръце,

че щадят раненото сърце

Научи ме Господи да мога,

да забравя любовта

Научи ме господи да мога,

да се изтрия от света

Дай ми Господи,

игла, конец и бели ръкавици,

да се съшия пак в едно

Дай ми господи и книга,

в която истини да прочета

Как всичко туй

                           Да погреба

Писмо

Безсънни нощите, тежък денят. Час не минава, даже минута без да си тук, до мен. Без образ, без допир, без звук, но си тук. Гледам, оглеждам се, пипам, дори напрягам слуха...и чакам. Какво? Не знам. Чакам телефон, смс, писмо. Не ги искам, знам, че не трябва, невъзможно дори, но ги чакам, не мога да свикна.

Празно. Знам, все нещо ще се появи, ще закърпи дълбоката рана, но там вътре в разкъсаното сърце нещо твое остана. Боде. Напомня за сън. Бленуван сън, в който заедно бяхме, но е сън, събудихме се, а аз пак малко се успах.

Спокойно, дишам, живея, от това единствено повече страдам, страдам защото имам сърце, разкъсано, но още живо. Страдам от гняв, защото аз всепрощаващият не мога да простя, на себе си, на теб, не мога да простя. Страдам от безсилие, защото нямам сили да се справя със себе си, нямам сили да те изтрия от съня и деня. Нямам сили да направя крачка напред, нямам сили да се върна назад. Седя на място, подпиран от вятъра и Чакам. Чакам да се завихри течението, което ще ме понесе все едно накъде. Щом не мога, щом не искам, щом не трябва, щом.../допълни сама/, да съм там където бях, има ли значение къде ще съм. Щом не съм себе си, важно ли е кой съм.

Все пак научих нещо за себе си. Погледнах се през твоите очи. Видях свежите, нежни листенца свити в ядрото на зелка. Видях вярното подгонено куче свито на дървен плот. Видях се влял вдъхновение и осветил пътя напред. Видях се долен злодей. Видях се страстен и нежен. Видях се звяр трошещ врати. Видях се шепнещ любовно, видях се ревящо ранено животно. Видях и разбрах, това съм и такъв мога да бъда. Свтът е широк има по-подходящи.

Любовта е жестока, на хората с които флиртува нищо не прощава. Другия си отива, а тя остава. Остава да къртии къса, остава язва раздираща, всичко затрива. Пуска метастази по цялото тяло и скалпел не помага. Действа на приливи и отливи, като вълна на талази завлича. Сгъва на колене, с гърчове на пода поваля, отпуска за малко, после души и заслепява. Плачеш от болка, кълнеш, към телефона посягаш. В миг всичко се изпарява, обвзема те ярост, избухваш в злоба, засипваш всичко с хули, насечени към някой далеч. Това непрекъснато се повтаря, и денем, и нощем, във всеки момент.

Какзват, че времето всичко забравя, ела време не спирай, бързо през мене мини. Изсушавай, изтривай, само тук и сега не не оставяй.

Писмо в бутилка, която хвърлих до мен

          Помниш ли, преди 25 години написа, как след време сутрин ще сядаш в кафето и без думи ще ти поднасят питието. Ще пишеш вглъбено, ще мислиш отнесено. Днес е факт. Тогава нямаше читатели публика. Хармония, писане, поглед в същността на нещата, а сега от къде се появи този шум. Изгони я, изхвърли нарциса от букета. Силно мирише, но задушава приятните мириси. Вдъхни аромата на чисто, свежо, природно, от градинския красавец се откажи. Факт е, ти си мечтател постигнал своите мечти. Тогава защо си нещастен? Грееш хората докоснали топлината ти! Не харесваш стръмната трънлива пътека довела те до тук и такъв. На бог благодариш за изпитанията дали ти сили. Лицемер! Кого лъжеш? Себе си или него, отговарът е ясен. Правиш се, че не чуваш, махаш с ръка, бягаш от гласа. Спри. Слез на земята и се намери.

         Отвръщаш поглед, не виждаш стъпканите треви, взираш очи в далечни величествени растения. Виж малките крехки филизи, те ще станат вековни гори, пораснали заедно с тебе. Не му се сърди. То си е твое, част от теб. Не необходимо да го харесваш, но трябва да го обичаш като свое дете. Пречи ти, дразни те, но те оцветява и дава релеф. Не го изпускай свободно да се разиграва, следи го, наглеждай и никога не забравяй, че всеки има своето малко дяволче, което да го изкушава.

         Не съди хората, те са такива за каквито ги мислим. Целуват подадената ръка, забиват нож в обърнатия гръб. Не можеш към всички да си с лице, значи винаги ше имаш белези. Две ръце не стигат за всички да ги целунат, а и защо? Това е знак за преклонение, нима искаш да си на пиедестал, нима искаш да грееш от икона, да скъсаш моста със света. И най-яркото слънце изгаря и най-кристалното море дави. Просто свети и с допира си осолявай.

         Виж за себе си...на себе си се подигравай. Тъжно звучи, но тъгата не изличавай, тя мокри очи. А очите измити със сълзи изкрят, всичко виждат и всичко показват.

Когато изтърпях нощта

Нищомислене ме е нападнало. Пълен вакуум. Разни мисли чукат по стените, но не ги допускам. Само през прозрачната преграда ги преглеждам. Изтощих се.

Тежка вечер. Сблъсък. Толкова ли е трудно двама влюбени да вървят заедно, а не един срещу друг. Раните щипят, солта предизвиква сърбеж. Солта, полепнала от водата там на плажа, където бяхме сляти в едно. Дори дъждът от камъни не изми вкусът на онзи плод. Дори снегът не затрупа следите от стъпки по пясъка. Дори вятърът нарязал с бръчки лицата не отвя любовта, защото тя ни владее и съхранява душата. Единствено страховете остават надвиснали облаци. Задущават вулкана, не го допускат да ни облее. Захлопната лава бълбука в недрата, бавно дълбае, руши и поглъща, вместо да изригне и стопи ледовете. Отвън е студ. Сковава. Ледът е лъжовен, гори при допир, а всъщност вледенява. Застиват жестове, черти. Сериозен поглед, каменно лице. И липсва радост. И липсва ни една усмивка от сърце. Ръце протегнати и нежен шепот на вълните.

Ела, не стой далече. Ровът да прекосим. След него има пропаст над която ще летим.

На къде отивам. Пътя по който вървя.

/събудено от Хорхе Букай/

         Спрях колата за да разгледам картата. Дълго бях карал по път без посока. Оставен на себе си напредвах без да знам на къде. Мислите препускаха, картините се сменяха, не обръщах внимание. Единственото важно беше да се отдалеча от там където бях. Сега не знаех къде съм. Кое е от значение, че не знам къде съм или, че не съм където бях. Разбрах, че не мога да остана където съм, че движението ражда живот. Направих първата крачка и пристигнах тук, но не знам къде е тук. Не беше зле докато пътувах, бях зает с шофиране, с песента на колата, със светлинките на таблото, с инстинктите и нагоните си, но спрях и пристигнах. Не знам дали загубих пътя или намерих загубената си същност, няма значение, нали бях в примирие със себе си, пътувах, но тогава защо спрях. Уморих се да шофирам или се уплаших защото не знам къде отивам. Нали е път, има движение, движението ражда живот. Значи докато пътувах живях, защо спрях. Мога ли да живея без да знам на къде пътувам. Мога ли да пътувам без да знам къде ще пристигна. Когато пристигна ще бъда ли аз или ще е някой друг. Ако съм друг какво като съм там, ако съм тук, какво като съм аз. Затворих картата и включих на скорост.

Мъглява декемврийска утрин

         Ако съм бял, не се опитвам да докажа, че не съм черен. Белотата прозира и през най-гъста мъгла. В нея дори слепецът намира своята посока. Не се опитвам да покажа, че мъглата не е черно петно, просто я издухвам за да запълня липсата на белота.

         Показването е болезнено, но прието. Скриването е страшно и убийствено. Какво правя, когато се стремя да скрия, да излича следите, да не допусна наличието на истина? Заблуждавам. Кого? Този който знае своята посока? Едва ли. Той ще намери пътя в мъглата. Защо? Страхувам се. От това, че другият няма да я приеме – крия себе си от него. Не искам да има такава истина за мен – знячи не съм бял. Няма да ме приеме, както аз не бих го приел, ако не е бял и затова скривам тъмното петно. Въртя се като Луната, чаровна и привлекателна, но винаги на определено разстояние, за да се скрие гърбът.

         Всеки има своите тайни, но когато те касаят Него или Нея това е липса на споделеност, наличие на отдалечаване, така миг след миг, в един ден се събуждаме на километри. Оглеждаме се и искаме да се върнем, но се налага отново да „превземаме крепостта”, а тя става все по-костелива, а ние все по-беззъби. Никой не бяга от любовта, а се отдалечава, защото се чувства прогонен.

         Ако бъдеш себе си, ще си истински и ще срещнеш истински, останалото са разминавания на светофара. Светва зелено и всеки поема в своята посока, на следващия светофар нови секунди за неслучена среща.

Препускане

Препуска конникът  в пустиня. Лъчи обливат аленото наметало. Копита тропват в ритъм. Пясъкът подскача огнетен в облак прашен. Разливат се черти и звуци, остава само скорост. Какво го движи – мускули и жили. Не, надежда, че ще бъде там навреме, вяра че пробягва своя път. Лицето е закрито, в очите – огън. Голям залог – бясна скорост. Какво като пристигне преди да стане късно, „после” пак ще дойде. Времето назад не ще се върне, дори да го изпревариш напред. То взема своето, а ние само гоним, препускаме в галоп за да останем в него. Защо, когато то е в нас, значи така бягаме от себе си, гонейки него.

Конят се строполи, конникът скочи. Ръбест камък разчелини едно цяло, само съставни елементи. Мъртъв кон, ездач без надежда. Времето не спря, не забави ход, препуска още, но само, без ездач. Конникът застина, спря мигът. Там или тук, което идва – става. С по-ниска скорост коня щеше да е жив, но да пристигне късно, и сега няма да е там на време. Далече е от там където трябва да бъде, защото преди е поискал да се отдалечи. Тръгнал да търси себе си – изгубилк другия. Сега знае, че да открие себе си трябва да намери другия. Късно, отдавна, далече. Но как щеше да разбере своето място до другия, ако не беше поел пътя към него.

Есе за книгата

Образите раждат думи, думите-герои, а те създават истории, които част са от живота. Винаги съм си задавал въпроса, защо писателите четат много. Смятах, че така обогатяват езика си, откриват нови думи, учат се да боравят с тях, сравняват себе си от другите, чуват. Не, писателите виждат в книгите синтез на чужди светове, спестяват време да изследват, да откриват брегове. Стават пътешественици във времето и нравите. Виждат „там и тогава”, защото ние сме затворници на „тук и сега”. Така опознават ценностите на различни времена и места. Записаният свят ги храни с въпроси, поставя отговори, изгражда стъпала. От страниците плъзва светлина показваща пътеките в тунела, отбляскват нишки, преплитат се, разделят, сливат се в едно. Чертаят образ, зидат хипотеза, повеждат автора на път. Думите еднакви, съвкупности от прости знаци, казват на всекиго различно, рисуват с различни цветове. Колорит безкраен, в който всеки вижда своята дъга, дори за далтониста сивото не е едничка сивота. Грамотност с време се печели, от опити достига рутина, остава само истинност една. Всеки трупа я познавайки истините чужди, разчитайки ги с поглед, слух и сетива. Написаните истини на други ни дават смелостта да кажем свойта истина една.

Графоманност

Празните редове казват повече. Белият лист крие картини прогонени, изтрити истини. В него виждам себе си, когато го запълня с думи след мен остава това, което искам да видят другите. Това писане не е споделяне, а спасение. Спасявам се от себе си показвайки се друг пред останалите. Записвам мисли от които искам да се отърва, оставайки щастлив в останалите. На тези тежестта ме мачка, не понасям тяхното тегло, за това Ви ги изпращам да носите от мойто бреме. Звучи налудничаво, но е факт. Четейки ме, не Ви отдавам, а Ви вземам. Време, енергия,вселена... Заграбвам още свят. А те пълзят вливат Ви отрова, парализират, сковават от зараза. Светът обаче някак си ми връща, чрез думите от някой друг. В поквара чужда давя се между корици, мастилото е страшен опиат. Прелиствам, попиват страниците капки от кафе, прелиствам, пълня колите с тютюнна пепел. Отново драскам, хранейки глада. А няма смисъл, линията не излиза от кръга, единствено графита заобля свойте върхове.

Боян

Бяха изминали пет години от шокиращия разговор. Колата пъплеше в пиковия час към ловния парк. Отново там ще се събере випускът за кръглата годишнина от завършването. През това време мислите и разказите ми често се връщаха в шумната зала. Разпалено развивах поредната си „дървена” философия, оркестърът гърмеше хит от младостта ми. Две ръце стъпиха на раменете ми, обърнах се към надвесената глава. - не ме помниш приятелю? - Прости ми, нямам спомен, не правя връзка. - Боян съм от „е” клас. Тук съм заради теб. Специално да ти благодаря. - За какво? Всички тук сме .... били заедно - Да, и много други съм срещал за тези двадесет години, никои не е направил това за мен. - Какво е било, не помня - Даде ми най-голямото изживяване тогава. Заведе ме на онзи мач, който промени живота ми. Никога няма да го забравя. - „Онзи” мач ли? Да бях там. - Аз също, благодарение на теб. Аз незабележимият, свитият аутсайдер, забравен от бог и от свят. Дойде, подаде билета, продължи на такък. Билетът който обърна живота ми. Не мръднах, бях вцепенен. Отвори ми врата, която смятах за бетонирана до този момент. Разбрах че съм видим, значим. Вдихнах очи, разтворих рамене, тръгнах към себе си. Прегърна ме, преглъщайки сълзи. Рязко се обърна и потъна в танцуващата група. - приятелю, каза го много точно, звучиш мъдро. Записваш ли такива мисли. - Знаеш ли какво ще ти кажа. През тези пет години често си мислех за теб. Тогава отключи нещо в мен, отвори се третото ми око. Видях света в друга светлина и открих начин за себеизразяване, заслугата е изцяло твоя. Обърна живота ми. - Пишеш? - Да - И аз имам някои стихчета - Къде публикуваш - Нее, само за своя употреба - Знаеш ли, нямаш право на това. Те са те намерили, ти си ги записал и трябва да им помогнеш да стигнат до този който трябва да ги прочете. - Не, не, не мога - Направи го, така ще дадеш „билет за мача” на някой, който не вярва, че това може да му се случи. Прелитайки до мен, вихърът от скоростта ти блъсна стената на моята килия и там се открехна врата, светлината зад нея ме дръпна и така открих себе си, а тази светлина отвори моето трето око. Ноздрите леко се присвиха, под тях избиха ситни капчици пот, очите взряха в себе си. Гълтачът подскочи, езикът навлажни сухите устни. Гласът изплува от голяма дълбочина. Тонът, нисък и плътен потъваше дълбоко в мен. Думите рисуваха образи избледнели с времето. Цветовете ставаха все по-ярки, грохот изпълни въздуха, тръпка пробяга по тялото ми и се озовах сред тълпата на ревящия стадион. Някак си, главата ми се изправи, пред очите ми просветна, раменете се изопнаха, въздух нахълта в гърдите ми. Пак съм победител. Пръстът почукваше цигарата над пепелника, пепелта се откъсваше от цигарата като тежка въздишка, димът се стелеше трептейки с пулса на тялото. Пияното въздъхна след последните акорди.

Триъгълник на същността

Знам, че искаш всичко сега и веднага, но става крачка по крачка. Така ще изпиташ наслада от вървежа, а за награда ще получиш блестящия резултат. Никой не знае рецептата на успеха, за всеки успеха е връх с различно измерение. Какъв цвят е твоят връх,колко е висок? Пари, слава, власт?!? Да, и трите. Винаги си искал пари, никога не си имал достатъчно, винаги материално си разполагал с повече от колкото имаш нужда. За какво са ти? За да изразя себе си. Значи имаш дефицит в самоизявата, научи се да бъдеш себе си, тогава няма да са ти необходими пари за да показваш кой си. Славата блазни, осуетява. Ставаш суетен, образът ти в очите на другите се изкривява, размива, разминава с теб, осуетява развитието. Това ли искаш, непрекъснато да търсиш себе си? Не, искам да съм значим. Ти си значим за всички. Тези до които се докосваш те оценяват, със страх, с почит. Приближават се, отдалечават се, няма безразличен. Да, те са една шепа хора, тогава подай ръка на останалите. За какво ти е власт? За да съм свободен. Пожелай свободата и ще получиш власт над себе си. Свободата ще ти даде власт над всичко. Само напълно свободният знае цената да бъдеш себе си, а когато си истински целият свят е в краката ти.

Граница

През лятото на заставата често не достигаха хората. В такива случаи се налагаше да давам наряд. Ходех на ХХ-ти портал, там минаваха само овчари. Излизах сутрин в 6 и вечер 6-7 часа, когато влезеше последното стадо си тръгвах обратно, още по видело. Него ден тъкмо се източваха последните овци, с бай Дочо пафкахме на един пън ме повика дежурния от заставата: „Капитан еди-кой си от щаба е влязал зад съоръжението на „Чуката”/съседната застава/, трябва да го изчакаш да излезе и тогава се прибираш”. Към десет вечерта докладвах: - Джипката излезе, заключвам и тръгвам през селото. - Не може, проверка на КСП-то. - Нямам фар. - Да си взел, наряд си. По съоръжението, контролно задействие на всеки участък. Ами сега, в тази тъмница! Като цяло кльона вървеше леко нагоре по открита ливада. Ярка луна осветяваше пътеката, лека августовска нощ. На 6 и 7 участък рекичка пресича ливадата, а кльона се спуска в стръмно дере. Виждах го как продължава от другата страна, осветен, широк, само на някакви 20 метра. Пред мен пропаст, тъмница, непрогледна тъмнота. Бая се стъписах. Няма назад. Свалих автомата подмишник, прещраках предпазител. С всяка крачка сякаш потъвах, никога не са ми работили така сетивата, чувах как олющената манерка се търка о хълбока ми. Само очите остават слепи, пълна тъмница. Нещо изпука. Преди да го чуя бях се проснал в пръстта. „Не мърдай, дръж пушката...” Инстинкт, защита, Фройд или Юнг. Затворих очи прихлупил лице в треволяка, останал целият само в слух. Изръмжа мотор, прихлопна врата, лъч на фенер и кучето ме облиза приятелски по врата:”Чухме стрелба, а последно беше на осми участък, затова се задействах насам”

За Христос и вярата

Исус Христос е изкупил човешкия грях с живота си/всичко което е имал/ вярвайки, че така ще спаси човешкия род. Божествено е да вярваш в хората. Вярата в човека започва с вярата в себе си, трябва да се видиш, да се опознаеш, да приемеш себе си, да споделиш същността си, да се възлюбиш... Да обикнеш себе си и така ще си повярваш.

Притча

Много на север, където било много тъмно, много на високо, където било много студено, в дън горите, където било много самотно живял един старец с бяла коса, с бяла брада, с бяла роба. Всяка сутрин, когато слънцето изгрявало и орелът подавал глава от гнездото, цял ден докато летял насам натам, всяка вечер преди залез слънце старецът седял на една скала подпрян на своята тояга. Не помръдвал, не издавал звук, очите му били затворени. Когато орелът остарял и вече не могъл да лети паднал на земята преди да умре. Стигнал до старецът и го запитал: - Кажи ми, аз умирам, ти си тук преди да се родя, какво чакаш на този хълм толкова дълго време? - Живея - Това твоето живот ли е? Толкова дълго време сам, на едно място тук долу. - Аз съм сляп, ням и глух. Целият ми свят е затворен зад сетивата и от изгрев до залез му се наслаждавам. 20.05.12г. Грийн бар

Винаги може да стане по-зле

Обикновенно по това време на деня никой не се занимаваше с нас. Изскърцването на „дежурната” врата и стъпките в коридора бяха категоричен признак, че предстои посещение. Вратата на ареста се отвори и зад гърба на караулния се чу гласа на дежурния офицер: - В щаба, при ВКР-то. Днес предстои „забавление”. Въведоха ме в канцеларията на капитана. Настани ме на стол в средата на огромната стая. Започна n-тия разпит от п-тия отговорен фактор, за п-ен път разказах случая. Бях си създал система чрез която изказвах едни и същи думи по един и същи начин, не се опитвах дори да вникна във въпросите и да отговоря, просто отприщвах потока думи и изпявах разказа. Толкова пъти бях повтарял едно и също, че вече не знаех дали се е случило наяве, на сън или някой ми го е разказвал. От опит знаех, че всеки от разпитващите се фокусира в някакъв елемент или детайл, очаквах днешния. Изненада не последва. „Кои бяхте? Лейтенантът къде беше? Лейтенантът с Вас ли дойде? С колата на лейтенанта ли бяхта? В колата на лейтенанта кое момиче беше? Лилана от селото ли беше с лейтенанта в неговата кола?” Пълна небивалица. Лейтенантът си имаше бебе и млада апетитна жена, за няколко дни отиде в почивка с тях в Рабиша. Всички отговори бяха отрицателни. Капитанът питаше и обикаляше около мен като разярен бик, висок, силен, с огромна ръка, която потреперваше, очите му святкаха, тялото едвам одържаше агресията му. Почти усещах предстояшият удар. Всеки нежелан отговор ме приближаваше към него. Ууф, майната му, защо да търпя, да става каквото ще. По въпросите му съчиних версия, разказах я убедително или просто му се искаше това да е самата истина. „Напиши го” – посочи ми място зад бюрото с лист и химикалка. Започнах, но мисля друго, спасих боя, но това ще остане да ме „краси” в някоя папка. Връщане няма. Край. Обаче нещата винаги могат да станат и по-зле. Подписах, въздъхнах и реших, че днешното „забавление” е свършило и е време да се „оттегля” в покоя на килийката си. ВКР-ецът вдигна телефона, помислих че ме изпраща:”Доведете Янев”, а към мен: „Застани прав до стената с лице към нея”. Какво ставаше зад мен виждах само с ушите си: - Янев, прочети това...Вярно ли е? - Не - Димитров, вярно ли е? - Да Шамар - Янев, вярно ли е? - Не - Вън...Доведете Тодоров. Тялото ми не пожела да издържи, колената омекнаха, погледът се замъгли. Усетих че ме носят, свестих се в усамотение. Всичко продължи по старомо, с времето случката избледня, остана само терзанието дали разбраха или ме разбираха. Сега вече няма значение, защото това беше моето изкупление. 29.042012г.

Сутрешно есе

Има хора, които носят в себе си силата на вселената, нещо свръх естествено, божествено, може би още древните са го разбрали и са ги нарекли светци, изографисали са ореоли на тази сила и са и се прекланяли. Днес го наричаме харизма, лидерство и как ли не, но то си остава непреходно, нещо което не можем да възприемем и обясним с несъвършенните си сетива. По всяка вероятност това не е чудо, а еманация на човешката същност, стъпалото към което се стремим. Погледнато от долу изглежда място на покой , на пълна хармония, място където си ти, където си себе си. Тези хора просто са светлната в тунела след която пълзим. Може би ще запиташ приятелю „как да ги отличим?”. Те са около нас, забелязва ме ги винаги когато отворим сетива за тях, моята баба, твоят учител, на батко колегата, на кака ти треньори и хиляди други толкова обикновени в прозаичния живот, освен в моменти, с подхвърлена дума, невинен жест, архаичен спомен, нелеп съвет. Миг отвярящ прозорец или дори завеса към един друг свят, нашият,но осветен от техните прожектори. Тогава поставяме ореола, тогава виждаме цялата доброта на света събрана в тяхната усмивка, не защото само там и тогава я има, просто тогава четем света с добротата си, с очите на нейния ореол. 26.08.2012г.

Изгревът на добротата

С всеки изгрев си казвам:"Боже колко светлина има на този свят" и не се замислям колко вярно е това. Въпреки всичките злини, изроди и нечовешки хора, по земята има милиони събрали светлината на вселената в сърцата си, но нашите очи са слепи за тази светлина, не искат да я видят, страхуват се от нея, бягат... Светът е едно трудно място за живот, защото в него властват злобата, завистта, скъперничеството и всички останали пороци, но въпреки това той съществува, развива се, твори. Земята се върти, има два полюса. Добротата не отстъпва, съществува, вирее дори в най-студените сърца и е достатъчно да и обърнеш малко внимание за да те обгърне изцяло. Тя е навсякъде, около нас, в нас, във Вас, в теб. Покажи я, отдай и се, зарази с нея. Една утрин реших всеки ден да правя света по-добро място за живот. Мислиш, че е трудно? Едва ли? Достатъчно е само да обърнеш гръб на всичко лошо, да забележиш поне една добрина и да я споделиш с останалите.

Кой съм аз

Без дрехи, без сан, без ценз, култура, образование и абвиетура. Разголен, по организъм, изтъкан от собствената си същност. Не знам дали така съм се родил или сам такъв съм се изградил. Кой съм аз? Кой е всеки от нас? Мислим, че го изявяваме всеки ден, според мен е обратното, непрекъснато се опитваме да скрием кои сме и искаме да покажем тези които ни се иска да бъдем. Може би, но това не дава отговор на въпроса: „кой съм аз?” по всяка вероятност – човек. Мисля, че имам достатъчно основания да смятам така. Какви ли? Анатомия, физиология, етология и всички останали биологически науки биха го потвърдили, дори генетиката, въпреки че тя е склонна да потвърди и противоречията, но за това ще говорим по натам. Значи мога да приема, че е научно потвърден човешкият ми произход, но това е все още много далече от същността. Значи имам инстинкти, чувства, емоции... това вече означава доста. Ама като се огледам и се замисля, наоколо всички ги претежават, оподобяваме се, питам за себе си, търся разликите, до тук само сходства. Кой съм аз – петно мастило върху белия лист, което се опитвам да размажа в красиви думи. Не знам кой съм, но бих се нарекъл мечтател, защото с мечтите си изразявам своята същност. Мечтите са нещо което те учи да летиш, ако ги следваш достигаш до непознати състояния, намираш повече отколкото си търсил. Значи съм търсач. Може би трябва да се видя в огледалата от приятели, нали хората които ни заобикалят са част от нас, нали те ни съставят, всеки от тях е листо от зелката. Веднага се запитах много ли са загнилите листа в мен?! Всеки допир с човек определя един тон от симфонията наречена „аз”. Между тях има ниски, високи, гениални и прости, има дори някои фалшиви. Тази поредица от ноти под ръководството на вещ диригент, изкарана от виртуозен изпълнител, тази поредица от звуци, която често е само шум е същността на моята личност. Аз съм този, който всяка сутрин става и започва отново да се учи да ходи. Стъпка по стъпка, крачка по крачка, всяка сутрин ново начало, всяка сутрин нов живот в новия ден. Достатъчно силно съм ангажиран със себе си за да имам време да се вгледам в някой друг. А трябва!?! Най-лесното нещо е да разрушаваш връзката с хора, а само колко е трудно да изграждаш мостове, не ти се иска, не ти харесва, не ти допада, но си убеден че трябва, затваряш очи, стискаш устни, повеждаш себе си, крачка, друга крачка, още крачки и си направил стъпката от която ще започне изгращдането на моста. Както винаги и тук резултатът е въпрос. Победих ли? Да-аа. Победих себе си. Но кога? Когато подчиних волята си или когато подадох ръка... 2. Днес е друг ден. На пръв поглед всичко е като вчера, но все пак е различно. Утрин след утрин света се променя, а у нас остава усещането, че сме помъдрели. Не, просто не сме усетили скоростта на промяната. А може би не сме я видели приведени върху това да я предизвикаме, да я поведем, да я доведем, все пак тя е част от нас, ние сме вътре в нея. Около мен всичко е в хаос, но не ме владее, аз съм в хармония със себе си, със света, с хаоса наоколо. Не спирам да си давам ново начало, да търся, да се гоня и бягам, само така откривам посока, зареждам се със сили, давам си път. Понякога се съмнявам дали съм аз или тайно през съня са ме подменили и трябва да свиквам да бъде друг. Започвам да се изследвам, да се опознавам отново, да късам лист по лист от обвивката на зелката с мухлясала сърцевина. После махам с ръка, спускам се по позната пътека, нека новия гони мене, а не аз да го моля за помощ, явно на тази земя печели, който води. Пак ли? Единият от двамата е излишен. Аз с кого да остана?!?

Сън или реалност

Когато се обърнах тя беше там. Седеше някак сгушена, втренчена. Седеше така че все едно живота я напуска или по-точно моли някой или нещо да и вдъхне живот отново или изобщо, защото нямаше абсолютно никакви признаци, че той е съществувал в нея преди това. Може би я виждах само аз, а може би никой друг не искаше да я види. Хората смятат, че щом се правят че не виждат нещо, то не съществува. Може би тя съществуваше само за мен, така както всичките ми терзания дълбаещи  отвътре, бушуващи като огнената магма в ядрото на земното кълбо.

Говореше много за да скрие всичко, което очите и казваха без думи. Пожелах я. Нещо в мен силно ме тласна към нея. Плътта, нощта, самотата... отдадох се на страстта си и Буба ме повлече в катакомбите на своята порочност. Чувствах се обсебен, със сломена съпротива, предал крепостта без обсада, сякаш нещо мое, вътре в мен, непознато, не подозирано е отворило вратите и.  

Бях пленен, не от нея, а от своите мечти, копнежи и желания. Жадувах, като давещият се последна глътка въздух, жадувах да вдъхна аромат, да я изпия... Утолих, но не своята, а нейната жажда, пи от мен, сякаш сока на живота,  и израстна,  избуя, нещо силно, могъщо, непреодолимо я завладя и искаше, и търсеше, и още, и още... Затворихме очи, потънахме в мъглата, нагазихме в блата,  унесени, отдадени, изпепелени... загубихме опора, почва, досег с реалността, остана само спомен за отминалата среща, сън или химера, място, стая в която си бил заключен за да се откриеш чрез изкуствени огледала.

Събудих се сам, изплувах от този сън. Светлината на утрото изтри всеки спомен, само лекия метален вкус в устата ми напомняше, че през нощта не само съм спал. Чувствах се употребен подобно на бяла мишка в химическа лаборатория, все едно някой изследваше феромоните ми или ефекта от химиотерапията на сластното привличане.

Имаш своето право на глас

Имаш своето право на глас, имаш право да ме осъждаш, дори да освободиш своите задръжки, да позволиш на ръката си да изяви своето мнение. Прав си, аз съм грешен, не съм светец, аз съм просто човек като всички останали, дори да съм „вдигнал летвата много високо”. Или може би очакванията са били илюзорни. Този конфликт съществува от както свят светува. За мен има истина една – пътя по който вървя. Верен, грешен, това е моя път и съм готов цената му да заплатя. Не се чувствам ни длъжник, ни жетрва, аз съм себе си и ще се устоявам.

Потресен съм от две неща. Първо от къде се появи тази агресия и античовечност. Второ защо най-близките ми същества не ме приемат. Как успях да посея толкова омраза около себе си? С какво предизвиквам тази злоба? Толкова силна, че самият човек се дави в нея. В началото мислех, че за Вас е непростимо, че не съм непогрешим. Не, Вие просто не приемате, че не съм такъв какъвто искате да бъда. До тук добре. Бих изпитал същото. Но злоба, омраза. Дори няма значение, че са насочени към мен, самия факт, че съществуват в най-близките ми хора ме изумява. Бих го простил на враговете си, на изроди, на разни неандерталци, но как на Вас...просто ще нося тази вина и ще страдам за Вас.

Тъжно е, че отново ровим в това, което ни разделя, а не търсим това което ни свързва. За него се сещаме, когато ни раздели живота и някой напусне света, тогава си даваме сметка колко много неща са ни свързвали с него. Нишки тънки като от коприна, но оплетени в огромна паяжина. Едва тогава осъзнаваме, че сме ощетени, че сме загубили нещо ценно и скъпо, близък човек.

Трудно е, да свикнеш с тези мисли, да приемеш, че това е всичко което можеш да съизживееш с близък човек, да се примириш, че това е начинът по който протича живота, като река през ждрело. Бързата струя се блъска в безбройни завои, убива бавно своята сила и мощ, но постоянството и изтрива твърдостта на скалата. Вода и камък с хилядолетия отнемат взаимно от себе си вместо да се подкрепят, а над тях само пръски и пеня, грохот и спомен за нечий чужд живот.

Тежко е, само да чакаш кога ще дойде момент за равносметка, за да изплуват истините на повърхността, а през останалото време да позволяваш на дробовете си просто да функционират, вместо да дишат свобода. Да подържаш помпичката изрядна, вместо да позволиш на сърцето да гори. Времето дава, времето отнема. То ни пренася от един свят в друг и непрекъснато сменя премените ни. За нас остава само да се примирим..с него...с тях... със себе си.

какво ме споходи в нощната тишина

Животът стана по-тежък и изскава повече.

Повече човечност, повече нежност, повече любов, повече доброта. Значи трябва да сме повече хора. „Трябва” – лесно е да изписваш рецепти. Кое ни пречи да ги оправим, да не сме преграда за да се случва? Защо се страхуваме толкова много от себе си, да сме истински? Според мен ни липсва вяра. В бог. В хората. В себе си.

Вярата е глобален въпрос. Не е важно дали я има в мен, в теб, в нас. Вярата на вселената трябва да е повече отколкото съществува страх. Това ще ни освободи от оковите на своите зависисмости. Те го знаят, знаят и как да се справят. За това ни заливат с непоносими вълни от страх. От факти и думи,които събуждат собствените ни страхове. А те дори са илюзорни, нереални. Те са кошмарът от нашите сънища, не са част от живота, в него ние се справяме с доста по-тежки предизвикателства. Страхът е нечия чужда закана: ще видиш. Ама скъпи, аз всеки ден тегля хомота изпълнен с мъка и радост, с нов живот и смърт. Знам и болка и щастие, с какво ме плашиш? Че може да ме няма, от това няма да ми стане по-тежко, ти ще си лишен от още един роб. Спри, погледни се, обикновено бостанско плашило

Какво правим около себе си?!?

Отричаме! Пасивно очакваме някой да реши вмести нас. Но... не сме това което бяхме. Единственият начин е с тях да работим по тяхната система. А. Заради това трябва да я познаваме и споделим с всички, защото целта е обща.

„информирани – или – манипулирани”

Забиват ни в резултата, за да се отдалечим от причината.

С техните камъни по техните глави.

Мъдростта на народа е в това да реагира бавно, трудно, скрито, тайно. Ние сме обединение на единици, липсва ни кауза, която от единиците да направи общност, а до като няма общност ще има само отричане. Всичко останало е манипулация.

Колко дълго са ни плевили за да останат само „нужните култури”, послушни породи, високодобивни сортове. Уви. Все пак ние все още сме тук. Да, малко сме оцелелите, но толкова здраво сме се впили в живота,  че никому не е по силити да ни изкубне с корените, дори да обещава присаждане в Лондон или Париж. Дами и господа, щом до сега оцеляхме ще ни има за винаги, остава да помислите само за себе си.

Защо си сам?

-         защо си сам?

-               Защото само така не съм самотен. Когато си сам си наясно с кого си, какво си. Няма изненади, контактуваш с интелигентен човек. Когато си с останалия свят имаш проблем, но не с тях, а със себе си. Има някакви думи, жестове, вербален и невербален контакт, четеш мисълта им, а всичко това само скрива същността, не открива душата и трябва да четеш между редовете, лъжеш себе си, създаваш илюзия в другите с тази лъжа. Около теб е пълно с хора, а е някак пусто, празно, дефицит на човещина. Хора има, но само това. Чувстваш се остров сред многолюдна тълпа. Ако това не е самота? Съгласен съм, субективна оценка, но говоря само за себе си. Резонен въпрос. За да си самотен, значи очакваш нещо от другите... тук ме засече, знаеш ли, че си прав. Отново влизам във вътрешно противоречие: искам едно, получавам друго, а може би важи и обратното, давам едно, а очаквам друго. Понеже не съм изключение, явно така е за всички и това „разминаване” ни кара да сме самотни, неразбрани, критични. Не знам. В утрото мислех друго. С времето се заобли моята острота, някак поогледах нещата и от друга страна, нямам идеята да съм институция, а само друга гледна точка. Мисълта ми стана по-лека, необвиняваща, по-разбираща, явно – човешка. Не пиша това което мислех тогава, но сегашното писане ми изглежда по-мъдро от мисълта. Може би съм пиянияница и това промена същността, а може би съм достатъчно силен човек за да надмогна елементарната човешка омраза.  

Самотата е смръзила света, държи ни като свои заложници, чрез нея властва някаква сила над нас. Човек сам се ражда, сам живее и сам умира. В това има натрупана хилядолетна мъдрост. На страх, на безсилие, на отказ да се справим със света. Съгласен съм, дори моя опит показва, че „оцеляваш” само когато се свиваш в черупка, но...не сме охлюви, дори костенурки, просто човешки същества, със своите слабости, а самотността ни е застраховка срещу откриване, споделяне, съпреживяване. Тя не ни прави силни, но не намялява слабостта ни, прави ни някак по защитени, дава елементарна сигурност, с две думи да изглеждаме по-малко човеци. Може би това е генетична предопределеност, инстинкт за оцеляване или просто „балкански” комплекс, но  и граница, рамка, ограничение на свободни възможности. Тя ни тежи, но с лекота я понасяме. Оплакваме се от нея, но се чувстваме сигурни в нейната черупка. Самотата не е, да няма с кого да пиеш една ракия или с кого да правиш секс. Самотата е когато пиеш ракия с някого и той вдигне чашата за наздравица и те погледне в очи, там да видиш себе си, а не него, самотата е когато се любиш ... не знам, не съм чак толкова самотен. Не толкова, но достатъчно за да мисля и пиша за това. А може ди е точно обратното, просто има мигове в които се чувствам самотен, това ме прави нещастлив и за това им обръщам такова внимание. Харесва ми да бъда сам, значи едва ли съм самотен, а самотата е избор. Тук обаче не аз съм от значение, говорим за самотата. С какво основание бих могъл  да говоря, от къде я познавам? Баба Цвета живееше сама, но я виждах само отстрани понякога, Леля цял живот живя сама, но последните 15 години пред погледа ми, Баба Мика живя сама 50 години, ама ние и аз бяхме малки, ходехме рядко как да си дадем сметка за какво става дума. Трите дали са били самотни след като са прекарвали толкова дълго време сами, според мен всяка за себе си по различен начин е била самотна, защото нещо и е липсвало. Могли са да имат някой до себе си, дали това е щяло да ги направи по-малко самотни, а тези които сред хората, сред близките са самотни. За себе си се кахъря, ако имах този проблем да съм пукнал или хукнал отдавна.

Какво е да си сам? Първа реакция: сила. Самотата те защитава, заключва твоите слабости. Щом това е важно значи се боиш от тях. Ако вярваш в себе си, ще се раздадеш за другите, ако се страхуваш от слабостите си ще се капсулираш, ще развееш байрака на своята самодостатъчност.

Самотата присъства във всеки от нас. Излиза на повърхността, когато там е свободно, когато липсват силата, увереността и решителността. Те са ни напуснали или може би ние сме ги прогонили и тогава викаме неволята и оправдаваме неуспехите си, че вместо нея ни е споходила самотата.

Самотата запълва това от което са ни лишили, когато сме били деца. Ако майката смята, че дете се целува само докато спи, как тогава щом имаш нужда от нежност и приласкаване няма да се скриеш сам на тавана. Как да забравиш момент, особено ако е фотографиран, всички други деца са с допир, с поглед, с подкрепа, а ти си сам на ръба на портрета. Закотвени в най-ранни детски спомени ние оставаме корабокрушенци за цял живот, тогава защо се корим, че между нас има толкова много Робинзоновци. Лошо е ако сме срещнали своя Петкан и сме го прогонили с острието на своето безразличие.

Времето смени дневният ми ред

Времето смени дневният ми ред. Първо бях жертва, после щастливец, но единствено според моето настроение, а това колко влияе на времето. Много му пука на него дали си щастлив, че вали и полива твоята градина или си нещастен защото те лишава от плаж? Времето има своята мисия, своя неуморим кръговрат. То единствено ни дава повече отколкото бихме пожелали сами. Какво очаквах когато пристигнах? Слънце, припек, суша. Жега и пот дори. А то ми подари време за четене, време за размисъл, време за писане. Притесних се. Няма да успея да смогна с всичко! Нима за мен всичко е някаква градина?!? Напротив такова време, дъжд, гръмотевици, бури далечни, за мен рай осигури. Няма да съм самотен, сам със себе си, имам време за хората наоколо, за мислите си, своите чувства. Пропуснах най-важното, че все пак съм прашинка, а нещо друго определя същността. Ние просто сме част от нещата, важна, съставяша, но само частица.

Времето сменя, но не отменя. Дори след 24 дъжд, съм пак същия, с желание да усетя земята, да поема живота, който тя ражда, да изтръгна с корена злото. За мен всичко не е някаква градина, за мен някаква градина е всичко. Градината обкръжаваща моя живот. Все пак не устоях. Уж леко, внимателно, без да се цапам, нагазих в калта. Някак си чух, че ме вика, търси ме или аз се спасявам в нея. Бавно, стрък подир стрък, крачка след крачка ме приласка и ме направи мокър, морен и мръсен, но освободен, отстъпен, открехнат към света на скотове, твари и бурен, към непреходната същност на земята. Може би най-сетне намерих почва за своя корен.

Старите хора казват: каквото посееш, това ще пожънеш. Мъдростта на времето е непреходна, но силата на младостта е да променя хода на живота, за това бих казал: както посееш, така плод ще те дари.

Градът

Градът е само подредени тухли. В зидовете няма чар и красота. Духът е израз на сърце и душа, който има нужда да изкаже, да зарази  стените с песен. Може да не е поет, да не познава мъдростта, но в душата си е скътал нещо ценно върху което върви напред света.

Градът е нещото в което потъваме, раждаме се, оцеляваме и умираме. Градът има по-силно влияние върху нас от колкото хората с които живеем в него. Градът е мравуняк за който сме закрепостени. Свети, шуми, бърза, повлича те в ритъм с който преминава през теб и живота ти. Това е външният ти организъм, който поддържа жизнените ти функции. Градът е изпълнен с мечти и тъга, с чувства и емоции, целият прахти от енергия и се тресе от любов и омраза. Градът е джунгла и убежище, място на откриване и забрава. Животът в него се стича като безброй планински потоци в шумна река. И бучи, стене. Изпълнен с водопади, въртоци, вирове дълбоки и тихи езерца. В градът ще те намери всичко, теб, мен, нея. Всеки търси, бяга, но градът остава. Заслепява те, но не ослепява. Градът е като басейн за хидролиза, на единият му полюс се засилват силните страни, на другият се размиват слабите. Градът е само и единствено това което пожелаем да получим в него. Тази вечер градът е „Витошка”. Стара, мъдра, изпълнена със смях, надежда и някакъв странен аромат, който може да познаеш само ако си израснал под нейните кестени. Букет, съчетал натрупването на култура и търсенето на младостта. Това място става все по-силно, излъчва присъствие, набива се, вклинява се в теб, потънал веднъж в тези кестени, оставаш завинаги роб.

Защо се върнах

Не знам. Но пак съм тук! Къде е тук? Извървял съм път, който ме е довел на същото място от което тръгнах, но на друго стъпало, с друга възраст, при друг опит. Да, на същото място съм, но човекът е друг. Или може би е точно обратното. Тук нещо съм оставил, или може би забравил, предполагам „от къде съм тръгнал” и майката вселена ме е върнала за да открия истинския път, за да не подмина кръстопътя. Тръгнах по пътеката към „Бележката”, бяха минали над 20 години, но нищо не беше променено, дори боровете са същите, на същите места както тогава. Пътеката все още помни моите стъпки, дали защото е изминало доста време или защото доста стъпки бях оставил върху нея. Даже имам чувството, че следите от копита пълни с вода са същите както тогава. Кога тогава? Последния път? Не, тогава не е имало локви, но преди, все някой път е имало и кал, и следи от копита пълни с вода, значи всичко е както беше някога в моето детство, чисто, кристално, ароматно, въпреки калта, маранята, смрадта. Чешмата, върхът, дървото. Изсъхнала круша, само нея вече я няма, там се е заселила млада букова горичка.  Мястото на първата ми мечта, на първата победа, първия връх, който изкачих сам, сега е някаква дребна кория обвита в непроходим гъсталак. При мен винаги всичко е така – прах и мъгла. Нее, не в тях трябва да се оправям, просто ги създавам, зад мен вихрушка. За това ли се върнах, за да се обвинявам, за да се оправдавам, едва ли, просто това е моето място, тук съм себе си, тук съм истински. Тогава защо чак сега? Никой не знае кога ще узрее, кога центрофугата ще го метне на нужния бряг. Ето, неусетно измина още година, отново съм тук, същите буки, стари пътеки, поток и чешма. Няма копита, няма в тях застояла вода, така и в мен се е изпарила тежестта, която носех тогава на гърба си. Сега с лекота подсичам баира и драпам право напред. Дори, на моменти откривам непознати неща. Търся, нещо ново напред, старото е отдавна изтрито. Сякаш всичко това е спирала, върти те в своите геометрични закони и те връща отново там, в твоето начало за да поправиш „кривината” в курса с надеждата да налучкаш вярна посока.

Какво е за теб върхът?

Аз: - Какво е за теб върхът?

Друг аз: - Бях на него, беше велико усещане, целия свят е в краката. Висок, труден, но покорен. Силите ме напускаха, не знаех дали ще успея да се върна долу, не знаех дали ще искам да се върна долу. Сега мога да го нарека „моя” връх, защото му стъпих отгоре, не ме спря, не ме отказа с опасните си зъбери и голямата височина. Истината е, че това изобщо не е най-високия връх, но от него не се вижда по-висок, всичко което погледът ти покрива е под теб, това ми дава чувството на победител. Как слязох ли? Не исках, мислех да остана там и наистина една частица от мен остана на върха за да гледа от високо и усеща тръпката на покорител.

Друг аз: - Едно непрестанно изкачване. Стъпка след стъпка. Нагоре. Без да вдигам очи. Не знам дали ме чака връх или колело, което все се върти и аз винаги съм най-долу се стремя да се изкача. Важно е да има ход, движение, да следвам път. Нагоре. Все някога ще стигна върхът.Своя. Единственият важен за мен.

Друг аз: - Не разбрах кога се качих, бях захласнат от гледката, опиянен от виденията. Близки-далечни, ярки-размити. Този връх е мястото, където прогледнах, видях се, прозрях нови истини, сякаш тази височина ме качи в друго измерение. В друг свят на непреходни неща. Планините наоколо не се вълнуват от нашите нищожни тегоби, страсти и дертове. Те вълнуват нас, но само когато ги погледнем от височината на своите върхове.

Друг аз: - Знаеш ли, върхът има душа, която можеш да усетиш единствено когато си в подножието му и се взираш нагоре. Виждаш неговото тяло, физиономия и излъчване. Всеки връх е различен, като всеки човек. Някои върхове плашат, други привличат. Върхът изпълва със страст, красив или страшен, на никого не е безразличен.

Истинският аз: - За да проникнеш в истината на върха най-важно е точката, от която го гледаш.

Гена

Гена. Бедна и празна женица. Животът беше минал покрай нея, като филм по първа програма. Впечатляваше се от всичко което другите притежават, но не защото завиждаше, а защото оценяваше „богатството” дори в най-дребните неща. Битуваше сама, оставена на произвола на метериологичната прогноза. Времето и минаваше в седене до радиоточката или в дворовете на съседите, с надеждата да открадне искрица топлина. Дали имаше мечти? Не знам. Но страшно много искаше, искаше да вижда отново. Дори описваше това което ще види. Потъваше във формите и цветовете му, рисуваше го с неуката си душа. И питаше. Непрекъснато питаше... после главата и леко климваше, очите се навлажняваха, а устата подкарваше тъжна песен. Как само пееше Гена. Сърце да ти къса. Каква песен пееше? Сякаш оплакваше времето когато светът и за нея е бил цветен. Обичаше да разказва, за всичко, за всеки. Много спомени бяха съхранили невиждащите очи, и все цветни, релефни, истински. Веднъж я попитах дали има стара носия, а тя започна да я описва, като мед излизаха думите, а ръката и леко гладеше коляното, все едно там е меката тъкана престилка, шарена, игрива, закачлива. И мен разплакваше. Харесваше и да седне под асмата, да си „думаме”. Лекичко отпийваше биричка и отхапваше кюфтенце „само за адет” и така блаженно преглъщаше все едно се пречестява. Въздъхваше тежко и вярваше. Много вярваше, в Бога, в хората, в доброто. Вярваше, че всичко на този свят е дар от Бог и трябва да сме щастливи с това което  имаме, а не нещастни с това, което никога няма да получим. Не вярваше само, че ще я сполети щастие. Така и не разбрах защо щом толкова много искаше да прогледне не повярва че може, а реши да си тръгне от този свят.