Нищомислене ме е нападнало. Пълен вакуум. Разни мисли чукат по стените,
но не ги допускам. Само през прозрачната преграда ги преглеждам.
Изтощих се.
Тежка вечер. Сблъсък. Толкова ли е трудно двама влюбени да вървят
заедно, а не един срещу друг. Раните щипят, солта предизвиква сърбеж.
Солта, полепнала от водата там на плажа, където бяхме сляти в едно.
Дори дъждът от камъни не изми вкусът на онзи плод. Дори снегът не
затрупа следите от стъпки по пясъка. Дори вятърът нарязал с бръчки
лицата не отвя любовта, защото тя ни владее и съхранява душата.
Единствено страховете остават надвиснали облаци. Задущават вулкана, не
го допускат да ни облее. Захлопната лава бълбука в недрата, бавно
дълбае, руши и поглъща, вместо да изригне и стопи ледовете. Отвън е
студ. Сковава. Ледът е лъжовен, гори при допир, а всъщност вледенява.
Застиват жестове, черти. Сериозен поглед, каменно лице. И липсва радост.
И липсва ни една усмивка от сърце. Ръце протегнати и нежен шепот на
вълните.
Ела, не стой далече. Ровът да прекосим. След него има пропаст над която ще летим.
Няма коментари:
Публикуване на коментар