Не съм суеверен

Не съм суеверен. Не знам как се случи. Беше съвсем случайно съвпадание. От нямаме какво да правя, изривах крехкия февруарски сняг, който и без това се топеше от първите слънчеви лъчи. Зад гърба си усетих тежки провлачени стъпки.Стара и доста дебела циганка. На главата си носеше избеляла кърпа, а на рамото огромна платнена торба. Друсна се тежко на един от столовете до външната маса. Въздъхна тежко. Прокара ръка по челото си. Затвори очи и отпусна лицето си на галещото слънце. Погледах я минута две и тръгнах към нея с намерението да я отпратя бързо.

-         Добър ден, какво ще обичате – започнах да нареждам с кръчмарски тембър.

Разтърси леко глава, като че се будеше от сън. Отвори очи и ме погледна загадъчно.

-         да отмора малинко младеж

-         ама това не е място за почивка, а бистро

-         знам де, знам, баба ти мое да е дъртра, ама разбира младеж...малинко да поседа, че ми окапаа краката докато дойда...

-         не може така, трябва нещо да си поръчате – все по-настойчив ставаше гласа ми.

-         Добре, де добре – отвърна ми с лукава усмивка от няколко златни зъба

Оставих едно меню пред нея и влезнах вътре. Бях се захласнал с някаква работа, когато отново усетих тромавите провлачени стъпки.

-         ше черпиш ли  каавенце любезни? – златозъбата лукава усмихва отново ме гледаше.

-         Ако ще поръчвате нещо, моля, ако не хайде по пътя – ядовито избълвах

-         Недей с лошо любезни. Добра вест ти носи баба, а ти за пеесет стотонки се стискаш, едно каавенце ти се не откъсва

-         Бабоо, слушал съм ги тези много, седни отвън, ще ти донеса едно кафе, ама не ме занасяй с гледачески глупости.

-         Нема да ти гледам баба, ама на лицето ти пише, цръна магия ти е праена, с много зор си я надвил, арен си много, убавеца на баба, ама булка те е с черна кръв поила, под възглата ти да спиш мише крило е трила, голем зор си видел, много пара си закопал, ама види му се края, аир те чака любезни.

Стоях като гръмнат. Потресата беше пълна. ако гръм ме беше треснал едва ли щах да съм толкова поразен. Не е възможно. Някаква дърта дебела циганка се появява и бърка в още незарасналата рана грубо и болезнено. Явно имах красноречив вид, защото моята орисница продължи да цеди думи през златозъбата си лукава усмивка.  

-         бая си се поабил, ама друга булка ше те изцери, за париците не реви, помагал си, за дълговте помош ти иде, делва злато ще найдеш, ама не там дека търсиш, далечко си бил, ама на време си се върнал, почивай тъдека, щото дълъг път те чека...

Изненадата ми беше пълна, не проумявах това съвпадение. Буквално дума по дума бабата разказваше патилата ми. Нижеше случки и преживелици, които не ми даваха покой денем и ме преследваха в съня ми нощем. Пиех силни лекарства, ходех на сеанси при куку-доктори. Бях започнал да вярвам, че идва края на този кошмар, а сега... опулено гледах, жадно поглъщах думите на циганката. Добрите и обещания се наливаха като еликсир в душата ми. Все повече се вглъбявах в думите на жената, виждах се като герой на поучителна приказка с щастлив край. Съсредоточено слушах монотонния бавен говор и все повече се захласвах, не толкова в думите, а повече в картините, които изникваха в съзнанието. Когато бабата леко позамлъкваше, задавах въпроси, леко уж на майтап попитвах за това онова. Лъсваха златните зъби и тя продължаваше по омайно и по унасящо разказа си.

-         баба, пресъхна ми гърлото да разправям, да беше капнал малко от онова шишенце, баба да смаже гласчето.

-         Ама бабо, то това е много скъпо дванадесет годишно уиски, не мога да го платя после.

-         Еее, любезни с тез благини къде ще найдеш баба, много такива ше имаш да купиш – протегна се придърпа бутилката и си сипа голяма водна чаша – ше го носа на стареца да опита и он от тия убавини и да рече добра дума за теб – докато се усетя какво става и тя набута цялата бутилка в огромната платнена торба, подпряна до краката и.

Разбрала, че трудно мога да и се противопоставя, бабата се хвърли още по-напористо да ме обработва. Но момента беше отминал. Овладях се. Излезнах от вцепенението. Дадох си сметка, че това огромна заблуда в която се вкарвам аз, а не плод на някакви способности на циганката.

-         Бабо, я кажи от къде ги знаеш тези неща за мен, кой те изпрати тука? Май някой ти е разказвал, а ти сега ме цедиш докато ме омайваш – усмихнато се изпънах на стола и я погледнах проницателно, за да разкрия измамата до край.

Старата се наведе, взе ми кутията с цигари, извади една. Захапа я, дълго се опипва и търси нещо джобовете, взе запалката, засмука жадно огъня и запуши блаженно. Отмина още време. Тя пушеше невъзмутимо в опит да преодолее съмненията ми, нпо накрая заговори:

-         вервяш, не верваш любезни, ти си знаеш – за кой ли път очите ми следяха движението на златните зъби, но този път вместо ироничната усмивка, устните на бабата леко потръпнаха и тя сухо преглътна – ама я ти казвам какво ми очите видат на лицето.

Реших на всяка цена да разкрия играта на старицата и со голямо любопитство я запитах:

-         я кажи бабо, като съм омагьосан, как да разваля магията? Не може да не знаеш ти как се оправят тези работи.

Циганката се ухили с познатата усмивка. Леко се приведе напред и зашепна, все едно издаваше световна тайна на извънземен:

-         знам любезни, знам, ама паре требват

-         колко бабо?

-         Баячка, една стотачка.

-         Еее бабо, нямам толкова, много пари са това – смръщено отговорих. Започнах мислено да пресмятам каква сума съм готов да прежаля за да се убеда в лъжата.

-         Колко имаш?

Бръкнах в задния си джоб и извадих две банкноти – двадесет и пет лева.

-         не стигат любезни – завъртя глава и с очи ми показа – вземи там от касата, еее оная педесетачка

-         тези на са мой, не мога да пипам там

-         толкоз ли си пинтия, на лицето ти друго пише, усмивка имаш ората да грееш, а за тебе си пейсет лева не мож да прежалиш.

Играта ставаше все по-интригуваща. Ясно ми беше какво ще стане, но пък къде ли не съм потрошил петдесет лева, та толкова ще му мисля. Стотина хиляди отидоха на вятъра  без да ги мисля, сега за петдесет съм изтормозил. Умислен да разгадая къпаните, които ми готвеше изцяло забравих нейните тълкувания и предсказания. Унеса в който ме вкара със случайното си попадение отдавна беше отминал. Мислите ми бяха насочени само как да разбера шмекерията. Бабата помисли, че съм обхванат от колебания и реши да ме подтикне към решение:

-         глей сега любезни, няма лъжа, няма измама. Слагам у кърпатата парите и я връзвам 2-3 пъти, зимаш те това руйно конче. Връзваш му три възлета, ама без да пускаш краищата му, слагаш го у ръката ми, я ще му баем, после ще го опнем и ако нема бъзли, значи магията е разтурена и он си семал париците.

-         Кой той?

-         Духъ дет го викам да развали магията.

Разсмях се истински. Преживяването си заслужаваше цената. Тази жена ме имаше за много лесна плячка. искаше с толкова евтин трик да ми прибере парите. Прежалих парите и реших да се забавалявам докрай. Подадох едрата банкнота на бабата. Тя много бавно и съсредочено я уви в парченцето плат. Настегна няколко възела и ми подаде не много дълга червена нишка от прежда.докато стягах няколко възела на конеца, тя уж случайно се размърда и бутна кърпата с парите. Наведе се да я вдигне с едната ръка, а я постави на плота с другата. Обля ме непреодолимо желание да развържа парцалчето и да я разоблича, но огромното ми любопитство надделя и с мъка стинах устни за да не изплюя камъчето.

-         готово баби, дай ми го на – тя пое от ръката ми нишката с възлите, опъна я силно за да ги стегне, нави я на единия си прист, после я стисна в шепа и започна да мълви неразбираеми думи. Клатеше главата си във всички посоки симулирайки някакъв транс или вързка с „духъ”. Едвам се удържах да не прихна. Парите така или иначе бяха изчезнали, оставаше само да се наслаждавам на забавлението до край. По едно време наведе глава, долепи устни до шепата и започна да прави поредните заклинания. Ритуалът не свършваше. Старата хитруша разчиташе, че ще ми писне и ще се разконцентрирам, но уви...гледах всяко движение много съсредоточено. Биваше си я. Явно имаше богат опит със суеверията на хората и добре познаваше тяхната психология. На ясно беше с техните реакции. Убедена, че съм напълно съсредоточен, тя рязко смени тактиката:

-         колко е часа любезни?

Дори цялата ми концентрация, дори готовността ми да очаквам неочакваното или може би точно поради тях инстинктивно се обърнах. Зад гърба ми, на бара седеше един не много голям часовник. Ценен подарък за значима победа, някаква ценна реликва, която носех навсякъде с мен, за да си припомням, че и аз съм имал успехи. Обърнах се и погледнах към него.

-         дванадесет без петнадесет – изстрелях несъзнателно. За зла участ или за късмет зад часовника имаше огледало. В него видях как бабата ловко смени конеца. Бях победен. Натхири ме тази хитруша. Трябваше да призная, че съм победен. Бавно и спокойно се обърнах към нея. Тя навъзмутимо продължаваше своята игра, но вече доволна и блаженна от успеха.

-         Духни тука любезни. Разтвори ръката и тегли кончето. – толкова показатена беше усмивката и със златните зъби, че дори за миг повярвах на всичко. Естествено „духъ” беше развързал възлите и беше си взел за отплата парите. Доволна се кипреше бабата от добрата надница изкарана от голям балък. Доволен и щастлив се усмихвах аз, че не се поддадох на нейните внушения и разкрих шмекерлъка и. Докато се сбогувах ме и хвалехме един друг в бистрото дойдоха клиенти. Изпратих бабата и се понесох да ги обслужвам. След време се връщам към бара, бабата пак там.

-         Забравих – вика – любезни да ти кажа земи кончето и да хвърлиш на течаща вода с гръб чедо, че да се сбъдне мечтата и с нещо скъпо да се простиш.

Нагънах конеца и то натиках в джоба улисан в обслужването на клиентите

- добре бабо, добре.

Денят мина като всеки друг. Минаваха хора. Хапваха, пийваха. Говореха, смееха се. Някой доволни, други сърдите. Работата беше доста, избих парите и съвсем забравих за бабата. Стъмни се. Клиентите спряха. Време е, викам си. Когато погледнах, часовника го няма. Не беше лош, но не беше кой знае колко скъп, но за мен беше един вид талисман. Много си го харесвах. Беше ми слабост. Едно от малкото неща, които бях скътал от хубавите години. Майната му. Нали за да намериш напред, трябва да хвърлиш назад. Загасих, заключих и тръгнах към къщи. Както винаги се прибирах с тролей номер пет, по „Опълченска”. Седях свит от вечерния студ и умислен в спомени за старинния часовник. „хей тази баба нещо ми дължи” скочих и слезнах на спирката преди „Сливница”. Криейки се от зимния студ тръгнах към моста над реката.влажния от реката вятър ме караше да ходя приведен. Стигнах на средата. Без да спирам и да разгръщам палтото си, бръкнах в джоба и хвърлих червения конец зад гърба си, към реката. Сега сме квит.