какво ме споходи в нощната тишина

Животът стана по-тежък и изскава повече.

Повече човечност, повече нежност, повече любов, повече доброта. Значи трябва да сме повече хора. „Трябва” – лесно е да изписваш рецепти. Кое ни пречи да ги оправим, да не сме преграда за да се случва? Защо се страхуваме толкова много от себе си, да сме истински? Според мен ни липсва вяра. В бог. В хората. В себе си.

Вярата е глобален въпрос. Не е важно дали я има в мен, в теб, в нас. Вярата на вселената трябва да е повече отколкото съществува страх. Това ще ни освободи от оковите на своите зависисмости. Те го знаят, знаят и как да се справят. За това ни заливат с непоносими вълни от страх. От факти и думи,които събуждат собствените ни страхове. А те дори са илюзорни, нереални. Те са кошмарът от нашите сънища, не са част от живота, в него ние се справяме с доста по-тежки предизвикателства. Страхът е нечия чужда закана: ще видиш. Ама скъпи, аз всеки ден тегля хомота изпълнен с мъка и радост, с нов живот и смърт. Знам и болка и щастие, с какво ме плашиш? Че може да ме няма, от това няма да ми стане по-тежко, ти ще си лишен от още един роб. Спри, погледни се, обикновено бостанско плашило