Защо си сам?

-         защо си сам?

-               Защото само така не съм самотен. Когато си сам си наясно с кого си, какво си. Няма изненади, контактуваш с интелигентен човек. Когато си с останалия свят имаш проблем, но не с тях, а със себе си. Има някакви думи, жестове, вербален и невербален контакт, четеш мисълта им, а всичко това само скрива същността, не открива душата и трябва да четеш между редовете, лъжеш себе си, създаваш илюзия в другите с тази лъжа. Около теб е пълно с хора, а е някак пусто, празно, дефицит на човещина. Хора има, но само това. Чувстваш се остров сред многолюдна тълпа. Ако това не е самота? Съгласен съм, субективна оценка, но говоря само за себе си. Резонен въпрос. За да си самотен, значи очакваш нещо от другите... тук ме засече, знаеш ли, че си прав. Отново влизам във вътрешно противоречие: искам едно, получавам друго, а може би важи и обратното, давам едно, а очаквам друго. Понеже не съм изключение, явно така е за всички и това „разминаване” ни кара да сме самотни, неразбрани, критични. Не знам. В утрото мислех друго. С времето се заобли моята острота, някак поогледах нещата и от друга страна, нямам идеята да съм институция, а само друга гледна точка. Мисълта ми стана по-лека, необвиняваща, по-разбираща, явно – човешка. Не пиша това което мислех тогава, но сегашното писане ми изглежда по-мъдро от мисълта. Може би съм пиянияница и това промена същността, а може би съм достатъчно силен човек за да надмогна елементарната човешка омраза.  

Самотата е смръзила света, държи ни като свои заложници, чрез нея властва някаква сила над нас. Човек сам се ражда, сам живее и сам умира. В това има натрупана хилядолетна мъдрост. На страх, на безсилие, на отказ да се справим със света. Съгласен съм, дори моя опит показва, че „оцеляваш” само когато се свиваш в черупка, но...не сме охлюви, дори костенурки, просто човешки същества, със своите слабости, а самотността ни е застраховка срещу откриване, споделяне, съпреживяване. Тя не ни прави силни, но не намялява слабостта ни, прави ни някак по защитени, дава елементарна сигурност, с две думи да изглеждаме по-малко човеци. Може би това е генетична предопределеност, инстинкт за оцеляване или просто „балкански” комплекс, но  и граница, рамка, ограничение на свободни възможности. Тя ни тежи, но с лекота я понасяме. Оплакваме се от нея, но се чувстваме сигурни в нейната черупка. Самотата не е, да няма с кого да пиеш една ракия или с кого да правиш секс. Самотата е когато пиеш ракия с някого и той вдигне чашата за наздравица и те погледне в очи, там да видиш себе си, а не него, самотата е когато се любиш ... не знам, не съм чак толкова самотен. Не толкова, но достатъчно за да мисля и пиша за това. А може ди е точно обратното, просто има мигове в които се чувствам самотен, това ме прави нещастлив и за това им обръщам такова внимание. Харесва ми да бъда сам, значи едва ли съм самотен, а самотата е избор. Тук обаче не аз съм от значение, говорим за самотата. С какво основание бих могъл  да говоря, от къде я познавам? Баба Цвета живееше сама, но я виждах само отстрани понякога, Леля цял живот живя сама, но последните 15 години пред погледа ми, Баба Мика живя сама 50 години, ама ние и аз бяхме малки, ходехме рядко как да си дадем сметка за какво става дума. Трите дали са били самотни след като са прекарвали толкова дълго време сами, според мен всяка за себе си по различен начин е била самотна, защото нещо и е липсвало. Могли са да имат някой до себе си, дали това е щяло да ги направи по-малко самотни, а тези които сред хората, сред близките са самотни. За себе си се кахъря, ако имах този проблем да съм пукнал или хукнал отдавна.

Какво е да си сам? Първа реакция: сила. Самотата те защитава, заключва твоите слабости. Щом това е важно значи се боиш от тях. Ако вярваш в себе си, ще се раздадеш за другите, ако се страхуваш от слабостите си ще се капсулираш, ще развееш байрака на своята самодостатъчност.

Самотата присъства във всеки от нас. Излиза на повърхността, когато там е свободно, когато липсват силата, увереността и решителността. Те са ни напуснали или може би ние сме ги прогонили и тогава викаме неволята и оправдаваме неуспехите си, че вместо нея ни е споходила самотата.

Самотата запълва това от което са ни лишили, когато сме били деца. Ако майката смята, че дете се целува само докато спи, как тогава щом имаш нужда от нежност и приласкаване няма да се скриеш сам на тавана. Как да забравиш момент, особено ако е фотографиран, всички други деца са с допир, с поглед, с подкрепа, а ти си сам на ръба на портрета. Закотвени в най-ранни детски спомени ние оставаме корабокрушенци за цял живот, тогава защо се корим, че между нас има толкова много Робинзоновци. Лошо е ако сме срещнали своя Петкан и сме го прогонили с острието на своето безразличие.