Градът

Градът е само подредени тухли. В зидовете няма чар и красота. Духът е израз на сърце и душа, който има нужда да изкаже, да зарази  стените с песен. Може да не е поет, да не познава мъдростта, но в душата си е скътал нещо ценно върху което върви напред света.

Градът е нещото в което потъваме, раждаме се, оцеляваме и умираме. Градът има по-силно влияние върху нас от колкото хората с които живеем в него. Градът е мравуняк за който сме закрепостени. Свети, шуми, бърза, повлича те в ритъм с който преминава през теб и живота ти. Това е външният ти организъм, който поддържа жизнените ти функции. Градът е изпълнен с мечти и тъга, с чувства и емоции, целият прахти от енергия и се тресе от любов и омраза. Градът е джунгла и убежище, място на откриване и забрава. Животът в него се стича като безброй планински потоци в шумна река. И бучи, стене. Изпълнен с водопади, въртоци, вирове дълбоки и тихи езерца. В градът ще те намери всичко, теб, мен, нея. Всеки търси, бяга, но градът остава. Заслепява те, но не ослепява. Градът е като басейн за хидролиза, на единият му полюс се засилват силните страни, на другият се размиват слабите. Градът е само и единствено това което пожелаем да получим в него. Тази вечер градът е „Витошка”. Стара, мъдра, изпълнена със смях, надежда и някакъв странен аромат, който може да познаеш само ако си израснал под нейните кестени. Букет, съчетал натрупването на култура и търсенето на младостта. Това място става все по-силно, излъчва присъствие, набива се, вклинява се в теб, потънал веднъж в тези кестени, оставаш завинаги роб.