В клетка

Тук времето е тежко като вината. Едвам пълзи и все не открива изхода към свободата. Свят в света. Живот в живота.

 Пак трябва да се срещам с него, ако бяхме отвън никога нямаше да погледна тази противна мутра.  Що за живот, защо се вързах  на тези номера. Жълти стотинки. Другите как я карат без пари. Виж бай Благо, винаги всичко му стига, никога нищо не иска. Останалите? Каквото имат, с това се оправят.  Само аз все имам нужда от още. Ами трябват ми. Преди беше добре, но откакто Тулупа пое играта, само се нервя. Що за име, кой му го лепна, като втора кожа. Скапаняк.

–     О, Моливе, ти си бил голям гъзар, бе. Само теб те чакам. Кафе ще пиеш ли, или едно малко?

–     Искам телефон. С интернет.

–     Нещо да не ти е пораснала работата. Докато си тук при мен, си на служба.

–     ­Нали заради това ти искам GSM. Ще се вдигне оборотът.

–     Добре, добре ще те оправим. Давай да видя какво носиш.

Извадих му трите пръстена и той започна да ги разглежда със съсредоточено лице. Този за какъв се мисли? На мен ли ми чупи стойки, че разбира и от пластмаса, ще ги лапне по хилядарка на улицата. Избра най-тежкия и го вдяна на безименния пръст. Изпъна ръка и с премрежен поглед го измери.

–     За двата сто лева – поднесе ми шепата си, подрънквайки. останалите два.

–     Моля ?

–     Казах !

-      Цената е двеста на парче, както знаеш

-      Беше... сега с нова договорка. Двата пръстена за сто лева.

-      А третият ?

–     Той е за мен – отново изпъна пръстите на дясната ръка и с наслада я огледа – за да наказвам – сви я в юмрук и замахна – непослушните.

Главата ми щракаше по-бързо от компютърен процесор. Очаквах шестотин лева, хайде нека са петстотин с пазарлъка, а сега само сто. Лесно ще му тегля една майна, но всичко ще се скапе. Точно сега, когато ми трябва връзка с нея, а пък тези ги режех за по един час от фитил месинг.

-      Плюс смартфон с карта.

-      Без карта, няма да ти плащам сметките.

-      Да не би да ги плащаш ти, отвън ти ги оправят.

-      Върви – вдигна ръка и леко махна с долните пръсти с

банкнотата между тях. Вгледа се в пръстена, сякаш му се искаше да ме накара да го целуна. Този пък да не се взе за Цезар. Следващият път и венец ще му изплета. 

Пъхнах ръце в джобовете и се завлякох по коридора. Какво нещо е школовката, да е жив и здрав бай Благо. Добре, че скатах останалите два пръстена.  Старецът ме придума: “Разделяй. Нищо да не е на едно място. Пари, багаж, ум, сърце. Така, че да ти остане нещо и за утре.

*

Вечерята беше постна, както всеки петък. Намерили къде да търсят праведници. Вън хората постят по принуда. Сега ще тръгне кервана с кренвирши из килиите. Имам чувството, че Дебелака и Лавката нарочно се сговарят за да ни набутат разни боклуци с изтекъл срок за сума ти пари. Ще постя, даже ще разправям защо всеки ден няма постно меню. Загасиха лампите.

–     Бай Благо,  добре си ти, не ядеш месо, аз не мога да мигна от глад.

–     Месото изкушава. Ароматно, сочно, а те вкарва в грях. Все едно на човек посягаш.

–     Ее, байо, как, бе човек – ухилих се.

–     Така е. Всички живинки сме братя на този свят. Днес си човек, утре крава може да си, а може и цвете, зависи асансьорът на бога къде те праща. Нагоре, надолу. Зависи дали си бил добър в този живот. Някои отиват нагоре, при по-висшите същества, може и ангели да станат, нали си чувал за светци...Други, злодеите надолу, животни... растения, докато изкупят грехове.

–     Ние, къде по-надолу. И без това тук сме къртици, освен червеи да станем, тогава ще изпълзим на свобода.

–     Свобода, свобода, но и червеят го среща кокошка.

–     Старец, ти преди знаеше ли ги тези неща?

–     Не, тук ги научих, там не съм чел, а сега виждаш само това правя, по цял ден с книгата, а в тъмницата само ги мисля ли, мисля...

–     Помага ли?... Забравяш ли?... Нещо като алкохола?

–     Забравяш. Вече нищо не ме яде, всичко е суета. Малко ми е останало, бая золуми направих, но Господ се смили, показа ми пътя и ми даде възможност за просветление.

–     И твоята не е лесна. Какви ги мислиш – захлупих лице във възглавницата – поне си уредил сметките с началството горе.

– Нищо не съм уредил. Само чакам...а дали ще е тук, или там... не ми остава нищо друго освен да чакам.

Какво толкова? Само се оплакваме, това било, онова било. Никой за нищо не те закача, ставаш когато поискаш, на работа ходиш, ако поискаш. Кафето ти кафе, храната ти храна, е ако имаш някой лев, топло, филми, фитнес, книги. Занимавки всякакви, само нерви да имаш. Няма сметки, няма банки, даже от отпуски се отказах, за едно излизане един бон, плюс двеста-триста лева за началника. С тези пари тук си карам като царче два месеца. Само с мацките е кофти, но така или иначе, както съм хлътнал сега, хич не мога да мисля за кучки. Четири месеца. Някак да успея четири месеца да поддържам номера с командировката, а когато изляза ще се наредят нещата.

–     Осем часа, излизай за работа.

–     Мен ме пиши дъждовни, шефе.

–     Пак си залебил, Молив.

–     Нещо ми е кофти, имам семейни проблеми.

–     А бе ей, ти не си женен.

–     Заради това де, оттам идва проблемът.

–     Ти си знаеш, пич.

Майната му, един ден повече, нали и без това си уреждам помилване. Човек ако е платежоспособен всичко се урежда.  Полежах, погледах в тавана, обходих всички любими места, но гладът не отлага, след час се спуснах към лавката.

–     Здравейте, пичове, колкото и да ги пляскате няма да ги научите тези пущини.

–     Ела бе, майсторе, вземи една стотачка и седни да те видим колко си разбирач.

–     Срещу молив не се играе, нали знаеш.

Взех кафе, някаква мазна баница и седнах до празна маса да прелистя вестниците. От детството ми е останал навик, докато дъвча да чета, ако няма четиво, започвам етикети на бутилки, храни, друго, каквото попадне пред погледа.  Разгърнах „24 часа“ от- зад напред, стар навик, щом не мога да вървя редом с живота, поне да го срещна някъде във времето.  Спорт, политика, кръстословици, клюки, все едно и също. Имам чувството, че навън нищо не се е променило, сякаш нищо ново не се случва. Обърнах вестника. Три години. Цели три години, на мен толкова ми мина през главата, а там е застинало. Струва ми се, че когато изляза, ще заваря всичко абсолютно точно, както съм го оставил. Животът навън без мен е замръзнал, трябвам им, за да продължи. Сега съм тук и всичко се движи, бързо, светкавично, един идва, друг излиза, всеки ден, всеки миг нещо ново, различно. Никога не съм си давал сметка, ето три години съм тук, а все едно – тринайсет, а вън за тридесет и две нямам почти никакъв спомен, всичко е слято в някакъв мъгляв сън. Това било наказание, изкупление някакво, това си е спасение на душата.

–     Молив, да не си болен, нещо си пребледнял?

–     Не бе, замислих се.

–     Да не се чудиш как ще попиташ момата дали ще те вземе?

– Не се бъзикай, ей.

–     Ето ти подарък – прошепна Струната и наведен ми бутна едно пакетче в ръката – можеш да пишеш любовни писъмца, а току- виж и пред камерата си е поиграла.

–     Мерси, поздрави на боса.

Това се казва ден. Най-сетне ще имам постоянен контакт, но

мноого внимателно, да не стане издънка. Не с пазачите, от тях на кого му пука. С нея, да не се изпусна с нещо, има силна интуиция. Момичето си го бива, не е някаква супер красавица, но привлича, има нещо специално, поне за моите сетива и усещания. Да можех да чуя гласа й. Трудна задача, лесно ще ме усети. След време и това ще стане. Ох, когато влезе в мислите ми, светът се обръща нагоре с краката. Само ако бях отвън! Тогава нямаше да я срещна, там кой ти има време да се рови в интернет и по цяла нощ да пише любовни мурафети, а тя имаше нужда от нежност, от внимание, от разбиране. Явно депресийка я беше повалила. Аз нали съм психолог, професионален, може да нямам диплома, но доста скъпо са ми платили, лесно надникнах в душата й. Професионално изкривяване, но после, как стана сам не разбрах, яко хлътнах, че чак не мога да вдигна главата. Сигурно любовта е вирус, връхлитате когато имунната система на безчувствеността ти е пречупена.

*“Здравей !“

„Чаках те.“

„Как си?“

„Защо ме изостави? Три дни не ми пишеш. Да няма друга?“

„J Не можеш да си представиш тук колко са много, но в сърцето ми има място само за една“.

„Мил си. Как вървят работите там?“

„Ами, напредваме, още няколко месеца и ще приключим обекта“

„Колко?“

„Четири-пет“.

„Чак тогава ли ще си дойдеш?“

„Не се знае, може би“.

„Много искам да те видя, да те чуя, да те пипна“.

„Аз също, скъпа, жадувам те“. Това с чуването може да се уреди съвсем скороJ“.

„Наистина ли? Кога?“

„Не бързай толкова, все бързаш, хубавите работи стават бавно, нали съм ти казвал...“.

„Вече толкова време си пишем, а нито мога да те чуя, нито мога да те видя, само този скайп, писна ми да вися в него“.

„Не се сърди Мила, нали ти казах още в началото, трябва да имаш търпение, далече сме, дели ни не само разстоянието, дори да сме в съседни стаи, пак ще ни трябва време да се срещнем“.

„Кой те е наранил толкова жестоко, за да си такъв, скъпи?“

„Животът, душице, животът ме вкара в клетка“

„Толкова ли е било лошо?“

„Вече не, ти ме накара да повярвам, че отново мога да бъда човек. Не можеш да си представиш колко много правиш за мен. Целият останал живот няма да ми стигне, да ти се отблагадаря с любов“

„Целувам те, заради тези мили думи. Горкичкият, искам да те направя щастлив, само си ела при мен“.

„Господи, колко си свята!“

„Не ме карай да руменея J“.

„Знаеш ли? Когато се видим, много ще трябва да ти разказвам, трябва добре да ме опознаеш, преди да направиш каквото и да е. Може да има някои неща, които няма да ти харесат“.

„Познавам те“.

„Не бъди толкова сигурна“.

„Сякаш те познавам от някой предишен живот“.

„Може да не ти харесам“.

„Харесах душата ти“.

„Ох, добре, ще видим, обезоръжаваш ме“.

„Не се цупи, какво толкова казах?“

„Нищо лошо“

„Може пък и ти да не ме харесаш“

„Какви ги говориш?“

„Ами не съм манекенка, имам си свои кусури“

„Какви?“

„Много съм слабичка и гърдите ми са малки“.

„Харесвам те, имаш фигура на балерина“.

„Как разбра? И походка ! J и други са ми казвали“.

„Друго какво са ти казвали?“

„Секси ми е J“…

„Кое?“

„Дупето“.

„Май си представям J“…

„Не бъди циник J“ !
„ Ти започна“.

„Явно там няма достатъчно обекти за секс J“.

„Хич ги няма L“.

„Не ти вярвам J Как се справяш тогава?“

„Не ме питай“.

„Разкажи ми, моля те“.

„Престани“!

„Не бъди лош, моля те“.

„Ще изляза от скайпаL“.

„Добре де, добре, друг път“.

„Сладурана J“!

„И аз често си мисля... какво ли ще е, когато се върнеш“?

„Ще видиш, ще те заведа в рая“.

„Когато се върнеш, за постоянно ли ще е или за известно време?“

„Надявам се за постоянно“.

„От какво зависи?“

„Трябва да се устроя някак“.

„В същия бизнес ли?“

„Едва ли“.

„Защо, нали казваш, че е печеливш?“

„Но е много рисков“

„Имаш ли други идеи?“

„Ще видим, може да заминем някъде заедно““Ще те оставям скъпа, викат ме по работа“

„ОК, пиши ми скоро“.

„Вече ще ти пиша често. Целувки“.

Бутнах смартфона под възглавницата, ръцете останаха там, отпуснах глава и притворих клепачи. Цветове, сенки, звуци. Далече, далече. Не ни дели разстоянието, а времето.

*

Вместо да съм в плен на мечтите, се събудих обладан от неканена тревожност. Всичко изглеждаше сиво и изоставено, сякаш изгревът не беше родил нов ден, а само е убил нощта. Сивота, липса на граница между полюсите в живота, безразличие на съществуването.

–     Молив, в стаята за свиждане, имаш гости... адвокатът ти.

Спуснах се без ентусиазъм по стълбите, вътрешен глас ми подсказваше, че нещата се нареждат, но не така, както ми се иска. Обикновено този нещастник се появяваше в късния следобяд, едвам хващайки работното време, солидно почерпен на „деловия“ обяд с някоя карачка.

–     Не се мръщи, трябва да си щастлив.

Интуицията не ме подведе, пригладен, бръснат, с мазния си глас дошъл да ме дере.

–     Какво става?

–     Твоята работа е опечена, Великден ще караш у дома.

–     Сигурно ли е, трябва да знам.

–     Сигурно, сигурно, от теб зависи.

–     Колко?

–     Осем – мазният се ухили.

–     Как осем? Говорихме за около три – идваше ми да смачкам тази досадна муха.

–     Ами...нали знаеш, стана тегаво, новите ги натискат, пък ти си популярна особа. Ще креснат медии, вестници, телевизии...

–     Това е три пъти повече.

–     Съдията иска пет, за апелативния две... и аз съм човек, поне да си покрия разходите – сведе поглед и запука пръсти.

Лъжец. Кой знае как е уредил работата с някоя вечеря в хотел на клиент. Били са по работа и между лафовете след третата ракия е подхвърлил въпроса, изтръгвайки съгласие. Това го владее перфектно, знаем си номерата.

–     Мога само пет-шест.

–     Осем трябват – ще ме бръсне – до края на месеца.

–     Как бе, човек ?

–     Иначе преписката се затваря.

Майка му стара. Така е, когато си с развързани ръце, всеки те гледа право в очите. Страх, не могат да те предвидят. А тук? Тук те вземат за аутсайдер, сякаш си досаден комар и преди да те плеснат, дават възможност да повърнеш кръвчицата , която си изпил. Обаче внимават, пипат с ръкавици, нежно, леко, не се знае, утре колелото може да се завърти и стане обратното: ама нали сме хора, за това са приятелите.

Само за нощ от „осанна“ стигнах до „разпни го“. Всичко е обречено, Господ има силно развито черно чувство за хумор, дава ти знаци, светлинки, за да прогледнеш. Кара те да вярваш, че винаги може да има ново начало и когато стигнеш изхода на тунела, виждаш, че светлината продължава след пропастта. Не ти остава друго, освен да се хвърлиш напред или... да повярваш, че ще преминеш над нея, както Той е ходил над водата. Няма изход без изход. Но явно пътят минава след друга светлина. Досега винаги съм „пробивал“ системата. Наблюдавам я достатъчно дълго, изчаквам да изпъкне най-слабата брънка, някой човчец със своите слабости, пороци, падения. Така е лесно. Никой не може да устои на своята греховност, тя е закодирана в нас. Сега е различно, човешкото не стига, трябва нещо по-силно, по-голямо. Няма да ми е трудно да се отскубна от живота, по начина по който се бях впил в него. Ще намеря ли другата светлинка? Ще ме поведе ли? Бог чу молбите ми и изпрати спасение. Очаквах кръст, Голгота, разкаяние, възмездие. Получих любовта. Все пак съм му нужен, щом иска да ме спаси.

–     Как си я представяш тази работа?  Пет хиляди лева?!? Откъде да ти ги намеря? Аз едва се справям. Още ме натискат, тоя, оня. Всеки само в ръцете ти гледа.

–     Разбирам, че нямаш...ама от някого на заем...аз ще ги върна.

–     Знам, знам, нали не ми е за първи път.

–     Този път е сериозно.

–     Какво си забъркал пак?

–     Не съм.

–     За какво са ти тогава тези пари?

–     Да изляза по-рано.

–     Нали се разбрахме, без глупости, изкарай си всичко за да ти дойде акълът в главата.

–     Дойде.

–     Кой дойде?

–     Кьоравата неделя

–     Какво е станало?

–     Ще се женя.

–     Ха, така, коя? Онази фльорца ли, да не е бременна?

–     Не я познаваш, съвсем скоро се запознахме.

–     Как бе, да не би да идва тук на кафе или е на директора дъщерята?

–     Намерихме се в интернет.

–     И таз добра, дойде да те вземе такъв?

–     Не ме е виждала.

–     Не сте се виждали, но ще се жените? Твоя воля, но не ме забърквай.

–     Заради това трябва да изляза по-рано и са ми нужни тези пари.

–     Пълни глупости, нямам начин, забрави.

–     Нали само ми повтаряш нещо да остане след мен, а сега се покриваш. Супер!

–     Да, бе, да, ще те видим, дано бъркам.

Отречен. Седиш в коридора пред затръшнатата врата, асансьорът не работи, стъпало по стъпало в тъмен прахоляк. Човек е вързан за произхода си като с пружина, колкото по-силно и по-далеч бягаш от него, толкова по-болезнено и бързо те връща обратно. Няма как да изличиш кръвта, такава тече и в теб, същия вкус и цвят, само болката, която изпитваш и причиняваш, е различна.

Старецът се затътри неравно към изхода. Постоях с поглед в него. Винаги съм го гледал само в гръб. Или заминаваше, или очите ми бяха сведени. Трийсет и кусур години, а никога не се погледнахме в очите, аз не можах, той не пожела. Баща и син, а чужди , освен гена нищо не ни свързва. Абсолютно непознати, но явно имахме нужда един от друг. За присъствието в живота ставаше все по-трудно, трудно стъпва, уморен, отегчен, сякаш нищо вече не очаква, само търпи времето. А какъв мъжага беше! Скала. Твърд, неразтворим, годините изтриха острите ръбове и стана объл, хлъзгав камък.

*

Плановете са си планове. Мечтите са си мечти, но ежедневието неусетно те поглъща и потапя в своите въртопи. Ставане, тоалет, храна, работа, храна, работа, забавление, храна, чат, сън. Повече прилича на математическа формула, отколкото на реален живот. Редица от навици, която изтрива цвят, вкус и аромат. Все пак не си зависим от свободата, свободен си от бремето на отговорности, мисълта ти е ясна и разполага с безкрайно много време. То тече бавно, едвам се промъква през решетки и зидове, но не е спряло, дори да предполагаш обратното. Там времето не стига за нищо, тук нищо не стига за времето. Гледам бай Благо, все чете, чете и го питам: “За какво?“, самият не знае, вдига рамене. Питам го как?, не може да отговори, не че въпросът е важен, но когато си разтоварен, всеки въпрос ти изглежда съществен. Започнал от- начало да прелиства, после тук-там зачел и сега е погълнат изцяло. „Защо бай Благо, за какво? Ние преди е трябвало да четем, сега не можем назад да върнем страниците.“

Понякога си мисля, че дойдох тук, за да мога на спокойствие да се науча как да случвам живота. През първите дни бях в стрес, след месец два някак естествено се нагодих или може би открих, че така ще живея по-лесно. После тръгна поток от мисли, безспирно се влива в огромно море и аз плувам върху гладката му повърхност. Надявам се да прозра под водата, но погледът стига само където слиза светлина. Толкова искам да опозная дълбините, но ме е страх да се гмурна. Знам, че рано или късно ще изляза и отново дишам въздух. Какво са няколко години от един човешки живот? Какво е един миг, сега? Всичко е толкова относително. Смисълът не е в това къде си и за колко време, а „КАК“ минава твоят живот през твоите сетива. Те трябва да са чисти, отпушени. Нима аскетите и тибетските монаси живеят по-различно, само че по собствен избор. Тук съм добре, но не знам дали на тяхно място бих направил същия избор.

*

– Молив, стига си се ровил в тези вехти хартии, ще ти мухляса мозъкът. Ела да играем карти.

–     Нещо, не съм на кеф

–     Какво ти става, бе, човече? Само лежиш и четеш. Каква муха те яде? Стани, раздвижи се, отпусни малко. Като сме тук, да не е свършил светът.

–     Не бе, изморен съм.

–     Ела бе, има две тарикатчета, имат някой лев, да заработим дневни.

–     А-а, така кажи. Къде сте, Байрак? Оправям се и идвам.

–     При мен, чакам те.

Картите не са игра, не са комар, а философия, трябва да ги усещаш със сърцето си, с кожата си. Играя откакто се помня, преди да се науча да чета и да пиша. Да смятам, ме научи „Табланет“-а, не бях тръгнал на училище с дядо вечер плющяхме, я сантасе, я белот или десетина други игри. На десет години в махалата ми викаха професора, показвах на големите кое е терца, кое петдесет.  За мен нямаше сто, петдесет, двайсет, знаех кварта, квинта, асът беше бирлик, валето – фанте, изобщо академична подготовка от старата школа. Когато не се събираха, ме викаха в карето, станах най-младият дебютант, рано се ошлайфах и изтарикатих, рано се отегчих от играта и се вгледах в комара. Моите набори още сричаха боите, когато покривах големи мизи и удвоявах пода. Обаче не ми се получи. С картите бях факир, но стигне ли се до парата, блокирах и край. Досега съм така, умея доста неща, отдават ми се на сърце, ама помисля ли за заветната сума, която чакам да дойде, и всичко рухва. Иначе щях ли да съм тук?

Разцъквахме бавно, за да прибираме без излишно напрежение. Пускахме стари лафове и си спретвахме спорове, момчетата с удоволствие и усмивки се освобождаваха от парите си.

–     Молив, ти за какво си тук? Виждаш ми се интелигентен човек.

–     Съдебна грешка, нали знаеш тук всички са поради грешка  – изпревари ме Байрака, докато събирах въздух за отговор.

–     Аха – ухили се младежът – за колко?

–     Божа работа. Знам само датата на постъпване – опитах да се шегувам.

–     Да де, да. Все пак за какво беше делото, колко е присъдата?

–     Практикуване на психология без диплом, срокът е колкото да изкараш магистратура по специалността.

Избухна смях, тресейки се, ортакът ми добави:

–     Ти ще излезеш с докторска степен.

Другият попита:

–     Лекувал ли си?

–     Може да се каже, косвено, създавах неоправдани очаквания у хората, от което те се чувстваха щастливи.

–     И за това са ти плащали?

–     Щедро.

–     Как стана издънката?

–     Един не получи пълно щастие.

–     Защото жена му била ощастливена – добави Байрака.

Смехът кънтеше из целия корпус. Носове и коси надничаха любопитно, дори старшият дрезгаво се изкашля.

–     Откакто съм тук, така не съм се смял. Як си, Молив, а защо ти е такъв прякорът?

–     Защото, когато играя карти, пиша с молив и нищо не се чете. Виж тук – показах им листа с резултата – май трябва да плащаш.

–     Да, да, ок – наведе се леко към мен и рязко сниши тона – имам поръчка за теб, един голям човек се интересува, ще стане добра игра.

–     Не, мерси, пенсионер съм, чакам си старините, гимнастика не играя.

–     Не бе, човек, спокойствие, пълна сигурност, много високо ниво, никакъв риск. Само ти си човекът, друг не би се справил, трябва опитен и изпечен. Седиш на бюрото и други вършат черната работа.

-      Тук бюра не виждам

-      На вън

–     Е?

–     Ние те изкарваме, ти цакаш с козовете.

Бях се отчаял, че не се оправям с парите за адвоката и номера с помиловката няма да мине, ала Господ си знае работата, птичето кацна на другото рамо. Излизането ще стане, няма какво да го мисля, въпросът е да се ловя ли пак на хорото. Помислих, че съм открил тих пристан в океана на живота и ще започна отначало, както го правят всички, а пак изкушение. Не, няма да се вържа, тази чорба съм я кусал. Не ме е страх, просто не си заслужава цената.

С такива мисли потънах в сън, но дали те нямаше да се изпарят заедно с тъмнината. Сега, тук, е лесно, нищо не тежи. А там заедно с нея? Какво ще е? Как го правят другите? Толкова и успяват, сиви, изтрити, изпити. Там рядко в някого проблясва искрица живот. Ако трябва да избирам: мимикрия в блатото или полет на фойерверк... не все по-трудно ми става да се ориентирам. Предполагам, че тук съм скъсал с реалността, виждам всичко идеалистично и завършено. Трябва ли да се върна?

*

„Здравей, как си?“

„Чаках те, миличък“.

„Знам, но много е напрегнато, трябва да приключим предсрочно, ангажиран съм денонощно.“

„Моля те, заради мен, не тормози хората.“

„Нямаш представа какъв голям тормоз правя, но само над себе си.“

„Представям си, искам да те прегърна.“

„Оох, за мен в това се заключва светът.“

„Целувам те за тези думи.“

„Не предполагаш дори колко силно копнея тази целувка, готов съм да вляза в ада и да продам душата си на дявола за нея.“

„Дори и Сатаната да си, пак ще те обичам, скъпи. Влюбена съм в теб и това оправдава всичко.“

„Ехоо!“

...

„Тук ли си?“

...

„Какво стана? Къде изчезна? Обидих ли те?“

...

„... или се изплаши?“

–     Защо ми спря телефона?

–     Разсейва те.

–     Пусни го веднага!

–     Я, по-леко, успокой се малко, на годеницата няма да й харесаш гримиран.

–     Е, какъв е проблемът?

–     Не си изпълняваш договорките.

–     Какви договорки?

–     Чакам три пръстена всеки ден, а ти за две седмици нямаш и двайсет готови.

–     Толкова мога, толкова правя. Не съм на акорд.

–     Трябва още, има търсене, не даваш стока.

–     Не е лесно. Смятат бронза, пипкава работа, моделите все по-сложни. Иска фина изработка, компенсирай с цената и специалистите вече трудно ги различават от оригинала.

–     Още искам, повече, даже ми се струва, че ти трябва помощник, нали скоро ще ни изоставяш.

–     Аз не знам, ти знаеш.

–     Ти ли не знаеш? Ха-ха, тук светът е малък, всичко бързо пълзи и няма друго какво да се случи, освен да се влюбиш – мазно ми намигна – като в онзи стара песен, нали я знаеш.

–     Не си остроумен, каква е идеята?

–     Имам едно момче, ще го бутна при теб, да се изучи.

–     Става ли?

–     От теб зависи, Личко, ела тук. От моето село е. Бръмчал е на пенсиите – влезе някакъв Гаврош с крив поглед и течащи лиги.

–     Май не само на пенсиите, а и на пинджите е посягал – изгаврих се.

–     Това не ти е проблем, разбрахме се, от утре да почва при теб и очаквам да вдигнете производството.

Личко ми наруши спокойствието, наложи се да мисля с една глава за два задника. На него тази дейност му беше непозната територия, затова пък –  пълен робот. Всичко попива, неуморно повтаря, ръцете му пипат. Да е имало кой да го види навреме, щял е майстор да стане, ама като знам какъв чукундур му е селски... Манифактура, няма спиране седем-осем парчета на ден и ако не го залъжа да изпуши няколко фаса и до двайсет може да ги докара.  Какво нещо е съдбата, влачи те, блъска те, сетне те кротне на някое място и намериш себе си. Така и Личко, влезнал тук да научи занаят. Добро беше момчето, но много изплашено, привърза се към мен, явно досега са го подмятали и подритвали, а когато получи малко човещинка, се залепи като удавник за сламка. Цял ден заедно в работилницата, вечер пак при нас. Седи си тихо, ненатрапчиво, нещо човърка, мълчи все едно го няма. Вдигнеш очи, погледнеш, предугадил желанието, търчи на- където го пратиш. Дотягаше ми да е все около мен, вечер се ровех в разни свои си работи, с него се занимаваше бай Благо. Старецът, отречен от своите, далеч от деца и внуци, докато израствали, скитал по строежите, жаден да излива душата си. Момчето, израсло без грижа, намери в бай Благо наставник. Двамата не спираха да засищат своите дефицити. С часове разговаряха, разказваха си един на друг и хич не искаха да свършва денят, страхувайки се, че утре може да не е същото.  Сутрин, още с отварянето на очите, Личко, пристигнал, ухилен, светнал, търсещ живот. Не е онзи мърляв Гаврош, спретнат, вчесан и щастлив, много щастлив. А старецът да го видите, чака го с кафе: „топло ли е? Още захарчица? Да не е редичко?“, сумти някак така от задоволство.  Да не знаеш историята, би помислил, че има любов, а любов имаше и в двамата, но не плътска, порочна, а любов на две загубени души.  Някой път се заслушвах в тях и ги съжалявах, не тези двамата, а всички самотници вън, които не откриват своето врабче. Тук хората се срещат, а там се разделят, какво ли чака мен?

*

Тези пък вече ме имат за президент на корпорация. Официална визита. Уговорена среща, дневен ред и т.н. Много на- сериозно се вземат, все едно не слизат от третия на втория етаж.

–     Очакваме отговор.

–     Не съм взел решение, разбрахме се до края на месеца.

–     Времето напредва, трябват и данните, за да се подготвят хартиите.

–     Вие, уверени ли сте, че точно аз съм Вашият човек?

–     Проучен си, имаш опит. Тих, корав... Знаеш си интереса, гониш го. Колата в калта не оставяш.

Не съм бил „оставял колата в калта“, само дето слезнах да я бутам и затънах до гуша.  Поровили са се тук-там тези младежи. То пък да не би да има нещо покрито, всичко бие в очите, поне мен. Как се докарах дотук? Левашка история. Бачках си леко, всичко ми беше ОК, не бях цъфнал и вързал, ама ядове никакви. Рахат. Шило в торба седи ли? Полакомих се, бизнес да правя, да се развивам. Млад, наперен, надъхан с мерак. Пропит от енергия да променя целия свят. Идеите започнаха да се случват. Тук-там малко побутнах и като потекоха едни пари, чудя се какво да ги правя. Планове, проекти, фантазии. Бързо се научих как да ги влагам...в себе си. Абсолютен консуматор. Коли, жени, удоволствия. Намерих си рая. Това се отрази на работата, бях много зает със себе си, за нея – ако остане време, самотек. Резултатът не ме забави, след година и нещо всичко се скапа, няма вече слизане долу. Великите бизнесмени покоряват върхове. Партньорите търпеливо ме кредитираха, нали съм експерт в комуникацията. Чертаех им перспективи, донасях аргументи, разказвах мечтите си все едно от вчера са факт. Те цъкаха, въздишаха тежко и ми наливаха своето доверие под формата на финикийски знаци. Вълшебна приказка. Какво повече му трябва на човек, доверчиви доставчици, доволни клиенти, за какво ти е печалба, щом текат буйни парични потоци. Работим, пушек се вдига, продажби, пазарен дял, реклама, плащания никакви. Допадна ми този занаят, работех го от сърце. Е, в началото се тормозех, че съм обещал, притеснявах се, карах безсънни нищи...в баровете.  Извинявах се, опитвах да вляза в ред, вярваха ми, дори сам си вярвах и те се подхлъзваха отново. Колкото повече ги пържиш, толкова повече се натискат. Мрънкат, пискат, пускам по някой лев и те като не виждали ми бутат още стока напред. Някой се ядоса, откаже се, трима на опашка да го сменят. Как да устоиш на тези изкушения? Сами ме направиха такъв. Говорим, преговаряме, договаряме. Слушам внимателно, пускам малко кръв за стръв и зад гърба му щракнал капанът. Искат да продават, искат обеми, искат клиенти. Готово бе, момчета, попаднали сте на човека. Купих коли, наех хора, лъскав офис, чаровни секретарки. Всички доволни, работата върви...ама нямало пари. Кой каза? За мен стигаха.

Беше прекрасно, но „проектът“ е ограничен във времето, това не пожелах да приема. Постоянно исках и още, и още. Не пари, те ми стигаха. Нещо в мен, силно непреодолимо ме влечеше, дърпаше ме, сякаш трябва да достигна някаква крайна точка, граница. Докъде може да стигне търпимостта в хората, докъде мога да стигна в падението си. Знаех, че играта има цена, не ми пукаше, бях зависим от адреналина, като наркоман. Стъпвах по ръба на бръснача и това ме изпълваше с удовлетворение, не се питах докъде води пътеката, наслаждавах се на усещането, с което ме хранеше рискът. Не се замислях, имах нужда от повече, и повече и непрекъснато увеличавах дозата. Това ме откъсна от действителността, бях замаян, на моменти се виждах божествен или поне така исках да ме виждат околните. Нямам представа как е изглеждало, но напълно разбирам Хитлер, Наполеон, Цезар и разни други тарикати. Период на пълна духовна извисеност, нищо материално не ме вълнуваше, защото беше в наличност.

Тези хлапаци защо очакват, че бих минал през всичко това отново и то заради тях? На какво разчитат? Не съм приклещен. Свободен съм от всяко бреме. Не ми е нужно никому нищо да доказвам, дори на себе си. Бита карта, какви млади лъвчета напъват, за жълти стотинки, ще им свършат работа, аз и солено ще им струвам. Да не мислят, че имам слабост към лукса, парите и властта? Надживял съм го. Тук си имам своите малки удоволствия. Няма как да знаят какво означава за мен предсрочното излизане. Заслужава ли си заради няколко месеца да си скъсам гъза от нерви с тях. Не ми се струват лешпери, има нещо по-дълбоко, убягва ми. Не знам каква я дробят, но ми прогониха спокойствието, постепенно вдигам обороти. Това ли търсят? Затичам ли се, спиране след финала, маратонец.

–     Искам подробности, цифри, данни.

–     Ще ги имаш, когато започнем.

–     Как да се хвана, без да знам с какво? Трябва да се запозная, да смятам, да сравнявам. Цифри, цифри, цифри. Без цифри всичко е лаф да става – прехвърлих маймунките на раменете им. Ще си чакам реда на спокойствие.

*

– Здравей, сине, как си?- това бяха „любимите“ ми моменти. Той ще гледа обувките, аз – плаката зад него. Ще изречем стотина думи, обвивайки в тях страха, че няма какво да си кажем. В минутката мълчание преди раздяла всеки ще преглътне две-три слова, които биха направили мост между нас. Нишката е скъсана, кого заблуждаваме с тези срещи. Себе си? Другия? Околните? Точно сега обаче имах нужда от помощта му и с интерес слушах разказите за разни познати и непознати роднини, живи и мъртви съседи, мои и негови съученици. Подбирах удобен момент за атака. Говореше привидно спокойно, но тонът издаваше напрежение. Не бързах, важно е да подуша откъде бие ток. По всяка вероятност предстоеше дълга пледоария, в края на която щях да получа аргументиран отказ, гарниран обилно с морални добавки.

–     Татко, кажи ми какво става по нашия въпрос.

Начинът, по който попитах, изненада дори самия мен. Той спря монотонното ломотене, повдигна глава, очите ни се срещнаха. За един-единствен миг. Видях отговорът. Не само на този въпрос. Видях, че зад маската седи човек. Щяхме ли да имаме време, за да се опознаем?

–     Ще направя, каквото искаш. Мислех, че може би имам вина да си тук, може би е трябвало аз да съм тук, а не ти. Дължа ти го.

–     Нищо не е на всяка цена, ако нямаш възможност... здраве да е, имам и други варианти.

–     Точно това имах предвид. Човек винаги има други варианти. През цялото време те гонех от себе си, за да избереш другите варианти.

–     Не се рови, това е минало, тогава си мислил, че така трябва. Животът е пред нас, ще имаш внуци, ще поправиш грешките.

–     Трябва да ти кажа. Яде ме.

–     Недей. От това няма да се почувстваме по-добре, нито ти, нито аз.

–     Страхувах се. От погледа ти, от обожанието ти, изпитвах вина. Чувствах се виновен, не се радвах, че си жив, скърбях за майка ти.

–     Не ти е било леко.

–     Заради това бягах от теб... и ето.

–      Презирах го. Какво ли не измислях, за да привлека вниманието му. С часове слушах укори и морални беседи, давех се във възпитателни методи, а на сутринта още по-страховито се хвърлях в поредната бъркотия. Вечер мълчах с гордо вдигната глава, не проронвах ни дума, ни сълза, калявах умението да се владея. Бях крехко дете, ала разбрах, че животът много ще ме огъва, но никога няма да ме пречупи.

–     Не бях добър баща, сега ми се иска да ти помогна, може пък ти да бъдеш.

–     Татко, ти...

–     Чакай. Нека си кажа, после съди. Обичам те, син си ми дори да не съм го показвал, дори да си изненадан. Така е. Вярвам ти, като всеки баща и аз ти искам доброто, ако трябва тялото и душата ще си продам, но ще имаш парите. Може да се заблуждаваш, може да бъркаш, няма значение, зад теб съм. Дълго бягах.

–     Татко, чуй ме. Ти не си лош баща, щом синът ти е щастлив. Наистина съм в пълна хармония със себе си за първи път. Тук. След целия път, който съм изминал, и това е твоя заслуга.

–     Тук вътре, си добре?

–     Толкова добре не съм се чувствал никога, мисля че разбрах какво е животът.

–     Господи, докъде я докарах, какви ги говориш!

–     Истина ти казвам.

Шокирах го. Би се шокирал всеки от външния свят. Горкият човечец се срамува, свива, тормози се на какво е подложен синът. Във всеки поглед вижда ирония и подигравка, във всяка дума чува укор и насмешка. Отреченият придобива контури на човек. Очакваш някакъв лигав плазмодий, който търси дундуркане и съжаление, намираш корав боец.  Стана ми мъчно за стареца. Самотата му ражда тъмни мисли. За него времето е спряло, а той се страхува, защото рано или късно то ще го отнесе.

Дълго живеехме в различни светове и само общият адрес ги допираше. Отдалечавахме се, дори се разминавахме без думи, къщата се превърна в декор на ням филм. Радвах се на отсъствието му и бързах да му осигуря своето, когато се прибере. В стремежа да не навлизаме в територията на другия дори мебели, прибори и всякакви там джунджурийки седяха непокътнати със седмици. Понякога пристигаше леля ми и с присъствието си разбъркваше тинята, върху която битувахме, без да я мътим. Полагахме неимоверни усилия да се отдалечаваме един от друг, но на видимо разстояние, за да се наказваме взаимно със съществуването си. Доста сме натрупали, щом един поглед стопи тридесет години. Пропиляно време, през което сме вървели в една посока, лутайки се из собствен свят. Винаги съм смятал, че е лесно да си баща, а всъщност и синът и бащата еднакво силно имат нужда от протегната ръка.

–     Тате, като си дойда, първо ще те заведа на мач.

Трепна.

–     Да отидем заедно на мач, на стадиона?

Сякаш беше глухоням, който се опитва да разчете думите по движението на устните ми.

–     Винаги съм мечтал да ходим заедно на мач.

Очите му се удавиха, постави ръка върху моята, нито студена, нито топла. Непозната, но не чужда. Нямам спомен преди да ме е докосвал. Дълго остана пред очите ми, сякаш отпечатан от вътрешната страна на клепачите. Замислих се, че дори не помнех лицето му. Познавах го по походката, по дрехите, по косата, но ни една черта нямаше да изплува преди тази среща.

*

„Здравей, мило !“

„Здравей, как си, скъпа? Къде изчезна?“

„Тук съм.“

„Много дълго те нямаше.“

„Имах малко работа.“

„Толкова много работа, че да те раздели от мен за дълго време...“

„Моля те, недей...“

„Кажи ми, има ли нещо, което трябва да знам?“

„Не, няма.“

„Да не се е появило нещо, което влияе на отношенията ни?“

„Какво имаш предвид?“

„Някой нов приятел, нещо да е изскочило...“

„Не е свързано с теб.“

„Какъв е проблемът?“

„Имаме ядове у дома, ти нямаш нищо общо.“

„Болен ли е някой? Как да помогна?“

„Мерси. Не можеш. Всички са живи и здрави, слава богу. Тате е закъсал финансово, нямахме пари да си платим сметките и затова нямам интернет и сега ти пиша от едно кафене.“

„Мога да ти изпратя.“

„Едва ли ще реши въпроса. Сумата е огромна.“

„Какво е станало? Разкажи ми.“

„Измама. Един мошеник прекара тате и сега сме във фалит. Нямаме стотинка, а банката иска да вземе къщата, за да си прибере парите.“

„Кой е този?“

„Има ли значение, не е важно. Нали се обичаме, другото ще се нареди.“

„Да, ама ми разкажи как е станало.“

„Не ми се говори за това.“

„Моля те, важно е.“

„Какво ти става? Защо напираш? Сипваш сол в раната.“

„Българин ли е?“

„Да. Преди години се появи и предложи на тате да му изнася в Русия продуктите. Започнал по малко, всичко точно. Взема – плаща. Така все по-често и все по-голямо количество. В един момент казал, че има дебел канал за продажба, но не му стигат парите и ако може на кредит. Тате се полакоми, съгласи се и оттам всичко тръгна на- опаки. Даде му. Онзи вземаше все повече стока и превеждаше все по-малко пари. За да работи, баща ми изтегли кредит и затъна. Големи продажби, никакви приходи. Подхлъзна го. Стигна до там, че не можеше да произвежда, започна да го натиска за плащане, нае адвокати, заведе искове. Късно. Оказа се куха работа, фирма, която се занимава с източване, взема стока, продава на загуба, но вместо да плаща на доставчиците, прибира парите. Някакъв тарикат, който сега е в затвора. Това е всичко.“

„Познаваш ли го?“

„Не съм го виждала, само слушам какво си говорят за него.“

„Кажи ми каква е сумата и изобщо ми пиши за всичко по тази история. Все ще измисля нещо.“

„С полицията ли? Пробвахме и там, казаха, че това са частно-правни отношения, не ги касае.“

„Не, не, друго имам предвид.“

„Мутри ли? Няма да се занимаваме с мафиоти и престъпници. По-добре да започнем отново, отколкото да се забъркваме с разни боклуци. Тате така казва и аз съм съгласна.“

„На първо време ще ти изпратя осем хиляди лева, но трябва да знам точната сума на загубата с лихви и пропуснати ползи. Имам начин да възстановя загубата.“

„Защо толкова питаш? Все едно си в играта и всеки момент ще говориш с този.“

Това ме разчлени на съставни елементи. Не знам дали отново ще се събера в едно цяло. Няма безплатен обяд. Години безчувствено причинявах вреди, без да ми мигне окото, в момента, когато сърцето ми се отвори към някого, ме връхлетяха клетвите, изпратени по петите ми. Жестоко място е светът или ние не знаем как да употребяваме живота. Пожелаеш ли да промениш човека в себе си, първо трябва да изкупиш греха му. Едва ли има по-тежко наказание от Бога освен любовта. На всичко друго човек е способен да устои, да отреже от себе си, да избяга. Любовта те връхлита, пуска своите метастази до всяка клетка и ставаш неин роб. Няма лечение, изпиваш всичката болка, натрупана от греховната ябълка до ден-днешен. Това преобърна света ми и сякаш изтръгна от тялото ми онзи елемент, който отговаря за моето равновесие, почувствах се в безтегловно пространство.  Две сили ме разпъват в обратни посоки. Миналото, моят предишен живот, със своите възходи и падения. Бъдещето, мечтите, които искам да сбъдна. Равни по сила в противоположна посока. Няма съдба, нищо не е предопределено, само избор. Седя на някакъв кръстопът и знам, че сам не мога да тръгна в нито една посока. Помощ! Някой настойчиво трябва да ме повика.

*

Щастливите мигове са дългоочаквани и старателно подготвяни, неприятните изненади връхлитат от раз, без предупреждение и симптоми. Бях се обтегнал на стола с крака върху тезгяха и очаквах тока, за да включа машинариите. Вратата издрънка, гърбом изрекох:

–     Хайде бе, Малчо, много си поспалив тази сутрин. Майстора ли трябва да вари кафето, сипи си да сръбнеш.

Вместо отговор получих сумтене и стъпки на тромав човек

–     А, старец, какво правиш тук – бай Благо пристъпваше тежко, очите му празни, раменете увиснали, лицето – цимент. Смазан човек.

–     Какво е станало? – скочих от стола, а той се свлече на импровизираното канапе.

–     Момчето...

–     Какво му е? – всяка частица в мен кипеше.

–     Живо – не му стигна дъх да изкара друга дума – Те... там – кимна с глава -  са се гаврили с него.

–     Кой? Кажи ми кой? – разтърсих раменете му с диви ръце.

–     Изродите долу...в карцера – думите му се откъсваха като живо месо – нагласи ли го снощи, фатмака го бутнал в карцера. Подготвена работа. Изнасилва ли го, той луднал и го съдрали от бой. Едвам е изнесен за лечебницата.

–     Ще ги избия – старецът стана и се изпречи на пътя ми.

–     Чакай. Ще стане по-зле. Не се батисвай и ти, нека оправим първо момчето.

–     Ти ще се оправиш с него, аз с тях- изтиках го с гърди и излетях от залата.

Тук човек е свободен от всички страхове и отговорности. Това  му помага да се покаже истински. Навън може да си плосък и прикрит, тук предизвикателствата са прекалено много, за да им устоиш. Всеки изпъква и се вдлъбва, придобива човешки релеф. Можеш да го опипаш, да съзреш сенките и слънчевите места. Едни тръгват нагоре към своите върхове, други се свличат в най-дълбоките си тъмни кътчета, където липсва всичко човешко, има единствено инстинкти на зверове. Постоянно има инциденти, агресия, измами и мръсни номера. Почти ежедневно насилието залива оградения ни свят, побоища, насилване, убийства. Когато не те засягат пряко, гледаш на тях философски, отстрани, като нещо далечно, новините в деветнайсет часа. Сега е различно, бях се привързал към това момче, беше някак невинно, не на място попаднало тук, за да отвори в останалите някакво чувство.

Тулупа нещо се кикотеше, но когато ме зърна, муцуната му замръзна.

–     Така ли си пазиш хората, а? Селски?

–     Стават грешки.

–     Не ми пробутвай кой се ебава и как ще му го начукаш, това момче е зачеркнато.

–     Ами...май си го е търсило.

–     Лайнар  – преди да се хвърля върху него, политнах и паднах пред нозете му, притиснат като в менгеме.

–     Пусни ме, боклук – креснах в ухото на горилата, която натискаше ръката ми към гърба.

–     Е-е, по-кротко приятел, да не правиш компания на младежа в стационара.

–     Пич, продал си го, ще береш ядове.

–     Така е трябвало да стане. Нали знаеш, просто бизнес.

Когато бай Благо се прибра, лежах с очи, вперени в тавана. Отпусна се на своето легло. Няколко часа лежахме неподвижни, потънали в мислите си. По тъмно, около полунощ се протегнах да пия вода. Старецът изскърца и навря в ръката ми малка бутилчица.

–     Пийни да те отпусне

–     Отде го взе?

–     Пазя за спешни случаи

Ударих дълбок гълток и шумно поех въздух.

–     Мислех те за голям непукист, а ти си бил сербез.

–     Остави тая работа, не ми се говори.

–     Мен, обратното, ако не говоря, все момчето ми е пред очите. Като дете ми е.

–     Бай Благо, ти си говориш с Бог, той какво казва, защо е такъв светът. Защо най-невинните, най-беззащитните носят най-тежкия кръст?

–     Не знам. Как можаха, как им даде сърце?

–     Кажи, старец, не пише ли в някоя от твоите книги какво е сторило това дете, за да получава такава награда?

–     Ние сме виновни. Дадохме му малко добрина и то повярва в хората, а не може да различи човек от скот. Получи много жесток урок.

–     Да беше някой от нас. Урок да е. Ще се оправим, а това дете е опропастено за цял живот, белег до гроб.

–     Вярвай, синко, аз и ти, ако речем, с божията воля, ще заличим стореното. Всичко е по силите на вярващия...–  мине се време, доброто към добро ще намери път, злото трудно ще се изкорени.

-      Ще им разкажа играта!

-      Недей момко, само грях ще си вкараш. Лошото с лошо не се лекува. Тези хора са за съжаление, трябва да се молим за тях.

*

Често се питам как стана така, че животът ми изведнъж кривна. Бях съвсем обикновено момче, дори кротко и свито. Не ми липсваше нито възпитание, нито подходяща среда. Бавно, постепенно в мен зрееше някакъв бунт, някаква чудовищна световна несправедливост, която не можех да подмина. Не съм и не съм бил идеалист или революционер, но нещо непрекъснато ме човъркаше и не ми даваше мира. Исках да живея в различен свят, не свят на мечти и лозунги, свят на справедливост, без фалшивост и лицемерие. Не бях страхлив, действах хладно. С времето се появяваха все нови възможности и започнах да водя война със системата. Използвах нейните механизми, за да се справя с нея. Не бях глупав, не губех контрол и се справях чудесно. Обаче хората казват, апетитът идва с яденето. Не бях лаком за пари и придобивки, но младостта изискваше все по-висока доза адреналин. Впусках се във все по-сложни и рискови начинания. Неусетно от хакер на системата станах неин паразит. Тя така е конструирана, вътрешните врагове се насмукват до забрава с нейната кръв, докато станат издути и тромави и се превърнат сами в жертва на собствения си порок. Тогава мехурът се пука, изтича блажения нектар и сам се поглъщаш през своите смукала. Оцелелите изтрезняват или се опияняват отново.

Това време премина като сън, летаргия. Не живот, а съществуване под наркоза. Усещаш се силен, не изпитваш болка, но когато се опомниш, по теб е пълно с ампутации. Често се питам как се случи. Може би не съм имал друг избор, тогава какво е това? Бягство или спасение? Нима останалите, които не са избрали този път, нещо им е било спестено? Борба за оцеляване. Щъкат като мравки и гледат само в краката си, толкова осветява фенерът, закачен на рогата им, които им е надянал животът. Не забелязват нищо извън собствената си черупка, не защото са слепи, там е мрак.

Тук можеш да си задаваш много въпроси, малък затворен свят. Всичко се случва бързо и ясно. Хората идват и си отиват по-често. Остават по-кратко, отколкото там. Имаш достатъчно време да търсиш отговори, свободен си от веригите на ежедневното оцеляване, няма суета и стремеж за утвърждаване. Лесно е, или си жертва, или хищник, липсват изненади. Времето тече бавно, можеш да правиш всичко, за което вън не ти е стигало и пак остава в излишък. Когато не достига, се молим да спре, спре ли, тъгуваме за скоростта му. Тя дава усещането за движение, кара те да си жив. Дори и тук всичко е един спектакъл. Влизаш, сядаш, осветлението изчезва, завесата се вдига. Ниско разрядни актьори импровизират, вкарват те в своя комфорт, провокират. След два часа сценарият свършва, завесата пада, героите търсят овации, а получават хули за играта. Всичко непрекъснато се повтаря, искам да се отскубна от своята роля, но нито съм драматургът, нито режисьорът. Най-много да ги раздразня и да ме качат на ешафода.

Понякога се питам, светът ли е грешно устроен, или аз съм лош артист. Лутам се, без да се справям, ала не спирам да търся. Колкото и да ме лашка вълнението на битието, очите ми са вперени в звездите и не губя посока. Хората вярват в Бога, като че ли на мен дяволът ми подава ръка в трудни моменти. Е да, не съм праведен, доста хора съм дарил със страдание, как да се моля и поискам прошка. С тъмните сили е друго, нещата са бързи и ясни. Още преди да си прегърнал демона, си награден с мамона. Не съм ги съжалявал тогава, не ги съжалявам и сега, мисля си, че сами са викали това страдание, аз съм просто куриер. Може би проумявам как кривна животът ми, никога не съм имал вяра, във всичко съм се съмнявал, заради това Господ е решил, че не съм му нужен и ме е командировал в мрака.

*

„Здравей,как си?“

„Чаках те, благодаря за жеста. Толкова си благороден!“

„Моля те, не е нужно, щом е за теб...“

„Нямаш представа какво направи! Спаси ни. Не знам как ще ти се реванширам.“

„Не е нужно.“

„Напротив, знам, ще ти даря цялата си любов. Ти си богатство, никой не е правил такива жестове за мен. Всички у дома са изумени.“

„Какво си им казала?“

„За нас, за това колко те обичам, за парите...за теб.“

„Мислиш ли, че е разумно?“

„Защо не? Влюбена съм в теб, обичам те, споделих с тях. Искам целият свят да знае.“

„Скъпа, ти дори не ме познаваш, не си ме виждала, не знаеш нищо за мен.“

„Познавам те от предишен живот, единствен ти ме разбираш, чувствам душата ти.“

„Това е илюзия. Изградила си ми идеализиран образ, на който си в плен, а той е много различен от действителността.“

„Не, знам, че си ти, нещо в мен го казва.“

„Не те ли е страх, че може да си в заблуда? Всичко да е някакъв сън, който може изведнъж да изчезне.“

„Разбирам. Много си страдал и затова се съмняваш. Обещавам да залича всички рани с любов и да те направя щастлив.“

„Караш ме да мечтая.“

„Това не е мечта, а реалност“

„Кажи ми нещо.“

„Какво?“

„Кое те привлича в мен, аз съм съвсем обикновен, нито красив, нито богат, дори не разполагам със себе си.“

„Не знам, често съм си мислила... имала съм гаджета и преди, но никога не е било така. Преценявах ги, анализирах ги, а ти ме връхлетя като стихия, сякаш ме облъчи и намери ключ към моите сетива. Може би това е истинската любов. Не знам, не мога да го обясня.“
„Исках да разбера как изглеждам в твоите очи.“

„А-ах, да, все за себе си плямпам. ОК, сега. Лъха някаква сила, енергия, ти си ми като вулкан, клокочи вътре в бездната, дълбоко в недрата, усещам мощ, готова да ме защити, да ме приюти, а на повърхността цари спокойствие, хармония, една лекота, някак имам чувството, че си надраснал себе си, излъчваш мъдрост.“

„Ласкателка.“

„Не, признание на една влюбена жена. Нещо, което не трябваше да правя, но нали съм ти задължена.“

Това момиче ми къса сърцето, успя да изкара на повърхността нещо, което грижливо кътах дълбоко в себе си. Как го откри? Възможно ли е всичко това да е истина, или някой си прави жесток майтап с мен.

Хватката с парите мина по сложна схема. Изнесох ги с майката на един приятел, а той от Лондон ги врътна с Western Union на адреса. Отне седмица, но стана перфектно. Само че отново съм без мангизи, старецът спаси положението, но бяхме до тук. Пат. Ще си летя в кафеза на воля. Предварително си дадох сметка какъв ще е резултатът. Няма избор. Тази попара е моя, трябва да си я сърбам, а дори да не беше за Мила, щях да го направя отново. Това е някаква магия. Две души се срещат и се познават, телата им може никога да не се докоснат, но сърцата ще изминат своя път дори само в мечтите си. Хората са интересни същества. Години бъхтят, трупат, градят, а за миг след поглед, жест, усмивка, са готови всичко да забравят, да драснат клечката и да полетят. Всички, никой не е застрахован, няма ваксина, ни имунитет. Някои казват че това е същността на целия ни път, едва ли, има още много други стихии, изкуство, творчество, наука, но със сигурност си заслужава да се разходиш из Земята, за да срещнеш любовта си.

*

– Как е Малчо?

– Ще изпълзи – отвърна ми тъмнината. С бай Благо бяхме свикнали да разбираме дали другия спи по дишането и скърцането на пружините – Добро е, няма да се даде.

– Много залагаш на него, старец.

– Знам го, виждам се в него преди петдесет години, такъв... свит...неоцапан... кристален.

– Ти и сега си така.

– Иска ми се. Що лудост мина през тая чутура – глухо почукване – Да бях имал тогава кой да ми каже две-три думи.

– Старец, не се коси, ти си праведен.

– Праведен ли? Да знаеш, момко, що бели съм сторил. Уж си бях простоват човечец, обикновен, а бая хора почерних, какво ли е било на големците.

–  Остави ги тях, а себе си не мисли, времената са били такива, както сега...

– Е-е, да, ама можеше по-друго да стане.

–  Кажи де, кажи. Какво ти тежи?

– Е, к‘во, то с моя карък – не продумах, настана тишина, сякаш вълната се отдръпва в морето, за да настъпят нови талази. Рукна порой от думи. Тихият бай Благо сякаш искаше да избута всички тегоби, които беше гълтал половин век.

–Имах си една изгора на село, много се любехме, като завърших гимназия, ме взеха войник, когато се върнах, тя с две деца. Омъжена, далеч от очите, далеч от сърцето. Какво да чиня там? Сбрах каквото има в едно куфарче, такова, мукавено, с щракащи заключалки, още го пазя, дома е, под спалнята. С него на гарата и в София. Тук беше животът, от войниклъка бях изкарал книжка и се цаних шофьор на самосвал. Веднага ме глътнаха. Ерген, бекярско общежитие, стол, стотинка за нищо не плащаш, а заплатата добра, като министър. Верно, тежка работа, ама млад, кой ти гледа. Впримчи ме едно моме, босо, гладно от шопските села, леля ти Мара, жената. Задомих се, роди дете. Всичко наред. Апартамент дадоха, изпадаше нещо на черно, изобщо удри капата. Ама нали знаеш, дяволът като си нема работа, си ебе децата. Така и мойта Мара:“ Мамини на село дадоха къщата на батьо, на нас лозето, вила да вдигнем.“

“Каква вила“ – думам - „Ние апартамента не сме изплатили.“

“Такава, висока, на два етажа, нали е на баира, да я гледа цяло село.“

 „Отде пари, ма, цимент, греди, тухли.“

“Нали ги караш с камиона“ – тропа с крак.

„Да не са ми бащиния.“
„Малко, по малко, курс-два, ще струпаш мат‘риала, а за майсторлък, колко услуги си им правил, ще си връщат.“

„Ти луда ли си, ма?“ – как не замахнах да й отпера един, не знам – „Зарад твойта вила да си слагам главата в торбата!“

„Абе, будала, всички така правят.“

–     Отидох в кръчмата, налющих се, а сутринта врътнах първия курс на черно. Шумна глътка от патрончето смаза гърлото и старецът сниши гласа и увеличи твърдостта му:

–     Всичко вървеше що-годе. Събрах материал, родата помогна за основите, за плочите. Майстори зидаха и мажеха на празници и в почивни дни. Масраф си имаше, но се оправяхме. Обаче горе на баира, на два етажа, белее, не можеш да изтеглиш очи, забила се трън у партийнийо. Край. Колко нощи не съм мигнал, колко страх съм брал с камиона, песен беше... завидял ли, убеден ли бил... Цял кмет в немазана къща, оня дето е неграмотен и сал върти геврека, дворец направил, буржоазно, ретроградно. Отишъл в Управлението.

–     Изпържи ли те?

–     По-лошо. Хванаха ми цаката. Няма наказания, няма уволнение. Привика ме един от милицията, от ония цивилните, нали ги знаеш, по горните етажи. Там тихо, светло, меко...“Седни – вика – другарю и разкажи – благ един – какво ще правим сега. Вила – вила, ама то палат, лоша работа“. Каканиже ги едни, с памук ти вади душата. Нощта мислих, мислих, не мога да мигна. Вдигнах жената. “Ще се предавам, утре при прокурора, ще платя каквото кажат, ще продадем апартамента, и колата ако трябва, нали съм се признал, дано не ме опандизят.“

„Луд ли си? К‘во ти пука? Няма да измисляш, само истината ще пишеш, ако не си ти, друг ще хванат, теб как те натопиха.“

„Не мога тъй, бе Маро“

„Не могъл. За какво бъхтахме толкоз години, всичко да загубим. Детето сега ще следва, трябват пари, характеристика, хм, баща му присвоявал...“ Какво ли не е готов да направи човек за децата? Защо ли го прави? Те са други хора, порастват, отлитат, имат собствен живот, вървят по своя път. Не е заради децата, от суета. „Всичко е суета“ пише в библията. Тогава да имаше кой да ми прелисти тази книга, нещо за света да науча.

–     Подписа ли?

–     Подписах. И се започна. Всяка седмица, за този, за онзи. За шефа, за бригадира. Клюки, кой какво, кой с коя. Както са сега жълтите вестници. За какво им беше не знам. Брате, да знаеш колко ме е яло отвътре, под лъжичката, още ме яде. Да не можеш да погледнеш човека в очите, да виждаш че нещо заслужава, а не го получава, защото си писал за него... там. Не знам какво ме чака в ада, моят пъкъл си го изпих на земята. Ако някой ти каже, Молив, че го е правил, без да му пука, ей така, без да му мигне окото, не вервай брате. Няма човешка душица без жива мушица. Не можеш да привикнеш...без да ти трепне...тук вътре... - хълцайки ронеше думи.

–     Не е била лесна и твоята.

–     Колко съм се молил...на бога...за прошка...тогава си рекох, все ще се обърне колелото, ще дойде да давам, а не да отнемам.

–     Добре де, като са твои хора защо не те оправиха, ами си тук?

–     Прогоних ги, нека накрая подишам свободия. Няма с мен в гроба да ги водя.

Не знаех как да реагирам. Старецът беше таил болката целия си живот. Сега му дошло да се излее. Предполагам трябваше да сторя нещо, за да му олекне, да кажа блага дума, укор. Уж бях експерт по сърдечни въпроси, а се стъписах. Беше толкова откровен, отворен до дъно, човек е така единствено, когато се готви за среща с Бог. Не-е, пред него имаше още много живот.

–     Бай Благо – равномерно дишане. Осветих го, спеше като младенец. С лице отпуснато в унес като дете заспало по средата на приказка.

Интересна съдба. Нищо необичайно, всеки трети е бил в тази ситуация. Различното е, че той не се оплаква, не се оправдава, не съди, не се разкайва дори, а търси. Търси някого, пред когото да изкупи мир за душата си. Разказа и се освободи. Защо сега? Защо на мен? Не е случайно. Знак. Светлина, която трябва да ме води в мрака към вярната посока. Човек не знае докъде ще стигне, но ако се остави в ръцете на съдбата да го води по своите неведоми пътища, поне ще срещне себе си.

*

Нищо не ми се прави. За нищо не ми се мисли, сякаш съм напуснал себе си. Всичко ми се струва безсмислено и нищожно, дали животът не е адът, с който ни плашат. Едва ли има по-подходящо място за изкупление. Жив си. Дишаш, движиш се, а не можеш нищо да промениш, ако опиташ, те смачква, ако не опиташ, те променя. В началото, когато дойдох тук, всичко беше много различно. Нямах планове, нямах илюзии. Живеех ден за ден, само с мечти. Те бяха светът, в който намирах спасение. Там имах пълна свобода, затварях очи и пристигах, където пожелая, получавах всичко, което поискам. Никога преди не бях имал толкова време за  мечти, никога преди не съм бил толкова свободен.

С времето мечтите започнаха да придобиват цвят и плът, все повече да се доближават до реалността и да поставят своите въпроси, да изискват жертви и компромиси. С наближаване на излизането мечтите останаха с мен под условие. Сега изборът седи пряко, като надвиснала гилотина и те ме изоставиха. Напуснаха ме сърдити, че съм ги предал. Дано открият подходящия, който ще ги спаси и отгледа така, както заслужават.

Безвремие. Самотник върху дървен сал в открито море. Роб на стихиите, заложник на сетивата. Бездна, изпълнена със заблуди и страхове. Казват, че си жив, щом задаваш въпроси, а вселената ти отговаря, среща те с хора и изпитания. Това те носи напред, така усещаш, че времето има собствено измерение. На кого му пука за него, ако не е жив. Времето движи живота само ако има какво да научиш от него, останалото е хабене на храна и производство на екскременти. Животът е непрекъснато търсене, опит за среща със себе си, животът е това, което успеем да откраднем от времето и посветим на своите мечти. Бледи, нереални, недостижими. Свят, създаден в нашето съзнание, от нашите души, свят, огледален на усещанията, с които ни даряват собствените ни сетива.

Има моменти, в които успяваш да докоснеш себе си, да усетиш кожата си по мярка. Тогава няма значение дали си тук, или там, тогава отлиташ в друго измерение, не те спират нито зидове, нито решетки. За съжаление се завръщаш. Ах, как си желал там да останеш, но тази нирвана събужда страхове.  Божествено е да ги убиеш, но човеците просто им се покоряваме. Ставаме жертви на своето Аз, страховете вземат връх над собствената ни вяра.

През делниците се процеждат единствено сухите реплики на адвокатите, но в неделите нахълтват вълни цивилизация. Книги, вестници, клюки. Разни домашни гозби и деликатеси. Целият кошер жужи като свърталище на гладиатори след турнир. Наслади, доволства, момент, в който е възможно дори да се почувстваш истински човек. Нощта утихва късно, омаяна от общата възбуда, това прави още по-жестока утринта. Замаян от емоциите на предния ден, трябва да прогониш махмурлука, опиянението от простите битови удоволствия и да се върнеш към екзистенциалния въпрос: “Защо съм тук?“ Всеки понеделник започва с това и до следващия се повтаря стотици пъти. Всяка наша минута се утаява в това: Защо съм тук? Вън също се питат често, ние поне имаме формален отговор.

Седях в работилницата и споделях философските си открития с чаша кафе.

–     Молив, при началника.

–     Това е съвсем рядко явление, случва се на някои „изявени“ личности през определен период от време. За мен беше дебют.

–     Седнете – бях чувал за тактиката на боса да започва отношенията с леденина, която постепенно се разтапя, топли, пари, сетне оставя белези от изгаряния. – Кафе?

–     Приключих го, щом ме поканиха при Вас – реших да го играя тарикат. Предполагах, че така ще понеса приемливи щети.

–     Хм, чувам че сте интелигентен човек, разумен, с авторитет сред колегите.

–     Моите или Вашите?

–     Виждам, че притежавате и чувство за хумор. Ние всички – подчерта думата – сме едно голямо семейство. – този човек започна да ми допада, бяхме на едно мнение, всички сме свине в обща кочина – Лесно се контактува с разумни хора.

–     Едва ли ще ме каните на партия бридж.

–     Хм, все пак имайте граници – всячески не му позволявах да скъси дистанцията и той бе принуден да кара направо – получих едно писъмце, с молба, хм, с настояване, да Ви опиша, да разкажа за Вас, характеристика един вид, както се казваше преди.

–     Интересно?

–     Предполагам знаете за какво иде реч. Замислих се, не Ви познавам отблизо. Има срок, ако го пропуснем, ще е във Ваш ущърб. Не е хубаво да го допуснем, но е необходима Вашата помощ.

–     С какво мога да бъда полезен?

–     С време, с внимание. Да се опознаем, да обменим мнения по някои въпроси.

–     Не Ви разбирам, господин Директор.

–     Хм, ще го кажа по-ясно и просто. Всяка седмица по един час ще пием кафе и ще си бъбрим, за този и онзи от нашите колеги...–  изплю камъчето. Цената на моя атестат щяха да заплащат други нещастници.

Колкото повече се приближаваш към изхода, толкова повече зависимости протягат ръка, за да откъснат живо месо от теб. Докато си вътре, можеш да оцелееш като прилеп в средата на пещера, но открехне ли се вратата и лъч светлина се процеди в мрака, всички демони скачат с неутолима жажда за твоята кръв. Ирония на съдбата: можеш да бъдеш свободен и независим само скрит в тъмница.

*

„Здравей, как си?“

„Здравей, отново разглеждах снимките ти.“

„Не са нещо особено. Нали си ги виждала.“

„Харесва ми да те гледам.“

„На   мен  също.“
„Надявам се скоро да те докосна или поне да те чуя.“

„Обещавам, съвсем скоро.“
„Може ли да те попитам нещо?“
„Разбира се.“
„Малко интимен въпрос, свързан с миналото ти?“

Изтръпвам от въпроси. Имам професионално изкривяване да се измъквам от неудобни отговори. Никак не бях очарован от перспективата да прибягвам до трикове, криещи истината, още преди да сме се запознали. С лекота мога да споделям истината за бъдещето, за миналото ще дам детайли, които ще отклонят вниманието от фактите, но ако попита за настоящето, ще се наложи да създавам истини...

„Струва ми се, че сте били много близки с жената от снимките.“

„Коя жена?“ – къде го чукаш, къде се пука.

„С дълга къдрава коса, в някакъв манастир.“

„Ирина ли?“

„Така ли се казва?“

„Да.“

„Е, и?“

„Това беше много отдавна.“

„Разкажи  ми.“
„ОК“
„Слушам.“

„Сега ли? Нека е някой друг път“

„Не-е, моля те, трябва да знам...гледате се много влюбено. Каква е тя?“

„Минали са няколко години, няма нищо за разказване. Затворена история.“

„Защо избягваш винаги теми за времето преди да се запознаем?

„Ами, няма нищо толкова интересно. Каквото си ме попитала, съм ти отговорил.“

„Да, ама някак без желание, без споделяне. Искам да знам всичко за теб. Интуицията ми казва, че с тази жена е имало нещо по-дълбоко.“

„Права си. Изкара вътрешностите ми през носа“

„О-о, никога не си говорил така, явно много те е наранила, щом още те гори.“

„Нищо не ме гори. Просто човек в живота си има възходи и падения, а с нея е свързано най-дълбокото ми пропадане.“

„Толкова ли драматично е било?“

„По-зле, демонично.“

„Как така? Влюбени ли бяхте?“

„Не бих казал, по-точно в зависимост един от друг. Едва ли би го разбрала и надали ще ти е интересно да четеш разни гадни случки.“

„Напротив, много е важно. Нещо в мен усеща някаква бледа сянка върху отношенията ни, леки облачета на съмнение преминават над любовта ми и трябва да ми разкажеш всичко искрено и дълбоко. Така ще се освободиш от затрупаната болка, а аз ще прогоня всички свои малки дяволчета, които забиват отровни стрелички в любовта ни.“

„Добре. Много те харесвам, държа на теб, влюбен съм, не искам да те загубя. С риск да те отблъсна или отдалеча от себе си, ще опиша. Имам някои тъмни петна в живота си, не се гордея. Сега ми даваш възможност да споделя едно от тях. Ще съм най-долният грешник, ако не се възползвам от този шанс.“

„Толкова ли е трагично?“

„Не знам, но както сама каза, явно още ме гори отвътре.“

„Не ме мъчи!“

„Да, бяхме близки, бяхме Ин и Ян, две крайни противоположности, които неистово се привличат. За любов изобщо дума не може да става, ние сме хора от два различни свята, срещнали се в някаква пресечна точка. Съществуваше обаче някакво непреодолимо привличане. Бяхме жадни един за друг, изпивахме взаимно похотта си, никога не успяхме да утолим нагона си. Изпадахме в отмала, всеки тръгваше по своя път и минути след раздялата нагонът отново ни дърпаше един към друг. Не знам дали ме разбираш. Не се понасяхме като човеци, между нас нямаше дори прашинка, която да споделим, всичко започваше и завършваше със секс. Бесен, инстинктивен, демоничен. През цялото останало време спорехме, карахме се, обиждахме, дори си посягахме. Представи си, аз, който никога през живота не съм замахвал срещу човек, изпитвах желание да троша, да унищожавам, да удрям, да душа и всичко отново завършваше с неудържимо утоляване на нагона. Дяволът в мен се беше вселил. Бягах, гонех я. Стотици пъти си тръгвах, всеки ден, всеки час и по-силно нещо, непобедимо, ме връщаше отново. Колкото по-далече бях стигнал, по-бързо бях тръгнал, толкова по-мощно и болезнено се връщах, газейки, мачкайки всичко на пътя си. Не знам как оцелях. Тогава си дадох сметка какво им е било на Яворов и Лора. Може да изглежда смешно, но единственият изход виждах в края. Не моя, не нейния, на двамата заедно. Не можех да понеса мисълта, че ще остана сам, тогава за какво ми е животът, още по-малко, че тя ще остане без мен, с друг. Това ме влудяваше. Значи двамата заедно. Как прогоних този бяс и аз не знам, може би сам си тръгна, след като изпи цялата ми енергия.“

„Сериозно ли говориш?“

„Напълно. Ще ти разкажа. Знаеш ли колко пъти ми се е случвало след секс, ама секс, от който пропищява всичко наоколо, вместо да се отпусна блажено, да се мразя, да мисля как да убивам, вместо да създавам. От дума, жест избухва война, ядрена, среща на два вулкана. Никога не съм говорил за това, не знам дали е човешко, случва ли се на други, не знам как оцелях. След всичко бях различен, корабокрушенец. Опустошен. Започнах да се уча на живот отново. Прости ми, за всичко, което разказах.“

„Няма за какво, благодаря ти. Обясних си много неща, как си го допуснал?“

„Нали знаеш, вирусът не пита, а връхлита.“

„Ти си интелигентен уравновесен...“

„Така си мислех и аз, но знаеш ли какво научих. Човек може да срещне своята половинка, да се познаят, да пламне любов. Това е сила, която изкарва от душата ти цялата светлина, всички твои ценни черти, отваря сетива, раждаш живот, създаваш изкуство. За теб има единствено съзидание, всичко е прекрасно, щастие, доброта. Всички хора са важни, значими, изобщо светът е невероятно място. Обаче любовта на живота ти си има свой двойник. Както в природата, най-вкусните гъби, ако не внимаваш, те тровят. Попаднеш ли на фалшивата си половинка, си обречен. Тя е способна да отключи кутията на Пандора, грижливо стаена, да превърне пороците в мечтания. Влизаш в някакъв огледален свят, където всичко е кривнато на обратно и ако потънеш в тази забрава, човешкото става стягаща кожа, която раздираш, за да изпъкне звярът. Всеки таи в себе си малко зверче, което понякога се провиква, но не дай Боже да разкърти своята клетка.“

„Е-е, стига кошмари. Ти си моето сладко зверче. Лека нощ, скъпи!“

„Лека нощ, моя фея!“

*

Харесвам такива утрини. Хладно и светло. Нощният дъжд е измил въздуха, слънцето огрява бистро. В работилницата съм пригодил нещо като диван, по-скоро кушетка. Сутрин преди работа се изтягам на него срещу прозореца и съзерцавам раждането на новия ден. Обгърнат съм в тишина, по това време всички бръмчат в столовата, за да прогонят нощния глад, аз се храня със самотата. Каква ирония, тук си лишен от усамотение, около теб винаги има някой, случва се нещо. Рядко можеш да откраднеш минутка, за да останеш със себе си. Ако трябва да съм откровен, повечето го избягват, изпитват страх от своите мисли. Тук хората постоянно се вкупчват, приказват, споделят.  Всички са отворени към останалите, може да не се харесват, но не са си безразлични. Там е обратно, дори в най-голямата тарапана си сам, в МОЛ-а, на „Витошка“, статист, миманс. Там всички са фон на живота, който пропускат, тук си център на света, върти се около теб, не го спират стени и решетки. Връзката между Нас и Вас става все по-трудна, всички сме заложници на мястото и времето. Срещите са тегави и мъгляви, контактът се осъществява, след като времето изтече. Старите казват, че оттук можеш да споделиш единствено чрез писмо. Кой ти пише сега.

Баща ми започна да идва често. Седим, гледаме се, понякога откриваме какво да си кажем. Не се оплаквам, това ме успокоява, опитвам да го разбирам. Не е лесно, толкова дълго сме бягали един от друг. Има ли желание, намира се начин. Поне сме спасени от досадно празнословие, не се чувстваме задължени с порои от думи да крием, че няма какво да си кажем. Мълчим си, гледаме се, това ни стига. Когато не си имал нищо и нищожното ти изглежда богатство. С времето си върнах лицето, ръцете, мимиките и жестовете. Не сме напълно непознати. Мисля за него, питам се, и той така, чете се в очите. Не му е леко, особено когато си тръгва от тук, но с мен се освежава. Опитва, учи се и той, човекът как да построи мост към мен, пробвам да подам и аз отсреща. Защо ли го прави, самота, вина, после си казвам, не мога да отговоря и за себе си. Сякаш го усещам, нещо близко, познато, страх да не изглеждаш виновен в собствените си очи или стремеж да разкажеш душата си. На моменти си докарваме комични ситуации. В желанието си да сме много внимателни изглеждаме като героини от „Арсеник и дантели“, бързо сгряваме, дори с усмивки. Нямам спомен да съм виждал баща ми да се смее, очите искрят, казвали са го и на мен, може би това ни свързва. В началото, когато започна да идва, беше тягостно, после безразлично, дори се радвах, ако случайно не дойде, без да е предупредил. Усещал го е, затова често не се вясваше. С времето свикнах с него, чаках, подготвях се. Бръснат, спретнат, не го разочаровах. Той също, освежен, колосана риза, лъснат чепик. За двама души, които не познават огледалото, това си беше значителен скок. Напоследък дори ми създава спомени, сещам се думи, изражения, жестове през останалото време. Разказа ми за себе си, детство, баба, дядо. Единствено за мама не пророни, знаеше, че не съм готов, а и той едва ли. Ще отидем на гроба, там ще отключим сърцата си в реката от общите сълзи.

Старецът даде парите, гордо, какво ли му е коствало. Подпитваше ме, как е, върви ли, наред ли сме. Това, което преди смятах за спасителна клонка, се превърна в дърво, което ни свърза. Бях спокоен, пъзелът се редеше. Остана времето да прибере своя данък. Знаех, че ми предстои избор, не се тормозех, разчитах на светлинка, която ще освети пътя. Емоциите, които ме бяха обсебили към Мила и баща ми, заченаха желание за споделяне. Винаги съм се пазил да не допусна никого до себе си, а сега Бог ме дари с близки хора. С Мила бях болезнено откровен, но щеше да е безумие да й разказвам точно сега къде съм, кой съм, какво ми предстои. Оставаше баща ми. Щях ли да го разочаровам с поредната „нова“ история. Едва ли щеше да е щастлив, че още не изтрил праха от една, вече съм готов да нахлуя в нова афера. Бях променен, исках да бъда любящ и грижовен, но вътре ме ядеше. „Играта“ беше потекла в кръвта ми, все по-често чертаех и смятах. Да, после мачках листата и ги бутах в печката, но адреналинът говореше. Познато ми е. Така тръгва. Буревестник. Не, няма да се подхлъзна лесно. Трябва да говоря с баща ми, ще разкажа, ако ме разбере, ще получа друга гледна точка, ако не ме разбере, значи и двамата се заблуждаваме.

*

-– О-о, честито, Господин Президент или Генерален мениджър, как да те наричам. Абе ти какви ги солиш, не съм те измъкнал от една каша още, в друга се намъкваш.

-– Кой ти каза? – залитнах към него все едно някой ме прасна в тила.

– Да не мислиш, че сме стотици тези дето Ви сърбаме помиите? Едно пиленце ми показа преписката за регистрация. Луд ли си бе, Молив? Поне да беше изчакал съдебното за освобождаване...

- Нали ти трябват пари, бе пич.

– Ти си знаеш – облегна се назад и очите му се наляха с безразличие – за това хонорар не вземам.

– Да не ревнуваш? ... Заковаха ме, нямам избор. Хич не ми е зор, но няма как да се откача...Явно, като ти излезе веднъж име и всички започват да ти викат: майсторе. – гледаше през прозореца сякаш графитите отсреща ще запушат ушите му – Само да изляза и няма да ти създавам никакви ядове, изчезвам.

– Така си мислиш. Чувал съм го стотици пъти, всички сте еднакви. Като се посгреете на топло и си мислите, че вън всичко, което лети, се яде. Грешка, брато.

–  Не е така, давам си сметка.

– Теб те мислех за умно момче. Казвах си, този е интелигентен, възпитан, от друго тесто, ще му светне. Явно за толкова години и аз не съм се научил да познавам хората, все се заблуждавам.

– Ще видиш, аз...

– Нагледал съм се. Да не Ви инжектират вирус или сте ГМО. Лесните пари Ви действат като дрога, а вътре в абстиненция, а отвържат ли те, става страшно. Болест, заразна, как си го предавате...мозъчен вирус...полов път – гласът ставаше все по-писклив и насечен.

– Не се пали, прав си. Бях решил да се откача, но ме гепиха в лош момент, по долни гащи, дори не съм сигурен дали ще се хвана.

– Подписал си книжата!

– Знам, но... – би могло поне с него да поговоря. Не сме близки, не сме приятели, ала разбира от хора и знае да прави бизнес. Вещ в занаята – спечелих време. Мога да се откажа, вярно с разправии, не ми е болка за умиране. Трябваше ми време, за да си изясня какво искам.

– Удобно оправдание.

– Може и така да е, предполагам, защото ми липсва смелост.

– Какво толкова те е полазило?

- Има една жена.

– Къде?

– Е, не е тук.

– И?

– Държа на нея.

– Чудесно – едва ли има друг човек, който така умело си служи с иронията – ще й спретнеш прекрасна изненада.

– Тя не знае.

– Въпрос на време.

– Не-е, не знае нищо за мен, кой съм, къде съм.

– Значи не се познавате. Какъв ти е проблемът, бе пич? Ако е писано, ще се случи, ще излезеш, тя или друга. За какъв дявол ти беше тази щуротия?

– Не разбираш.

– Обясни ми – стреляше като АК 47– още не бях довършил думата и чувах отговор.

– Тук не е като навън. Постоянно си под контрол. Или се сливаш, или те пречупват, трябва да лавираш, да се спотайваш, иначе системата те смачква. Можеш да оцелееш единствено с нейните инструменти.

– Мъдрец, така е навсякъде в живота, не си открил квадратното колело.

– Значи ме разбираш?

– Разбирам те, но не те оправдавам. Щом искаш да запазиш човешкото у себе си, трябва да бягаш от всичко животинско. Сега, тук е невъзможно, но се оплиташ с него и ще го повлечеш след себе си. Където и да бягаш, ще дойде с теб, твоя сянка. Потрябваш ли му, ще те обладава и отново, и отново. Скъсай тази пъпна връв... Знаеш ли защо се ядосвам – тонът спадна, думите омекнаха и сгряха, изкарваше нещо много дълбоко.

– Кажи ми.

–     Бях същият като теб, макар не в този занаят. Виждах как покварата постепенно ме обгръща, навлиза в мен, превзема ме. Нищо не направих, имах оправдания. Имам всичко, но съм празен. Това ли искаш? Виж ме – стана, разпери ръце и се завъртя на токчета. Полите на сакото му бутнаха бутилката минерална вода от масата, тя се търкулна през ръба, той я ритна във въздуха. Пластмасовото шише се пръсна в стената и разплиска водата – такова едно нищо съм и аз, животът ще ми тегли един шут, ще се разлея, ще се изпаря и спомен няма да остане. Вода, без цвят, без аромат.

Мълчахме загледани в локвата. Всеки със своите истини, прогледнали през очите си един в друг. Беше един от онези моменти, в които не знаеш колко време си бил неподвижен, в които нищо не правиш, нищо не мислиш, а ти се струва, че покрай теб се извървяват безброй животи. Моменти, в които за секунди, за минути, остаряваш с години. Сетне той стана, изтръска се сякаш се освобождава и вдигна очи:

–     Никога не е късно – подаде ръка. Сбогувахме се, беше нахлузил отново дебелата кожа.

Тази среща ми подейства възбуждащо, беше като инжекция с наркотик. Обзе ме трескавост, активност, трудно удържах коня си. Знам, че винаги, когато имам нужда от съвет, Господ ми го дава. Това ли бяха устата, от които трябваше да го чуя? Предполагам. Този човек, дебелокож, надменен, газил в дълбока кал, оцапан с екскременти, трудно можеше да бъде разтърсен. Не вярвах, че е възможно да докоснеш тънките му струни, той се изпусна. Позволи си да излезе от ролята на играч, да свали маската, да захвърли мантията, позволи си да бъде просто човек. Думите му не бяха нещо ново и непознато, но с начина, по който ги каза, се превърнаха в стрели, забити в целта. Не си намирах място.

*

Четири етажа, дванадесет сектора, четиридесет и осем отряда, около шестотин човека. Цял град от лица и гласове. Всичко човешко, което броди из Земята, присъства тук. Всички са прозрачни. До десетия ден от пристигането разбираш всичко за новодошлия. Дори да не желаеш, да се криеш от него, то те достига и се влива в потока от мисли. Рядко идва нещо различно, непознато. Влизат банални истории и все пак винаги нещо е интересно. Натрапва се, изпъква. Тук няма начин да не се научиш да познаваш хората, всичко е разстлано на длан. Бързо те натикват на точното място. Десет дни са достатъчни, за да се изтрие споменът за теб, щом излезеш. Една малка вселена, всеки е елемент от този живот. Има групи, партии, има експлоататори и експлоатирани, лидери и аутсайдери. Всичко е видно, няма скрито. Вярата е изкоренена, системата съществува върху страха, той отключва най-долните страсти. Пороците са на почит, хранят всичко наоколо, законът е силата, силата се купува, парите се трупат от влияние, влиянието е функция на властта. Имаш ли власт над чуждите пороци, управляваш всеки свят. За никого не е възможно да избяга от своите слабости, никой не успява да ги скрие, те плуват върху повърхността на всяко човекоподобие, свободни, неконтролирани, живи. Всеки има своя букет от тях, те го правят зависим, държат го в окови, а не стени и врати. Колкото и да е добра твоята комбинация, винаги има и по-силна ръка, покер, нима животът не е комарджийска игра.

Времето минава с вглеждане в тези хора, натрапват се на очите, на ушите. Натрапват се на мислите, дори на чувствата. Всичко са болезнено оголени, но оперирани от болка. Тук болката е непозната, дори от нея си свободен.  Тук липсва толерантност, но са свещени правилата. Неписани, дават сигурност и постоянство. Не закони, разпоредби и разни заповеди. Правилата са екстрактът на житейския опит, трупан хилядолетия. Те са начинът да съществуват всички. Елементарни, съвършени, ненарушими. „Всеки зависи от всички“. „Всички помагат на всеки“. Толкова чисти взаимовръзки има единствено в природата. Ние сме феномен, ние сме общност, в която балансът не е нарушен. Има власт-подчинение, сила-слабост, хитрост-глупост. Тук, наяве съществува всичко, което там е прикрито, всичко, за което психолози и социолози, разни философи и политолози се опитват да обяснят, че не съществува. Тук няма наука, няма интерес само естествени вечни процеси, на които никой не пречи, не контролира, не формулира. Там съществува стратегия, политика, с едничката цел да създава подчинение, да замъглява, да изкривява. „Да, ама не“. „Така е, но нещата са по-сложни“. „Съгласен съм с колегата, но ще го допълня“. Оправдаваме го с „достиженията на съвременната цивилизация“, а резултатът е изтриването на човешкото у човека.

*

– Мараба, Молив.

– Я, на какво дължа тази чест.

– Нали знаеш, когато Мохамед не отива при планината, тя отива при него.

– Много си помъдрял – лежах с ръце под тила и крак връз крак, демонстрирайки липсата на всякакъв респект – С к‘во мога да бъда полезен?

– Трябва да поговорим.

– Не е ли извън работно време? – опитах се да придобия ехидно изражение – извън „офиса ти“. Не съм получавал покана.

– Дошъл съм.

– Тук ли?

– Сега! – погледна към бай Благо, който, втрещен от моето поведение, се беше свил в ъгъла на кушетката.

– Щом трябва – и аз отклоних очи към стареца. Той се размести.

– Ще се поразтъпча.

–     Стой си, не пречиш, даже по-добре, умен си, четеш книги.

Това оказа влияние върху мен и реших да влезна в играта с тънка миза в своята половина. Станах, поканих госта и се провикнах:

–     Льохман, две кафета – намигнах към Благо – Има ме специален случай, няма ли нещо да капнеш?

След минутка пред нас се появи кафе в порцеланови чашки, разредено с коняк. Сърбахме горещата течност шумно, без да чуем думи. Явно търсеше начин откъде да започне, изпитвах насладата на котка, търкаляща кълбо с прежда, като не пусках нишка, за която да се хване.

–     Добро е кафето, при мен няма такова.

Тишината го сепна дълбоко. Минаха и други минути, цайтнот. Патова ситуация, след ход е мат, трябваше да свали карти.

–     Добре, казвам направо – чак сега усетих дъха на стареца зад гърба ми – разбрах, че ни напускаш.

–     Божа работа.

–     Все пак се урежда въпросът.

–     Това каква връзка има с нашата сделка, нали я спазвам.

–     Не-е, да, да, така е. Не става дума за това. А момчето как е? Ще го бъде ли? – сконфузено погледна към Благо

–     Нали ти е селски, нас ли питаш?

–     До месец ще го върнат при нас, слава богу – старецът ме докосна по лакътя, отне злобата ми и пое с добротата.

–     Уредих го библиотекар, да сте заедно, Благо.

–     Късно е либе за китка. Продаде го...сега...

–     Стига бе, Молив, не си прав. Знаеш, не зависи от мен. Нямам избор, бяха го нарочили...и аз го харесвах, нали ми е селско, иначе при теб ли щях да го пратя...свестен си...

–     Заради това ли си тук, щото съм свестен – подадох нишан да се хване. Съжалих го. Защо ли? Изверг. Един от последните хора, които заслужават съжаление. Такъв съм, когато видя слабост, не мога да я наказвам. Слабостта в очите на някого, който дълго се вживявал на недосегаем, не заслужава нищо друго освен съжаление.

–     Знам, че ще ми помогнеш.

–     Казвай.

–     Една молба!

–     Ако мога.

–     Вън имам жена...с дете – погледът му се заби в обувките – тя е боклук, но детето...

Зад всеки има история. Срещаме се за миг някъде във вселената. Споделяме частица време в заблуда, че се познаваме, а всъщност какво знаем един за друг. Което сме чули, видели, човекът го имало и преди нас, вероятно ще продължи да го има. Заключваме го във времето, прекарано заедно.

–     Крие го от мен, премести се някъде, нямам връзка, как да я намеря...искам да опозная това дете...да има баща – дойде моя ред да лъсна обувките си с очи.

–     Сигурен ли си, че това е добре за него – учителят Дънов проговори през устата на Благо – съдбата ще определи, от кого какво да научи. Не я предизвиквай...

Очите на Тулупа светнаха срещу лампата.

–     Може би си прав, старец, аз така си мисля, нямам мира, яде ме да знам какво става с него, да ме знае – зениците  удавиха електрическата нишка – прав си, да, искам най-доброто, обаче тука... – удари с юмрук гърдите – няма покой...само то ще ми върне живота. Дете ми е, знаеш...

Колкото по-здрава е една броня, толкова повече тежи, жули. Прави малки ранички, поносими. С времето, като навик, кожата зараства, загрубява и създава усет за неуязвимост, за пълна защита. Металът дърпа жаркостта на слънцето, нагорещен, пари под нея, изгаря част от човешката чувствителност, но все пак усещането за нещо изгубено остава. В студа става леден къс, охлажда всяка топлота, всеки порив на душата, но онова, което не измръзва, рано или късно ще кълни, никне и цъфти. Така е и при семената, необходимо е да мръзнат в ледената почва, за да събудят живителните сили. Здравата стомана е тежко бреме, иска здрави рамене, яки нозе. Тежестта отнема сили, спира размаха. Спорно е дали пази или тежи, но щом си я нахлузил, ставаш неин роб. Този, удържал с нея в много битки, носил удари от врагове и свои, мачкал смъртоносно, човек, на когото бронята е кожа, човек, на когото тялото се впива в нея, човек, превърнал бронята в собствен физиологичен елемент, без който и ден не ще е оцелял, дойде при мен и я свали. Не беше нужно, не го желаех, не защото е той, не защото съм аз. Едно невинно мъничко човече отключи нещо оковано с порив на кръвта, която търси свойта кръв. Разби най-твърда амалгама. Разчупи твърд, способна от всичко да предпази, но на жажда за обич никога не ще да устои.

*

„Здравей, скъпи!“

„Здравей, как си, Мила? Липсваш ми.“

„Чакам. Броя дните, да ти кажа ли точно колко часа остават?“

„Сигурна ли си?“

„Убедена съм. Знам, че когато пристигнеш, първо при мен ще дойдеш, дори си мисля да те посрещна. Между другото, взе ли билет?“

„Резервирах.“

„Какво чакаш?“

„Остава да го платя.“

„Нямаш ли пари, да потърся на заем?“

„Не е необходимо, всеки момент очаквам превод, даже утре съм на среща      за         последни  подробности.“
„С кого е?“

„С адвокат.“

„С адвокат ли? Какво общо има той, за прекратяване на договора ли? Като чуя за адвокат, ми се повдига, май имам алергия J“

„Да ти призная и при мен е така, но няма начин, ще го търпя, от полза ще е.“

„За договора ли става дума?“

„Ами, нещо такова, юридически хватки за парите, нали знаеш големите организации...“

„О, да, моля те, пази се, там е пълно с измамници.“

Нямаш представа колко си права, такъв ни е бизнесът. В началото самият аз не исках да повярвам колко наивни са хората. Действах плахо, оглеждах се, ослушвах се за реакция. Не следваше нищо, приемаха всичко за чиста монета. Експериментирах, ставах все по-смел, мислех че бъркам в огъня и се надявах някой да ме усети. Уви, коне с капаци. Станах нагъл, гледах ги в очите и им се подигравах, а те, овчици. Даваха си парите с удоволствие. Важен урок. На всеки можеш всичко да кажеш, ефектът е от това КАК го правиш. Мислех, че ги ограбвам, те си тръгваха щастливи, това ме влудяваше, ставах все по-груб и провокативен, не се косях за засечка, дращех, скубех, за да получа реакция. Не. Хората са безкрайно доверчиви, без да го осъзнават. Те са по-добри, отколкото сами предполагат, това ги прави уязвими за всеки боклук. Привикнах. Сътворих философия: експроприация на експроприаторите. Станах лечител, лишавах ги от излишните тежести, един вид преразпределях благата. Звучи почти благородно, малко не достига да стана мускетар или поне Робин Худ. Каквато и маска да надяваш, каквато и кауза да си вменяваш, измамата си е измама на всички езици из целия свят. Да, това е част от кръговрата на парите, с такава леш се хранят хиени. За тях е характерно, че са способни да се разкъсат взаимно.

Може да си на грешен път, може да се разминаваш със себе си, това е поправимо, но няма как да избягаш от същността си, всеки е тук, за да получи кармичен урок.

*

– Добър ден, Господине – единият костюмар скокна да ме посрещне.

–     Моля, моля, без условности – полях го с леден душ – да приключим бързо, защото ме чака работа – спогледаха се ехидно. Какви ли смешни дела могат да ме чакат вътре – При Вас ежедневието може да е спокойно и времето да тече бавно, но тук всяка секунда е ценна – хлъцнаха от изненада – човек непрекъснато трябва да устоява мястото си, защото има опасност всеки момент да нахълта някой идиот отвън и да му го вземе – на свой ред ги огледах подозрително – Знаеш ли, днес ти подават документи, утре ти ритат стола, за да седнат в него.

В очите на единия се четеше паника, другият нервно се извърна към изхода. Щяха да хукнат. Играчи! С тези мухи ли ще въртим далавера, още при подрънкването на ключовете ще напълнят гащите. Дадох минутка за опомняне, преди да ги срещна със следващото кроше.

–     Това тук...са документите. Дружествен договор, искане за регистрация, лични данни, договор за наем на офис. В другата папка, разни текущи, нали трябва дейност – прибрах двете папки. Поставих ги педантично ръб с ръб върху ъгъла на масата. Облегнах ръка върху тях и загледах въпросително

–     Не е спешна, може след регистрацията – додаде другият.

–     Ок.

–     Първата трябва да се подпише.

–     Ще я прегледам – глуха тишина. Въпросителната ми поза постепенно изтече, приготвих се да ставам. Заскърцаха върху дървените столове. Помилвах ги.

–     Това ли е?

–     Документите...трябва да ги върнем...има някои неща за уточняване...

–     С Вас ли? – попитах смутено. Спогледаха се вцепенени. – Мислех, че сте от куриерската служба.

–     А-а, не-е, ние сме адвокатите – бяха сигурни, че насреща им е побъркан кретен.

–     Така ли? Това е друго – кретенът най-сетне загря „албанския“ си реотан. Ухилиха се доволни – Значи ще действаме заедно – закикотих се и аз. Смехът стана дружен, ледът като да беше стопен и работата всеки момент щеше да потече по мед и масло.

–     Вижте момчета – рязко сниших тон и се наведох към тях. Инстинктивно те ме последваха и главите ни се доближиха над масата. Може би бяха слушали всякакви небивалици за мен, може би обстановката ги предразполагаше, видяха се като част от световния заговор за нов икономически ред. Сякаш всеки миг ще получат просветление, до което не се докосват простосмъртните. Уви.

–     Кажете на този, който ви праща, че с дрисльовци никаква работа няма да свършим. Да си донесе задника тук, за да чуе кое как ще стане. Сложа ли главата си – тупнах с длан папките – карам влака, а от вас и шафнери не става, камо ли огняри. Ще си нацапате лъскавите костюмчета. Да ви няма!

Изправих се, мушнах папките под мишница и поех към изхода, който те вкарва вътре.

–     Ти за какъв се мислиш бе, тарикат – изцвили „лошият“.

–     За свободен човек – ехидно стрелнах през рамо.

–     Ти ли? Свободен? Какви ги дрънкаш? Я се виж, нали ние ще те изкараме от този кюп.

–     Чакай, чакай, ще се разберем – „добрият“ застана между нас.

–     Да, свободен, без зависимости, дори и тук, за разлика от теб, сладур.

–     Знаеш ли каква е разликата между нас? – беше хванал с по два пръста реверите на сакото си и с поглед описваше преимуществото в облеклото си.

– Разликата е, че аз мога да мина и през тази и през тази врата – посочих с ръце към двата изхода – а ти нямаш дупе за това .

*

Емоциите се спластиха, адреналинът скокна, изпаднах в свръхактивност. От дете съм така, щом мозъкът заработи и тялото има нужда да полети. Изоставих работилницата, по цял ден марширувах из двора като смахнат. Пролетта беше дъждовна и ветровита, рядко се мяркаше някой наоколо с изключение на градинаря. Не знам как му е името. Тук имената са рядкост, кой ли ги знае. Имам предвид, дори не знаех как му викат. Бях чувал историята, батисал жена си, дълга присъда, но кротък човечец, свалили го при леките. С никого не се беше сдружил, цял ден ровеше в лехите. Дори не беше истински градинар, в смисъл – на длъжност, правеше го като хоби, не му го брояха за труд.

Често заглеждах как клечи в мократа пръст и чъчка с лопатка. Усилията му ме успокояваха, отнемаха ме от мислите, унасях се в търпението и упоритостта му. Минавах до него, бегло надзърташе, колкото да види какво се движи, без да отклонява внимание. Търсех как да го заговоря, изглеждаше толкова съсредоточен, сякаш в магически ритуал. След дни с няколко пликчета семена уверено го приближих. Настаних се на пейката от другата страна на лехата и нехайно подхвърлих:

–     Щеше да е хубаво между минзухарите да има разноцветни теменужки.

Вдигна мудно очи. През силните очила те изглеждаха огромни сини стъклени топчета.

–     Да, ама нямам.

–     Аз имам – подадох му пакетчетата – има и други. Знаеш как да ги подредиш.

Вместо да посегне към мен се отпусна назад в тревата.

–     Какво ще искаш в замяна?

–     Нищо.

–     Нищо?

–     Е, може би градината да стане по-цветна и да ги разсадиш догодина.

–     Мерси – взе ги и се намести до мен. С интерес разчете надписите, за да събере мислите си – Догодина! Няма да си тук да видиш.

–     Откъде знаеш?

–     Е, всичко се знае.

–     А ти колко още ще ги поливаш и окопаваш?

–     Няма да доживея до толкова.

–     Преди харесваше ли да се ровиш в пръстта?

–     Не, дори не понасях цветята. Жената веднъж донесе и ги хвърлих.

–     Защо я махна?

Извърна се бавно към мен, огромните сини топки ме пробиха.

–     Дълга история.

–     А да, ще изпуснем полета – разсмяхме се заедно.

–     Как да ти кажа, не знам дали ще разбереш, така реших.

–     Решил си?

–     Да, мислих, мислих, реших. Преодолях всичко и ... после отидох в милицията

–     Полицията

–     Тогава беше милиция.

–     Защо реши?

–     Избрах затвора пред лудницата.

–     Могъл си да се разведеш ... да избягаш

–     Друг щеше да пати и зарад мен. Има хора, които не заслужават да живеят.

–     Да не си Господ?

–     Не, предполагам и аз не заслужавам – измина век – Горе много мислих, не мога сам на себе си да го направя. С нея не беше трудно, на себе си не мога. Значи има нещо, което ме задържа. Така видях цветята, даже не цветята, а насекомите. Гледал ли си ги? Идват пият нектар, пърхат, мушат се и отлитат. С цветята е друго, винаги остават. Тъпчат ги, късат. Дъжд, пек, студ. Оцеляват. Година след година, дойде ли тяхното време, поникват, цъфтят, избуяват. Тогава си казах, може би трябва да седя тук и да им помагам, а те да ме унасят в забрава.

–     Често ли го сънуваш?

–     Винаги щом заспя, добре че рядко се случва. Понякога си викам: “Защо ми трябваше да се забърквам? Така повече никога няма да се отърва от нея.“ Заобичах цветята, а преди ги мразех. Може би, ако преди обичах цветя, преди да бях се научил да създавам от тях живот, нямаше да имам сили да отнема.

Главата му пропадна в раменете като повяхнало цвете. Всеки човек е необятна вселена. Вчера ръка, посегнала хладнокръвно с нож, днес трепери над всяко дребно семе. Ще ми липсва този свят. Пък знае ли човек, може някога да се върна.

*

– Защо се местиш?

–  Гледай каква Луна, огнена и огромна – Бай Благо седна и се вгледа с мен през прозореца.

– Красива е.

– Не знам дали е красива, ама не мога да откъсна очи от нея.

– Светлината винаги привлича.

– Знаеш ли, старец, че Луната е винаги с лице към нас.

– Как така с лице?

– Движи се, върти се пущината, а към Земята показва само тази страна. Отзад никой не я виждал.

– Хм, както при хората. Цял живот около теб, а когато си отиде, разбираш, че си го гледал само от страната, обърната към теб.

– Тук е наситено, можеш да огледаш отвсякъде.

– Да, но времето лети, две, три, пет години, изпаряват се като облак.

– От кога сме заедно, бай Благо?

– Знам ли?

– Близо две години.

– Все едно беше вчера – старецът издиша шумно – а утре, в други ден си отиваш. Я се видим, я не. Добре ми беше.

– Може и да се видим, ако излезеш или аз се върна – отговорих през смях.

– Че няма да изляза, няма. Няма и за какво, тук ми е хубаво. Честно да си кажа, не съм мечтал за по-добри старини, теб те мисля.

– Не се тревожи, старче, хищник съм, ще се оправя.

– Знам ли? Гледам те, слушам те, май сам не знаеш кой път да хванеш. Глава те води, сърце те тегли, сетне в дола да се не сурнеш.

– Има нещо вярно. В мъгла съм. Пак от нещо ще бягам, поне със себе си да съм искрен. Не мога да се реша накъде да вървя. Май ще се оставя Бог да ме води.

– Бог живее в теб, но не живее вместо теб. Само помага в това, което си решил.

– Прав си, старец. Мисля го. Заради това се вглеждам в Луната. Щом не мога да й видя гърба, поне да се радвам на лицето... И с нас е така. Щом не мога да променя света, да променя отношението си към него.

– Умно момче си, Молив, длъжен си да се оправиш, а това за света е вярно. Постоянно променяме света с мисли и действия. Виж...прави добрини и той ще ти отвръща с добро – посочи с пръст към тавана.

– Бай Благо, ти сигурен ли си, че доброто всичко лекува и може да промени света?

– Светът, такъв е бил, такъв ще си бъде. По него много лошотия скита, премного, но има и добро. Много силно е то, щом на океан зло капка добро му стига да го усмири, за да е поравно.

– Как ги откриваш тези капки, къде ги видя?

– Знаеш ли кое спасява душата?

- Кажи.

– Да дариш щастие. Кое е най-голямото щастие?

– Кое?

– Доброто. Да срещнеш човек, лош, озлобен. Изпълнен с гняв, завист. Вените му пращят, готов да те смаже, да помогнеш да извади най-ценното си съкровище. Онова светещо бисерче, потулено дълбоко в пазвата. Скрито, забравено. Да изплува, да озари. Така се вижда отдалеч в този човек доброто. Дали можеш откри по-щастлив от него?

– Е-е, байо, ще ми липсваш. Няма да има кой да ме поучава.

–     Напред ти ще поучаваш. В природата така е направен законът, всеки напред да пренася. Аз на теб, ти на друг, той на трети. Всеки получава частица от рая.

Не бях убеден в думите на стареца, но дали от тях или от яркото пълнолуние, магията подейства. Изпаднах в особено състояние, някаква нега, ни сън, нито летаргия. Минаваха картини. Кадри от нечий не изживян живот, сякаш ми показваха филм за всичко което съм пропуснал. Видях обратната страна на една луна. Тъмна, неосветена, с някои греещи петна. Стори ми се безкрайно дълго време, а само след секунда попитах:

–     Старец, искаш ли да направя нещо отвън за теб?

–     Какво ли може, за мен?

–     Някого да потърся... нещо да изпратя... каквото пожелаеш.

–     Знам ли? – прихна и скокна от миндера – искам покана... – добави, надвесен над леглото ми – покана за сватба, за кръщение, за роден ден. За всичко, за което те канят в някой дом.

Прихнах и аз. Този старец си го бива, велик , четеше живота.

–     До Бай Благо, ет. 1, блок 3, апартамент 7, не, студио 7, легло дясно – смеехме се гръмогласно. От очите ми течаха сълзи, отмиваха калта в душата, срещу ми старецът се тресеше щастлив, беше дарил доброта. Наобиколиха ни гласове, металната врата изскърца. Бяхме разбудили общежитието. Притаихме се. След малко бай Благо продължи шепнешком:

–     Цял живот съм съжалявал, че не ходих на война. Не че харесвам войната, убийствата и смъртта. Представях си, че там хората са различни, мъдри, освободени, чисти. Искаше ми се да видя такива хора, да видя себе си с тях. Сега разбрах, че и тук е така. Не зависи от войната, не зависи от мястото, важни са хората около теб.

–     Не можеш на всеки да разчиташ...

–     Научаваш на кого можеш. Гледах един филм, няма да забравя. Пленници, готвят се да бягат 5-6 човека. Двама хич не се погаждаха, особено единият, стар генерал, серсем. Изобщо не търпеше младежа и се караха, до бой, ножове вадиха. Накрая генералът му вика: “Не те харесвам, но ще тръгна с теб, защото знам, че и да умирам, няма да ме оставиш, на ръце ще ме носиш“, така и стана.

Старецът беше превъзбуден, разказваше цяла нощ, не че аз бях по-спокоен. Прекарахме в приказки толкова време, колкото не бяхме прекарали за предишните години. Вероятно мълчанието ни е създало мисли, които можем да споделим.

*

Забелязах огромна промяна в приближаващия мъж. Баща ми стъпваше бавно и уверено с поглед, кръжащ над всичко наоколо. Бяла риза, колосана, гладко избръснат, зализан алаброс. Величествено се настани пред мен.

–     Защо се хилиш?- стрелна ме докачливо.

–     Радвам ти се. На теб и на мен. Приемаме срещите като празник, лъснати-бръснати.

–     Аз така ходя всеки ден – започна сериозно, но на мига прихна и очите му се изпълниха с обич – Така е. Имаме да наваксваме.

–     Времето е пред нас, скоро ще те водя на мач, после ще седнем на бира. Ще спорим, ще държим реч – зениците се наляха – е, може да се поскараме, нали и двамата сме професори по футбол.

–     Откъде знаеш? Никога не сме гледали заедно.

–     Знам. Когато бях малък, те наблюдавах крадешком. Прикляквах отвън до прозореца или се качвах на дюлята. Попивах всяка дума, всеки жест. После цяла седмица разказвах на децата в махалата. Бях изкопирал всеки детайл. Те страшно се впечатляваха, това ми харесваше, исках да съм като теб. Така ме запали по футбола.

–     Мислех, че не ти харесва...

–     Напротив, умирах, но ме беше страх... знаеш...

–     Бил съм жесток – притрепераха раменете.

–     Не ти го казвам, за да се разстройваш. Ще наваксаме.

–     Да, малко остана. Всичко наред ли е?

–     Още една-две формалности, вървим по план.

–     Нали ще се настаниш при мен? Ще подготвя, каквото трябва...

–     Още не знам, ще видим. Имам и друго предвид...нали съм ти казвал за онова момиче...

–     Дано, дано, ама... – погледът му клюмна.

–     Какво ама, кажи...

–     А-а, нищо, просто така.

–     Кажи, кажи, какво те яде?

–     Започнаха да идват.

–     Кои?

–     Разни типове. Питат за теб. Кога?

–     Сигурно от махалата или съученици.

–     Не, търсят пари. Да си оправят дългове.

–     Не се тормози. Моя грижа, като се прибера, ще се разбера с тях.

–     Страх ме е.

–     От какво бе, баща ми?

–     Не знам... Да си кажа право, от всичко. Като си тука е лесно. Чисто и ясно. Спокоен съм, на сигурно си.

–     Какви ги говориш? И тук са хора, каквото става вън се прави и тук.

–     Да, ама страх ме е за теб. Тъкмо те намерих, пак ли да те загубя. Няма да го понеса, да знаеш.

–     Разбирам, не го мисли, ще намерим верния начин. Млад съм, ти не си стар. Останало е да се радваме на хубавите неща в живота.

–     Вярно, досега все мъка, дано огрее и на нашата улица.

–     Е как, я се стегни, виж се какъв си пич. Няма да ме излагаш – задоволство озари лицето му.

Тогава имах чувството, че аз съм възрастният, а той малко момче. Беше толкова беззащитен, крехък и чист. Трябваше да го водя за ръка в живота и щях да го правя от сърце. Хората казват, че всички се вдетиняват с възрастта, може би е вярно, но при него беше различно. Винаги се е чувствал объркан и несигурен. Когато мама си отиде, загуби всяка подкрепа и дълго се лута из живота като заблудена овца. Едва сега, щом повярва в мен, намери светлинка, вкопчи се и ще я пази като зеница. Всичко го плаши, прогонва го, а възрастта е отнела силата да носи суровата маска на безразличие и жестокост. Сигурен съм, с всички е така. Нищо не е това, което изглежда. Зад всяко действие, всяка мисъл, всяка дума седи много дълбок корен, засмукващ в душата. Въпросът е как можем да разгадаем това. Та ние не успяваме да опознаем себе си, камо ли другите.

*

Човек обикновено е склонен на равносметки, когато наближи или отмине някаква съществена граница в живота му. Много въпроси блуждаеха в мен, търсейки отговор. Почти четири години от живота ми изминаха на това място. Началото беше болезнено. Чувствах се сгънат на осем, новобранец в подводница. Непрекъснато се блъсках в стени и тавани, сетивата ми не понасяха ограничените пространства. Съзнанието не приемаше действителността и се бунтуваше. Нервни изблици, жестове на агресия бяха ежедневие. После рязко се сринах в апатия. Примирение. Разбрах какво е да си зомби. Загубих сън, апетит, мерак. Превърнах се в автомат. Всичко се случваше сякаш по зададена отвън програма. Нарекъл съм го период, в който тялото остава заложник на Земята. Добиваш впечатление, че тук си се родил и тук ще си умреш. Всичко преди е някакъв стар филм на лош режисьор, който си гледал отдавна. Не помниш заглавие нито сюжет, киселее само вкусът в устата. Идва момент, започваш да мърдаш пръсти, отваряш и затваряш очи, усещаш вкус и аромати. Сигурно така е след кома. Знаеш, че го е имало, но кога... Учиш се отново да ходиш, да говориш, да бъдеш човек. Тогава си готов за среща със себе си. Търсиш, кой си и защо? Тръгваш нанякъде, може да е в грешна посока, важно е да вървиш, все едно накъде. Непрекъснато откриваш свои частици, познаваш ги в купищата боклук, слепваш. Слепваш себе си, не този, който си бил, който искаш да станеш. Казват това е метаморфоза, изкупление или катарзис. Просто проглеждане, дълго си бил в тъмнина, зрението е свръхчувствително, вижда дори сянката на мрака, разпознава отблясъците на светлината. Сетивата са събудени, остри, безгрешни. Може би това е единственият начин да прозреш причините за съществуването. Дори древните мъдреци са се ‚изключвали“ от заобикалящата среда, даже религиите толерират самовглъбението. Тъмни, тесни пространства, ограничени изкушения, насищане с изпитания. Убеден съм, така наяве излизат дълбоки истини, но необходимо ли е това да става под чужд избор или подсъзнанието те тласка в тази посока.

Тук хората обикновено четат, гледат телевизия, играят карти или се отдават на хоби, за да прогонят далеч своите мисли, за да останат в крак със скоростта на времето. Бягство от въпроси, страх от отговори. Често се питам какво щеше да е, ако не бях попаднал тук, ако бях побягнал срещу дулото, вместо да полегна на патрулката. Може би нямаше да ме има, това е безсмислено, няма логика. От друга страна, логиката е човешка наука, не сме наясно, доколко се вписва в небесните закони. През друг ъгъл, това ли е единственото място, където щях да изкача това стъпало, за следващото ниво един вход ли има, питат геймърите. Сигурен съм единствено в това, че тук има място за мен и ако трябва да скоча още по-горе, съм готов да се върна отново. Сега не е време за връщане, скоро завесата се вдига и ще изляза на сцената, за да преодолея изпитанията, да реализирам уроците, които съм зубрил. Денят наближава и вместо предстартова треска изпитвам удобството, че отново се чувствам комфортно в собствената си кожа.

*

– Ало?

– Аз съм.

– Ти ли...ужас...не мога да повярвам.

– Бях ти обещал...

– Да-а, но...изненадах се, не очаквах...в смисъл не знаех кога. Много ме зарадва.

– Хубаво е, гласът ти е много...

– Какъв, какъв?

– Щастлив, усмихнат...

– Така е, да.

– Звъни, горска птица.

– Не ти ли харесва?

– Напротив, забравих си думите.

– Реч ли си подготвил?

– Не, да, исках да ти кажа много неща. Сега не успявам.

– Не е нужно, стига ми, че те чух. Гласът ти е такъв, какъвто си го представях.

– Как?

– Мек, топъл...гали, сега съм щастлива, значи не е само сън, реално е.

– За мен също.

– Ако беше звъннал по-рано...колко пъти те молих.

– Е, знаеш...

– Да, извинявай...разкажи, само говоря, от мен нищо не можеш да кажеш.

– Приятно е да те слушам.

– Какво чуваш?

– Как се смееш.

– И ти!

– Защото ме заразяваш

– Смея се, защото ме радваш, скоро не ми се беше случвало, бях забравила как се прави, а ти? Винаги съм си мислила, че си много сериозен и не се усмихваш

– Смея се много, когато има какво да ме радва.

– Значи, когато сме заедно, ще се смеем много. Ще е скоро, нали? Всичко наред ли е с полета?

– Да, както е планувано, дано няма изненади, само няколко дни и ще те прегърна.

– Ще те нацелувам.

– Много си мила, Мила.

– Жадувам твоя допир, само веднъж да си дойдеш. Да се свърши това чакане, ще получиш всичкото щастие, ще ти даря цялата си любов, ще видиш...

– Скъпа, скъпа, трябва да свършваме, когато се видим...

– Добре, разбирам. Искаше ми се още малко...

– Скоро...

– Целувам те, скъпи.

–     И аз те целувам Мила.

Това беше непоносимо. Приключих разговора и хвърлих апарата в тревата, сякаш беше горещ картоф, на който едва успявах да понеса топлината. Десетки пъти посягах да набера номера, не се решавах. Сега не ми стана по-леко, тя ми късаше сърцето, ножът стигна кокала, предстоеше избор. Надявах се разговорът да ми даде сили, а сега съм обезкървен, празен. На път съм да стана жертва, досегната от стрелите на любовта. Имам нужда от хладна мисъл, а залитам в горещи емоции. Исках да й кажа, не го направих, ще ми бъде все по-трудно. Зеленият клавиш отново показа номера на дисплея, леко натискане на палеца и ще споделя. Ще ми олекне, ще убия щастието в нея. Може да ме разбере, може да приеме, а може просто да попита: “Защо досега не ми каза?“ и тогава какво... Защо? Защо и сега не мога да го направя? Заприличвам на някакъв гном, превръщам се в това, което най-много мразя, плазмодий. Честен съм, със себе си и другите, но от утре. Трябва да говоря с някого. Баща ми, бай Благо, адвоката. Глупости, това е бягство, да хвърля другиму тежестта си. Време е да застана лице в лице с проблема и каквото сабя покаже.

Остават ми още няколко дни. Напрегнат съм. Всичко е уредено, приключено, само да дойде определената дата. Не се вълнувам, не ме тревожи чакането. Стотици дни са идвали и заминавали. Тук чакането ти става втора природа. Знаеш, че трябва да изминат определен брой часове и минути и всичко си идва на място, уплътняваш ги като хиляди други. Промяната е рязка, ставаш и си тръгваш. Няма драми, няма сбогуване, все едно отиваш на свиждане. Минаваш през вратата и не се връщаш. Но съм под напрежение. Скоро ще ме напусне спокойствието и свободата. Стрес, скорост, сила. Това ме чака. Не съм уверен, че съм готов да поема. Ще ми отнемат много, ще настъпят промени, няма да съм същият. Тук се харесах. Не винаги беше приятно, но никъде досега не съм бил толкова себе си. Не е най-доброто място, но е мястото, където можеш да постигнеш нирвана.

Всичко наоколо са наясно, не че е било тайна, но тук информацията притежава странното свойство да дифузира по-бързо от въздуха. Разпространява се още преди да е вярна. Забавно е да гледаш кой как реагира. Един гледа с възхита, друг със завист, някой те поздравява, трети обръща гръб. Когато влизаш, на никого не му пука, кой си, що си, жив ли си, човек или скот. Тръгнеш ли, никой не е безразличен, сякаш си поредният възкръснал и за теб има единствено „осанна“ и „разпни го“. Всяко излизане създава едни и същи емоции у всички освен в напускащия. Някои се отървават, други се спасяват, трети съжаляват. Не мога да определя себе си. В един момент го приемам като назначение на нова гладиаторска длъжност, в следващия  като полет върху крилете на любовта. Не се страхувам, но напрежението не спада. Контролирам го, но не мога да го премахна. Явно това е разликата вътре-вън. Нивото на адреналина.

*

Лампите угаснаха и се нагласих да „излежа“ последна нощ. Едва ли щях да мигна. Няколко часа. Не съм нетърпелив. Ще мине и тази нощ, както минава всичко друго.

– Младеж, да не спиш?

– Ти би ли заспал, бай Благо?

– Значи ще будуваме заедно – старецът в приповдигнато настроение – ще бдим, значи. Отшелниците, монасите де, така са бдели, когато техен брат ги напуска. Отивал в другия свят, ти да си жив, ама напускаш нашия, отиваш и ти в друг свят.

– А бе, друг, нали оттам ни е изхвърлила центрофугата.

– Остави тази работа. Виж...имам нещо специално за случая – старчето ми подаде половинка „Джони“.

– О-о, наистина е специално, глезиш ме – отпих яка глътка.

– Себе си глезя – течността изкъркори – за твое здраве. Да се вкорениш, младо.

– Не знам, старец. Много ми се иска.

– Не го мисли. Вярвай и ще стане.

– Само с вяра? Дано! Ние тук имаме предимство пред другите, когато излизаме, сме „изпрани“, мърсотията ни е свалена, не тежи. Е, малко сме захабени от търкане и плакнене, но сме прозрачни. Всичко ни е видно, можем да започнем на чисто. Отваряш вратата – нов живот, зад теб се затваря – нямаш тежестта на стария, ако не я помъкнеш сам със себе си.

– Има нещо вярно в тези приказки. Забрави всичко и смело напред. Не си глупак, не се поддавай. Веднъж си се давил, на всеки може да се случи, повече такова не ти трябва. Подвел си се, пази се.

– Не се подведох, дойде закономерно, не знам дали и сега ще се отскубна.

– Мисли за добротата, за другите хора. Мисли как те се чувстват, когато ги мамиш.

– То, и преди от добро тръгна всичко. Да работя, да развивам. Исках да е добре и за другите, за тези около мен, за работниците. Бях болезнено амбициозен. Исках всичко да е по правилата, да съм идеален вариант...

– Пътят към ада е обсипан с добри намерения

– Уви. Всичко ми връзваше само не и сметката на парите. Имал съм порок. Болезнено държах на чуждото мнение, на оценката на околните. Купувах я. Щедро. Плащах повече, отколкото мога да си позволя. Опивах се от възхищението в очите им. То не било възхищение, а добре прикрито презрение на платени клакьори. После кранчето спря, изворът пресъхна. Изтрезнях. Разбрах цената на славата и властта. Проститутките се разбягаха. Мъжки, женски, всякакви.

– Сега си прогледнал, разбираш ги тези неща.

– Да ти призная бай Благо, не съм сигурен дали ще устоя на изкушението, ще е фатално. Първият път урокът беше лек, получих знак, не помъдрях. Вторият ме докара тук. Да, има проглеждане, катарзис.

– Ето, нали ти казвам...

– Много са там кукичките, как ще се опазя от всички.

– Да ти кажа, май губиш вяра в себе си. Ако позволиш, Молив, един съвет.

- Кажи!

– Има един човек. Старец като мен, от много години се знаем. Знаменит. Ще помогне винаги, когато имаш нужда. Хижар е. Отиди. Кажи му: “Бай Благо ме изпраща“. Знае много. Като в огледало ще ти обърне душата, сам да я видиш...ще те чака.

*

Вратата зад гърба ми хлопна и си дадох сметка, връщане няма. Почти четири години чаках този ден като нещо специално, значимо. Ден като всички. Дори сив, незабележим. Нищо не се случва заради мен. Хората вървят, улисани в грижи. Псета душат контейнерите с боклук. Всяко нещо следва своя ход. Няколко минути наблюдавах околността. Казват, когато излезеш, вдишваш свободния въздух. Нищо подобно. Въздухът е еднакъв, свободата е в главата. Гледах хора, лица, мимики. Вълнувах се дали се е променил светът, ще мога ли да се влея в него без болка. За него. За мен.

Градът е придобил ново лустро. Лъскави автомобили от непознати модели, нови сгради с модернистичен фасон, модни цветове и кройки. Фасадата е впечатляваща, да видим под обвивката какво се таи. Вдъхнах кураж и поех надолу по стъпалата. При стъпването на тротоара пред мен паркира претенциозна лимузина, предното стъкло безшумно се смъкна и там цъфна усмивката на единия от „любимите“ ми адвокати:

–     Честито г-н Горанов – отзад се измъкна другият задник и ме покани да заема тузарското място – на Ваше разположение сме. Къде бихте желали да акустирате?

–     Оставете ме пред МОЛ-а на „Стамболийски“...ще ми трябват пари – седналият до мен подаде плик. Пачка по двадесет лева, документи, карти, телефон.

–     Молив, там ли...

–     Карай до МОЛ-а и пази тишина.

Наслаждавах се на атмосферата по улиците. Не забелязвах промени. Виждах единствено спомените, свързани с всяко място, покрай което минавах. Излизането ме събуди за миналото, а не за бъдещето.

–     Тук – скочих през вратата – Ще се обадя, когато съм готов.

Единият се наведе към мен, блъснах вратата пред носа му. Приятно изкарване.

Трябваше да придобия съвременен вид, дрешки, обувки, това-онова. Пих страхотно кафе, там това ми липсваше най-много. Лицата бяха различни, но бързо ме отегчиха. Потънах в мисли, там ми се случваше рядко. За първи път от доста време се почувствах самотен. Набързо спретнах някои покупки и тръгнах по „Стамболийски“. Ще изкрача „Витошка“, ще се шляя из НДК, дано срещна момченцето от своето детство. Ще ми вдъхне живец. Вглеждах се във всяка витрина, отсреща ме гледаше скелет, пролазил от нафталина. Спешно трябваше да се върна в живота. Достатъчно целех гредата, време е да мина през вратата. Ще си дам кратка почивка, да свикна, да се аклиматизирам, както казват спортистите. Бях с висок пулс и често дишане. Съвсем малко време, седмица, дни. Да, цар съм на отлагането. Винаги съм се крил от проблема с надеждата, че няма да се наложи да го посрещам, сам ще се реши. Този път ще се изправя в лице. Само няколко дни.

*

„Полетът се отлага за другата седмица. Когато кацна, ще се обадя.“

„Телефонът на абоната е изключен или е извън обхват.“

*

Таксито спря пред къщи. Изкачих се по стълбите, вземайки по две стъпала, както го правех на времето. Натиснах бутона на звънеца, дрезгав глас запя. Баща ми отвори. Притиснахме се силно, за да спрем сълзите си:

–     Дойде си.

–     У дома.

–     Заповядай!

Трогателно. Старецът беше полирал изхабените мебели, измил прозорци и витрини. Огромната маса за хранене, която седеше в ъгъла, откакто се помня, бе изнесена в средата. Върху нея обяд за двама.

–     Предполагах, че ще се позабавиш, но приготвих по нещо...дано не си ял...

–     Наля ракия в стари филджанчета.

–     Е, за добре дошъл.

–     Наздраве!

Гаврътнахме парливата течност. Силната домашна ракия се разля в цялото тяло. Отпусна всяка клетка. Най-сетне стоварих напрежението. Седяхме, пийвахме, бъбрехме, с усмивка. За първи път бяхме един с друг, без условности, без принуда, без да поглеждаме часовници. Времето избледня. Потопих се в сбъдната мечта. Истинско семейство, не се дебнем, не се съдим и оправдаваме. Вгледах се в очите му. Не е леко. Хванах ръката:

–     Тате, прости!

–     Ти прости, синко – жална усмивка бавно превзе лицето. Щом се изпари, той стана и започна енергично да разтребва, криейки сълзи.

–     Ще ти помогна – последвах примера.

–     Не, ела си почини – въведе ме в моята „детска“ стая. Не бях я виждал десет години – понаредих...ако не ти харесва...

Въпреки опита на подсъзнанието ми да изтрие спомена за нея, той възкръсна на мига, сякаш всичко си беше същото, но не е. Гледах застанал в рамката на вратата, той деликатно се отстрани. Всичко разказва. Отпуши се. Онова ме изпълни и обля. Почувствах сърцето на малкото щастливо момче.

Несръчно полегнах, мислите рееха из тавана, баща ми недоловимо почука на открехнатата врата:

–     Забравих да ти кажа.

–     Какво?

–     Вчера идва един да те търси...остави картичка...когато се прибереш...

Поех визитката:

–     Хиените веднага надушват мършата.

–     Кой е?

–     Следователят. Мазно ченге. Още не си излязъл, а вече ти търсят цаката.

Старецът сведе глава, обърна се и затътри по коридора. Отново натежаха годините.

*

Почти пет денонощия не спя. Лежа срещу бучащия телевизор и се наливам. Цялата сила ми стигна, колкото да прекрача прага и грохнах. Зад изхода всичките ми надежди за светлина се потопиха в непрогледна мъгла. Нямам ориентация, къде съм, накъде вървя. Дупка. Чакам нещо да се случи, вместо да го случвам. Баща ми понякога влиза, посядва, разменяме думи и отново потъвам в мрака, раздиран само от боботещия телевизор. Нямам апетит, не ставам, физиологията ми клони към нула. Добре, че съм свикнал да чакам. Колкото и да е тягостно, знам, че ще отмине. Както лошото време през пролетта. Мрачно, влажно и ветровито, но знае, че предстои лято. Слънцето изгрява. За първи път виждам отражението на изгрева. Огнени отблясъци. Преди минута невидими в тъмнината, сгради, дървета, фигури, очертават своите контури в дрезгавината. Изведнъж изсветлява лъч, оживяват. Както всяко утро изгревът на Слънцето събужда света за нов живот.

Старецът трополи в кухнята. Освежен от хладен душ, обилно парфюмиран след контра, му се хиля над кафеварката:

–     Направи и за мен.

–     Без захар, нали – галят ме очите му.

–     Да, помниш! Днес сме на мач.

–     Разбира се...ако не си се отказал.

–     Как ще се откажа...нали започва ново летоброене...ще пратим мечтите една по една в историята.

–     Чудесно, това е добра новина...кога ще ме запознаеш?

Този мазол най-много убива. Обувката ли е тясна, или кракът е пораснал.

–     Не знам, баща ми, още не съм готов.

–     Ти си знаеш, все пак реката тече.

Ето по какво си приличаме. По-лесно ни се отдава да скриваме, отколкото да казваме с думи, но щом решим да изречем нещо важно, с една дума успяваме. Когато са повече, останалите я размиват и сякаш изчезва. Мълчанието ни сближава, в него много по-добре се разбираме. Така се получи и на стадиона. Скучен мач, горката топка заплака от болката, която и причиниха двадесет и две рендета, ако вместо трева беше борова гора, щяха да се получат чудесни бичмета. Шум, навалица. Абсолютно нищо за гледане, но усещането, че сме заедно, допирът на раменете, бегли погледи, иронични фрази, ни правеха съпричастни. Един от онези моменти, в които няма значение къде си, какво точно се случва. Не са необходими думи или знаци, просто мигът те изпълва, времето спира. Нещо те пренася в друго измерение. Нямаш форма, нямаш тежест, а си една от онези звезди в небето, които прелитат през цялата вселена и за секунди получават всичко, което са чакали векове.

–     Г-о-о-о-л – ревна тълпата. Скочихме всички. Инстинктивно се прегръщахме.  Стояхме, тупайки се по гърбовете. Наслада.

Заедно. Споделяхме радостта си. Ревът премина над трибуната. Шумът се изви в песен. Отдалечих се за миг. Очите ни се срещнаха измити. Този мач, този гол отново здраво ни свърза. Преди се открихме един за друг. В огромната стая със старо бюро и два стола търсехме път, за да се срещнем. През последната седмица свиквахме с присъствието си. Сега сме свързани. Много далеч и в планината беше изворът на тази вода, която пием сега. Преминала хиляди камънаци, клонаци, десетки скочища и вирове я бяха задържали, но тя дойде и утоли жаждата ни. Късно, за кратко, семейство. Само двама, единствени близки, уплашени от самотата, нуждаещи се от подкрепа. Дали само в моменти на слабост човек се подпира на своите близки, когато е силен, уверен, му се струва, че светът е в краката му и може да тъпче всички. Предполагам, така е и с любовта. Вирусът те връхлита, щом падне имунитетът. Следващата пътека, която ще извървя. Страх. От разочарование. За мен? За нея? Има ли значение? Не искам да имам неслучване. Едва ли бих си признал, но тези няколко денонощия съм в плен на вътрешни колебания. Доколко отношенията ни с Мила са реални. Може би сме в плен на свои илюзии. Може би две разбити сърца, двама наранени младежи, намираме спасение в другия. Бягство към някакъв идеализиран образ, който само сме създали. Липсата на пълен контакт ни помага, така нагласяваме поведението на другия към собствената представа. Недостигащите елементи в пъзела се запълват с надежди и мечти. Възможно ли е да станем сбъдната мечта за другия!

Докато лежах толкова часове, сега и преди, с поглед, вперен в тавана, виждах как звъня на вратата. Шок или изненада. Целувки, сълзи, отново целувки. Алени капчици кръв от бодлите на розите, които нося. Притиснати, смачкани, впити в телата. Чия е? Моя? Нейна? Наша! С години в лъжа и измама не ще мога да понеса толкова щастие. Прогонвам картината, за да я запазя. Замества я друга: седим, говоря, разказвам. Поглеждам, статуя. Пак говоря, обяснявам, оправдавам... Времето спира. Безмълвно се моля. Шамар, поне презрителен поглед. Нищо. Няма по-тежко наказание от това да си нищо. А времето не тръгва. Застиналият миг някога е щастие, награда, друг път – прокълнато бреме.

„Мила, нищо не е така, както изглежда. Всичко беше отдавна, преди да те срещна. Ако тогава те имаше, светът щеше да бъде различен. Сега си тук, позволи да го променя, готов съм да тръгна с най-тежкия кръст към свойта Голгота, само да не съм нищо. Обичай ме, ако не можеш, кажи, че ме мразиш, но не ме изтривай от своя свят. Погледни ми очите и кажи какво виждаш. Там всичко е твое, принадлежи ти.“ Ще и го напиша, ако не се видим да знае, че съм я срещал стотици пъти.

*

Знаменита вечер. След мача заседнахме в „Заека“, така се казва кварталната кръчма. Държи я мой съученик. Такъв му е прякорът от малък. За няколко часа се източи цялата махала. Мало и старо. Някои бях забравил, други са нови. Едни се радваха изненадано, други пристъпваха неуверено. Стана веселба. Честваха ме. Някои искрено, някои под вежди. Върнах се десетилетия. Лафовете, които вървят, също са от тогава. Хората са променени, остарели, помъдрели, но всяка вечер си подаряват една ракия време потапяне в спомени. Гледах ги, деца от 18-20 до старците на баща ми и дори по-дърти. Всички, там, тогава, като малки момченца в игра на възрастни хора, превърнали този навик в свещен ритуал. Весели, тъжни. Ядосани, кротки. Всяка вечер разказват живота, не че има кой да ги слуша, просто говорят. Приемат всичко това като поклонение в храм. С основание. Тук се молят, прощават, приемат обет. Излизат пречистени, сякаш салатката и ракийката са тялото и кръвта Христови. Дори не се замислят, то е по-силно, то е спасението, което има дава сили да преглъщат живота. Вътре всички са равни, няма пагони власт и имане. Всеки се успокоява, че товарът не е само на неговите плещи, мъката по света е обща. Тук я споделят и това я прави поносима.

По някое време кръчмата постепенно  опустя. Останаха малко, викат силно, на власт е алкохолът.  С бащата поехме към дома. От сянката до входа се отдели фигура и препречи пътя. Не бях особено изненадан.

–     Молив, ти си се върнал. Каква приятна изненада.

–     Не бих казал същото за теб, Ангелов. Тате, прибери се, след минутка се качвам.

–     Няма ли да ме поканиш? Знаем се от доста време.

–     Домът ми винаги е отворен за приятели, ама ти не си между тях.

–     Трябва да поговорим.

–     Служебно ли?

–     Нещо такова.

–     Знам къде е районното, кога е удобно да се отбия?

–     Много ербап си станал, май не са те пречупили. Не се мисли за корав, от мен зависи колко ще ти е отпуска.

–     Знаеш, че не съм в отпуск и няма за какво да ми се лепиш.

–     Има, има, чувам разни работи. За тях трябва да си хортуваме, да ми разкажеш, че иначе ще береш ядове.

–     Нямам какво да деля с теб.

–     Ей, не ми дяволей – приближи лицето си плътно до моето сякаш вдишвахме и издишвахме един въздух – няма да минеш метър. Знаеш как е.

Стоях неподвижен, без да мигам. Сетне дръпна якето ми, за да излезе от ситуацията.

–     Скоро пак ще се видим, тогава друга песен ще пееш. Ясна ми е играта. Знам кой е зад гърба ти. Помисли хубаво – приятелски ме потупа по рамото. Сведох глава и пристъпих във входа. Баща ми чакаше до асансьора.

–     Това е същият боклук, дето те търси.

–     Следователят.

–     Какво иска?

–     Пачки му се привидели.

–     Няма да се отървеш лесно.

– Знам, като муха на лайно е. Трябва да се смачка.

*

Тази вечер ми подейства като препиване в реалността. Всичко наоколо придоби форма и цвят, започнах да се движа със скоростта на биноеното ежедневие, лежерността ми се стопи и си възвърнах навиците на цивилизованите хора. Тормозеше ме още една мисъл, на която досега не давах глас. Гергин. Приятел от детинство. Над тридесет години. Сетне стана моя „жертва“. Важно е да знам как е с мен, как вижда нещата. Той е онази малка едва зрима частица от вселената, била най-близо, която ме познава в пълна степен и до сега ме е разбирала.

Дойде Цветница. Повод за първа стъпка.

–     Ало.

–     Честит имен ден. Да си жив и здрав.

–     Чудех се кога ще се сетиш. Чакам те довечера след девет в „бистрото“, газарско парти. Този път не ме разочаровай.

–     Ок.

Значи всичко е наред. Предстои купон. Бях отвикнал, но с такъв домакин бързо наваксваш. Камък падна. Изправих гърбина. Тази прошка дори неизказана е голяма подкрепа. Не съм изненадан. Гергин е надарен с интелигентност и ерудиция. Едновременно аскетичен и циник, нищо човешко не му беше чуждо. Приема живота като спектакъл, на който е само зрител и във всичко намира повод да се забавлява. Като малки в училище и по-късно, винаги се допълвахме, железен тандем. Той раждаше идеи, аз ги реализирах. Отдавна не бяхме близо един до друг, но всяка среща, всеки разговор дава усещане, че нито времето, нито разстоянието е променило нещо в отношенията ни. Разговорът и поканата го доказаха.

Вечерта, призовал цялата си магнетичност, натъпкал джобове с чувство за хумор и ослепителни усмивки, придал вид и аромат на кисел газар се изсипах от едно такси пред „Грийн бар“- нашето бистро.

Виновникът ме посрещна с притискане към гърдите. Прошепна в ухото ми: “Радвам се, че отново си с нас“ и ме представи: “Мой много близък приятел, завръща се от пътешествие, опознаващо човешката душа. Дами, внимавайте, очите му сканират Вашите мисли, но рискът си заслужава. Ерген с неограничени възможности.“ Кратката реч предизвика фурор. Само да имаха представа къде е била тази „командировка“ за ровичкане в кошчета за душевни отпадъци...

Снобска история. Заведението изцяло ангажирано. Медийни звезди, мастити бизнесмени. Отстъпих на сянка зад рояла, това не пресуши мераците на най-напористите преследвачки. След две-три отбити атаки и три-четири питиета съпротивителните ми сили се стопиха и капитулирах пред изкушението една мръсница да ме разходи наоколо. Тръгнахме в лек нощен набег из центъра, но още с първия ъгъл бях натикан в тъмен двор, където ми се нахвърли. Страстта й скоро ми подейства, възбудата ме превзе. Това и очакваше, клекна в нозете ми и издои енергийните сокове. Дали беше поръчка, или желание, не разбрах, не ме и вълнува. Напрежението ми изтече и погледнах живота с лекота. Със сигурност обаче инструкцията повеляваше точно в един нула-нула, да бъда върнат в бара. Щом часът наближи, ме задърпа обратно. Прибрахме се и изчезна. Не я видях вече. Веселбата бе отшумяла. Гергин, наметнал сакото, се разплащаше с персонала. На една маса последните гости допивайки или доспивайки питиета, ръмжаха в такт с музиката.

–     Ела – мина до мен към изхода.

–     Къде?

–     Да изпушим по една пура.

Уморено го последвах с нагласата, че вечерта завършва.

*

Изтегнахме се в ниските кожени фотьойли. Изискано място. Ненатрапчив вкус. Едно от онези дупки, до които, ако не си въведен, нямаш достъп. Донесоха уиски и нещо като листа с пури. Гергин не посегна.

–     Една от моите, а за френда Cohiba от 57-ма или нещо екзотично с тежък и натрапчив вкус. – поръча на келнера и се обърна към мен – В доста добра форма си за човек, излизащ от „манастир“ – сам се зарадва на шегата си.

Разклатих леда в чашата и поех аромата на питието:

–     Добре ми се отрази. Откакто се прибрах, се чувствам по-зле.

–     Защо?

–     Там е лесно. Просто и ясно. Тук само игри.

–     Това го казва майстор-играч!

–     Уморих се. Имам нужда от нов живот...остави мен. Имаш празник. Кажи как я караш?

–     Няма нищо за разказване, нали видя, трябва да си в центъра, иначе завихрянето те изхвърля. Помниш ли едно време сърфистите, как им се възхищавахме. Сега и аз съм така. Бягам пред вълната, едно грешно движение и ще ме захлупи.

–     ...Както стана с мен. В това не е животът.

–     А в какво?

–     Не и в това, повярвай, не си заслужава.

–     Говориш така, защото си огорчен, смяташ, че си жертва на системата.

–     Не, жертва на системата са тези, които я поддържат. Да, тя мачка всичко, което се противопоставя, но така го освобождава. Тази система те купува, позволява да имаш всичко, което пожелаеш, и после те държи в плен чрез собствените ти страхове. Да не загубиш постигнатото.

–     Да бе, същата тази система ти дава пари, възможности, власт.

–     Чрез тях те прави зависим. Това са нейните пранги, а не онези вътре. Там вкарват хора, нетърпящи окови.

–     Там ли го узря?

–     Истината ли?

–     Както решиш.

–     Не, доста по-рано, иначе никога нямаше да стигна до там.

–     Знаеш, че съм бунтар, идеалист. Помниш ли преди...

–     Да, ирония: най-справедливият стана професионален измамник.

–     Така е. Тази система ме създаде. Аз съм неин инструмент. Моето място е да наказвам наивните. Хората не трябва да мислят, а да изпълняват. Вървеше отлично, ама си зададох въпроси, започнах да изпитвам устойчивостта на чарковете.

–     Как така?

–     Ами така. Като с нова кола. Колко вдига, как спира, завои, наклон, ускорение. Да търся границата на възможностите, ръба.

–     Да, острието на бръснача, за това ти вярвам.

–     Когато го правиш с кола, си шофьор, управляваш. Така и аз дърпах системата в разни посоки, разклащах я...

–     Няма как да ти го позволи.

–     Да, натиснаха ме, трябваше да избирам, нали знаеш, между закона и пистолета. Явно бях престъпил чертата.

Няколко минути Гергин се взираше в питието, аз димях блажено. Винаги е било така, когато говоря с него, споделям със съвестта си.

–     Не знам, може да си прав.

Не може да съм прав, просто това е моята истина сега. Не я натрапвам. Важна е само за мен.

–     Винаги съм се възхищавал на смелостта ти или непукизма, както щеш го наричай, но сега мирише на гнило. Рушиш системата, като живееш на неин гръб, благодарен си за катарзиса, който преживяваш, докато тя те наказва, но сетне решаваш да я взривиш по нейните правила.

–     Значи знаеш.

–     Цяла София е пламнала, че се връщаш с трясък.

–     Не съм сигурен.

–     И аз, но вече нямаш изход.

–     Това е лошото. Пак се издъних. Исках да започна отново, нов живот. За да го постигна, се поддадох на изкушение, сега ми коства скъпо. Не мога да се откъсна и да тръгна, накъдето искам.

–     Човек не може да избяга от съдбата си. Накрая се озоваваш там, където ти е мястото.

–     Смисълът е как ще вървиш до там.

–     Какво да ти кажа, сам най-добре знаеш. Не разбирам какво ти липсва. И ти си като мен, нали видя тази вечер, пари, коли, мадами. Това е. Разни надути плондири, които не могат да ти стъпят на малкия пръст. Връткаш ги, те си плащат за удоволствието, така си лекуват гузната съвест, а ти си щастлив.

–     Животът не е гланцираната повърхност. Една сутрин се събуждаш, някой тарикат те е прекарал или си се превърнал в някой от тези галфони, а през това време покрай теб незабележимо са минали толкова много неща, безвъзвратно загубени, няма връщане.

–     Кои бе, брат? Май много книжлета си чел напоследък.

–     Знаеш ли, там имаш много време. Особено нощем в тъмното. Сънят не идва и няма какво друго, освен да мислиш. От- начало за тук, за теб. Приятели, близки. С времето тези спомени избледняват, потъваш в еднообразието там. Бързо те отегчава, почти нищо не се случва и започваш по неволя да разглеждаш себе си. Миньор, къртещ тонове земна маса заради частица ценен метал. Всички притежаваме тези безценни богатства, но вместо да ги  показваме, скришно ги таим да не би някой да ги види сякаш са ни слабости.  

–     Не мога да те позная, да не си облъчен от някаква секта.

–     Просто искам да кажа, не познаваме себе си и живота. Страхуваме се от това, което ще научим и предпочитаме да се плъзнем по лъскавата му повърхност.

–     Тогава защо пак се вкара в схема?

–     Да не мислиш, че съм извънземен. Това, че си осъзнал нещо, не ти дава сили да се справиш с него. Дори по-зле, наясно си, че има алтернатива, но не ти е във възможностите.

–     И сега?

–     Чакам знак от съдбата. Не съм наясно със себе си.

–     Няма да ти дадат много време

Тръгнахме пеша през празния град. Както едно време. Разговорът се върна в спомените. Смехът ни гърмеше в нощната тишина. Пак бяхме безгрижни момчета, способни да се наслаждават на всеки миг от живота. През тази вечер имаше думи, които изрекох, без преди това да съм мислил. Като отдушник на дълго наслагвани пластове. Тежали са ми, без да си давам сметка. Освободих се, материализирах ги, казах ги, стана ми леко. Появи се място за нови, погледнах напред, все пак пътя продължава.

*

Не се наложи да чакам изобщо. Още на следния ден, излизайки да се шляя из кафенетата по „Витошка“, ме пресрещна лъскавата лимузина с костюмираните галфони. Спряха пред мен, стъклото потъна надолу и „лошият“ смотолеви:

–     Качвай се!

–     Ще походя, подобрява кръвообращението, да пием кафе на банята, а...

–     На герой ли се правиш?

–     Не, да поговорим, бях ви планувал за днес.

Десет минути разходка срещу лъчите, обливащи топящия се сняг на Витоша. Десет минути, за да събера мислите си. Моментът за действие приближи застрашително. Нямам идея, нямам план, само вътрешно гъделичкане, готово във всеки миг да се превърне в гадене. Номерът с отлагането се изтърка, нужен е друг, за да се измъкна по терлици, но ако сбъркам, играта загрубява.

Моите „нови приятели“, или по-точно верните ми помощници, чакаха на сенчеста маса с изглед към стъргалото. Настаних се и любопитно огледах останалите гости на заведението.

–     Е, казвай?

–     Готови ли сте пичове?

–     Да...за какво?

–     Предстои най-тарикатската постановка...играем за „Оскари“.

–     Какъв е планът?

–     Лапаме едни кинти и се спасяваме кой както намери.

–     Спасяваш се ти, ние оставаме да заметем после.

–     Ок и чистенето е благородно дело. По същество: молове, аптеки, клиника-лекарства.

–     Каква е далаверата?

–     Лекарствата са скъпи, лесно се продават. Генерират огромен финансов поток. Могат да се развързват извън страната. Международна дейност. Точно както го иска босът.

–     Така, супер. Какво се иска от нас?

–     На първо време 3-4 души от бранша. Доктор, фармацевти, мениджър от конкуренцията и информация за всички търговци на едро на лекарства и козметика, особено биопродукти. Между другото, имаме ли офис?

–     Бул. Българи я 81.

–     Ок, утре в 9.00 в офиса да сте готови с поръчките.

–     Кои поръчки?

–     Тъп ли си? Всичко, което изброих, и оттук нататък да виждам как си записвате какво говоря. Ще се получи учебно пособие...

–     Ок, да, да...

–     Да де, а сега чао. Лека и доходна, кафето е от мен. Бонус в аванс.

Етюдът беше професионален, нищо че импровизирах.  Влизам в бърлогата на звяра. С фенер на разузнаване. Това не ме притеснява, друга отровна стреличка усетих. Докато разгъвах тези планове, ме обля познат трепет. Пулсът скочи по шията, глътката пресъхна, мозъкът така заситни и зачатка, за секунда видях цялата пъстра мозайка. Цветна, гладка, завършена. Играя си с играта. По-силно е от мен, щом го пусна, веднага ме поглъща. Фантазирайки приказка от „Хиляда и една нощ“, в главата ми лъсна схема. Отдавна не се питам толкова лесно ли става, знам, че само да сваля преградите и идеите сами ме връхлитат. Това ме повлече, задействах машината. Колкото и да се надявах на фалшив сигнал, връщане в изходна позиция няма. Ще скачам в движение. Докато инвестицията не е голяма и при положение, че оставя всичко на шефа, едва ли ще е трудно да се покрия. Ще поддържам горенето, без да прекрачвам линията на пожара.

Снощният купон и днешната среща ме освежиха, но Мила не ме напускаше нито за миг. Само за седем дни светът се обърна толкова рязко. Преди бях убеден, че това ще е първата ми среща, ще се вкопчим един в друг. Страхувам се, че ако я докосна, ще я загубя. Толкова ми липсва. Дали не е само илюзия, от която имах нужда, а тук магията се разтапя. Би било страшно. Значи за всичко съм в заблуда. Друго е. Щом я докосна, да слеем тела, едва тогава ще проумеем какво сме за другия и той за мен. Отлагам. Нощем сънят не идва, докато не реша на сутринта да звънна, да я намеря.

У дома, в университета. Утрото събужда съмнения. Под светлината чувствата избледняват, копнежите се утоляват. В светлото човек се страхува, че е разголен, изпъкват слабостите му. Тъмнината крие. Така е. Събирам сили. Знам, че щом се изправя пред нея и ме погледне, ще разбере. Ако не съм чист, ще остана прокълнат. Събирам сили да понеса проклятието.

*

Набрах номера. Плачеше. От радост. Може би! Уговорихме се на сутринта да я взема. Сърцето ми се сви. Трябваше да спася и започна най-дългата нощ в живота ми.

*

В кухнята баща ми приготвяше салата. Бяхме си създали навик вечер да пийнем по едно, да хапнем, да си побъбрим пред телевизора. Говорихме за простите ежедневни случки. Кратки, незначими моменти, които се изпаряват веднага, оставяйки само лек вкус в устата. Не си даваме сметка, че животът ни е низ от такива моменти, които в огромна степен определят нашето отношение към света. Те предизвикват реакции, емоции, а ние с хъс ги прогонваме. Тези безобидни мигове ни разкриват света и нас пред него. Бърборехме, така доближавахме световете си с надеждата, че ще създадем общ свят, приет от двамата.

–     Баща ми, ще взема нещо специално – той ме погледна въпросително – имам повод за почерпка.

–     Имаме домашна.

–     Искам квалитет, може би това е последната ни ергенска вечер – ченето увисна. Не мръдна, не попита, очите се навлажниха. Притиснах го силно – ще има да разказваш...

Изскочих до магазина, реших да не бързам с връщането. Исках да дишам. Дробовете ми бяха станали двойни, главата стърчеше високо. Взех бира и крачейки я надигнах. Потънах в парка, захласнат от радостта си. Успях. За толкова кратко време. Само преди няколко месеца карах ден за ден от изгрев до залез. Нищо не ме интересуваше, задоволявах само физиологията. Пак съм човек, срещнах любовта, измъкнах се, със стареца се приехме. Какво още ми трябва? Благодарен съм на съдбата. Е, имам си свои тегоби, кой ги няма. Важното е, че имам близки, свързан съм с хора, заради които си заслужава да се изправя отново. С тяхна помощ, заради тях, ако ли не...да ме няма.

–     Дамян Ангелов, икономическа полиция.

–     Пак ли бе – обля ме леден душ.

–     Как предпочиташ? Официално или приятелски?

–     Да седнем на пейката, нямам много време.

–     Добре, сядай тук. Извади си телефоните и им изкарай батериите.

–     Това пък за какво?

–     За всеки случай.

Бавно извадих апарата и неопитно го разглобих.

–     Толкова ли е дебела работата.

–     Слушай ме внимателно, приятелче. Наясно съм с дереджето ти и всички игри. Аз съм ти спасението, можем да сме си полезни взаимно.

–     За какво говориш?

–     Слушай – нервно подвикна – вкарваш ме пред боса във врътката, за консултант, после ми го сервираш, да го прекарам.

–     На мен каква ми е далаверата?

–     Ще си под закрила, ще те отърва от него и изплуваш чист.

–     А на теб? Не ми казвай, че ще се молиш за повишение в службата.

–     Ще се набутам в големите игри. С теб ще чопнем по някой лев и малко сладък живот.

–     С мен какво ще стане?

–     Ще те наредя по програма, ще се набутваш тук-там и ще излиза това-онова.

–     Сериозно ли ми ги говориш?

–     Да не би да имаш друг шанс? Баща ти, момичето, така ли ще ги подхвърлиш на вълците?

–     Вярваш ли си?

–     Помисли момче. Хубаво помисли, скоро пак ще се видим – стана и мазно ме потупа по рамото.

–     Чакай малко – остана на място, без да се обърне – имам един въпрос...кажи ми име. Кажи кой...

–     Приятел...грижи се за теб...отдавна.

–     Кой?

– Умен си, не е нужно да питаш...

*

– Доста се забави – колосана покривка, салфетки, тържество.

–     Чакаше ме онова ченге, Ангелов – тръснах бутилката.

–     Какво иска?

–     Изнудва ме.

–     От тези не мож се отърва.

–     Явно.

–     Как ще постъпиш?

–     Не знам. Притисна ме до стената. Отвсякъде ме дърпат, сякаш съм разпнат.

–     Наздраве. Важно е утре.

–     Наздраве. Утре, утре, а тези какво да ги правя.

–     Всичко само ще се нареди, не го мисли.

–     Яд ме е на мен си. Вътре се чувствах добре. Тук всичко ме плаши.

–     Да ти кажа...нормално е. Шок. Бил си в тихо пристанище, сега отново в открито море. Хоризонти, Слънце, нежна луна, но ще те срещнат и бури, ветрове. По това се отличава опитният моряк, в мрак и мъгла не губи посока. Умен си, натрупа опит, ще се справиш. Каквото решиш, зад теб съм. Ще пазя гърба ти. Нямам за какво друго да съществувам. Моят съвет е да не правиш компромиси, слушай сърцето си. Аз, моето го щадях. Все мислих, умувах, преценявах. Това ми е най-голямата грешка. Не я повтаряй, лиши те от баща, а мен от теб. Бъди себе си, моето момче.

–     Да, тате. Много задълбахме, нали по весел повод  сме седнали, я се усмихни малко – сви устни в гримаса, очите изказаха всичко без думи.

–     Да сте живи и здрави – повдигна чашката и я изля в гърлото – нищо не си ми разказвал за нея. Знам само името. Мила. – сведе очи – сигурно е добро момиче, иначе как ще се влюби в теб.

–     Няма нищо за разказване, утре ще я видиш.

–     Любопитно ми е, едно време беше различно. Ние с майка ти – едва преглътна. Кимнах разбиращо – бяхме голяма любов. Роман. Нямаше телефони, GSM- и, само писма и картички. И телеграми. Веднъж пратих телеграма. В пощата ги разменили, тя прочела: “Прасето умря, не идвай за Коледа. Доню“. Леле, какъв смях падна – старецът се пренесе в своята младост.

Развеселен, започна да каканиже историите си една след друга. Съвсем кратко, само няколко години бяха живели заедно с майка ми. Явно, много щастливо, защото можеше денонощно да разказа за тях. Имам чувството, че помнеше всяка минутка с нея. Цветно, релефно, сякаш току- що се е случило. Таеше своето богатство дълбоко в себе си. Може би самият беше забравил повечето случки или ги беше заличил, опитал да ги изтрие, но сега се гмурна в своя океан на отминала любов и се понесе из него в опит да върне времето, нея или поне с мен да ги сподели.

Никога не ми беше разказвал каквото и да било. Подпитвах умело. Унесено обясняваше. Ръцете, с които обикновено не знаеше какво да прави, сега говореха с глас. Очите ту се наливаха, ту грееха и смях, много смях. Не бях виждал баща си да се смее. Какъв е животът, не познаваме, не забелязваме дори най-близките до себе си хора. За баба, за дядо. За други роднини, приятели, съученици. Истински оживя. Изпълни се с жар и страстно , разпалено ме убеждаваше, когато с нещо не се съгласявах. Вън притъмня. С мрака се върнаха и мислите, които хвърлят сянка над утрешния ден. Една дума не ми даваше мира: “Приятел...грижи се за теб:. Гръм ме разтресе – Гергин.

*

– О-о, каква изненада – ухили се Гергин – Какво ти е? Какво има? – гримасата замръзна – Ела на другата маса – поведе ме под ръка. Явно имах изглед на разярен бик или най-малко на настръхнал мачок. Минавайки край бара направи знак и докато се настаним в глухото сепаре, ни донесоха по уиски. Бях пил бира и няколко ракии, но алкохолът не оказа влияние. Вдигнах своята чаша и след секунда там дрънкаха единствено бучките с лед.

– Какво е станало? Какъв е проблемът? – мълчанието ми беше красноречиво. Вдигнах празната чаша с жест да донесе ново питие.

– Явно работата е сериозна, щом си в такова състояние. – нервно се разшава.

– Имах гост – вместо въпрос ме стрелна с очи – следовател Дамян Ангелов – натъртвах всяка сричка.

– Това ли било, не се връзвай, човекът си върши работата – изпусна парата.

– Защо не ми каза?

– Тази хлебарка ли се издъни – отново пресече диханието – жалък мръсник.

– През цялото време си мислех, че съм виновен пред теб, че съм те предал. Тормозеше ме мисълта дали ще ми простиш. Смятах, че се имаш за жертва, че съм те предал, а ти си ме използвал непрекъснато. Превърнал си ме в своя марионетка, а щом свърши спектакълът, куклата е прибрана на топло в кашона.

– Сега си на черешата и да ти обяснявам, няма да разбереш. Нека се успокоим и утре ще говорим спокойно, ще разсъдиш и ще прозреш истината.

– Четири години разсъждавах и прозирах...

– Нещата изобщо не са така, както си ги представяш, та, аз те спасих.

– Да, извади ме от една каша, в която ме навря, докато се изсуша, и стана готов, за да ме навреш в нова. Това ли му казваш спасение.

–     Исках да те гръмнат.

–     Щяха...следващия път може да успеят, ако да речем приятелят ми не е наблизо.

–     Добре де, щом толкова държиш, ще ти кажа, дали ще приемеш, си е твой проблем.

–     Кажи де, кажи. Какво има още да знам.

–     Искаше да си богат, известен.

–     Лек и сладък живот. Пари, коли, жени. Получи ли го? Кой мислиш го подари? Знаеш ли колко хора мечтаят да са на твое място? Тарикат, вървела... да не мислиш, че си най-печеният, аз те уредих...

–     Да, всичко беше ОК, всеки получи своето, но ти се взе на сериозно, помисли се за голям играч, реши да цъкаш на едро. Опитвах се да те предупредя, да те предпазя. Нямаше начин, сам знаеш, когато решиш нещо... не можех да те предупредя директно, щях да застраша други хора.

–     Затова заложи моя.

–     Не е вярно включих се в играта, за да си ми под око, ако се наложи да опъна чадъра, така и стана. После...

–     ...после на топло и пак отново.

–     Сам го реши. До днес се имаше за голям специалист. Не- зависим, свободен.

–     Как можеш да ме гледаш и да ми говориш така, ти, който си играеш с чужди съдби.

–     Не търси оправдание в мен, сам си избрал този път, никой не ти е виновен. Всеки сам носи своя кръст. Ако не бях аз, щеше да е друг на мое място. Ако не беше ти, има други изкушени от славата и лесния път.

–     Все пак, защо неми каза? Нали сме приятели, израсли сме заедно.

–     Ти сега не го проумяваш. Говориш ми за тогава. Беше заслепен от заобикалящия те блясък.

–     Не ми казвай, че не е имало начин да ме предпазиш

–     Може би, но и аз съм романтик. Да не мислиш че съм щастлив като пионка в тази схема. Защо си мислиш. Всяка нощ съм тук, пиян, дрогиран, с разни долнопробни боклуци, така преглъщам живота. Светът, приятелю, е блато. Умиране има, отърване няма. Носим си кръста и се опитваме да се закрепим на повърхността, подслаждайки тялото си, за да отвлечем вниманието му от мислите. Няма щастие, всичко е преглъщане на тинята, без да се задавиш. Щастливци са единствено онези монаси в Тибет, за които гледаме филми. Слели са се с природата, освободени от всички материални изкушения, познали липсата на всякакъв мисловен тормоз. Щастливец беше за това време и ти, приятелю, поживя си свободно.

–     Господи, ти си се разложил, в теб май вече нищо не е останало, решил си и мен да вкараш в този кюп.

Гергин се усмихна ехидно и викна сервитьора. Донесоха четвърто или пето, кой ги брои, отдавна не пиехме, а просто се наливахме с алкохола, за да изпаднем в някакво непознато състояние. Опит да побегнем далече. Ледът, подрънквайки, отмерваше мълчанието. Не думите, които чуваш, се забиват в теб, а мислите, които идват след тях, бавно пускат отрова. Гледах го срещу мен. В сумрака на закътаното сепаре лицето му изглеждаше восъчно, очите празни. Изпит човек.

–     Мога само да те съжалявам.

–     Ей, ей, света вода ненапита! А бе, пич, ти за какъв се мислиш, да не си извънземен. Няма безплатен обяд на този свят, всяко нещо си има цена. Много принципен си станал, бързо забравяш.

–     Знаеш ли, прав си. Не съм светец. Доста бели направих. Ще си сърбам попарата. Не искам да ставам праведник, нито да държа морализаторски речи, не че не съм експерт по филипики. Ние с теб израснахме заедно. Единствено докато спим се разделяхме понякога. Знаехме всяка своя мисъл, познавахме всяко кътче в душата си... кога и как стана? Защо се разминахме?

–     Много съм мислил по този въпрос. Ти винаги си бил по-силният, напористият, волеви. Аз по-умен, по-балансиран. Всеки следва своя посока, различна е, размина ни, но не ни сблъска. Оцеляхме, вече сме завършени, осъзнати, можем да продължим напред.

–     Не завършени, а свършени. Изстискани и изхабени. Изтръгнаха ни всичко човешко, остана ни единствено да се впием в някого, за да се храним от него. С човещина ли, с любов ли, с доброта, можем само да крадем от душите на другите. Какво ни остава...кажи ми.

–     Огледай се – разпери царствено ръце – всичко това е наше. Моята малка Римска империя. Удоволствия, разврат, зрелища. Ние сме дали своите жизнени сокове, остава ни да се потопим в порока. Да, прав си, загрубели са сетивата, но ще ограбим живота, за да изстискаме нови и все по-силни – протегна се рязко и силно стисна китката ми – адреналин...адреналин… Навсякъде около нас, само трябва да се протегнем, да го хванем, ще усетим, че сме живи. Адреналинът ще ни показва, че сме още в играта. – очите му се въртяха в кръг, а ръката ме стискаше все по-силно. Бяла, безкръвна, сякаш това е последният й порив за живот.

Преляхме с уиски. Алкохолът отми формите и замъгли цвета на лицата. Пушихме нещо. Плакахме, вкопчени един в друг. Сторихме куп глупости преди да потънем в прегръдките на съня. После се возихме в кола. Някой ме съблече и се опита да обладае мъжествеността ми. Имаше секс. Дали участвах, или само си фантазирах не знам, но помня че бях обект на щения от перверзна мръсница. Потъвах в забрава. Светът около мен се въртеше, чувствах се неспособен да се включа в него, затова мислех да заспя, но не бях буден. Жертва на унес, участвах в нещо, не знаех как и защо.

*

Бях изпаднал в унес, когато на сутринта баща ми отвори вратата и сънен влезе в кухнята:

–     Не си ли лягал?

–     Христос Воскресе.

–     Во истина воскресе.

–     Чаках те.

–     Добре, дай яйцата , да се чукнем – зарови се в хладилника.

–     Заминавам.

–     Къде? – мълния премина през тялото му.

–     В някакъв друг свят. Тук не се справям. Нося беди на всички. Отивам да търся своето място. Някъде начисто, където мога да започна отначало.

Старецът се сви. Мълчаливо преглътна сълзите. Това ме разкъса и тогава си спомних думите на бай Благо. “За да вървиш напред, трябва да откъснеш от себе си всичко, което те задържа.“ Вкопчих- ме се един в друг.

–     Прости ми!

– Върви. Нека Бог те пази!

*

В нозете ми пъплеше градът. Ленив и жив. Желан и мразен. От височината изглеждаше смалено макетче с детски играчки. Колоритът се сля в затихващ сив тон. Звуците потънаха в нервно звучене.

„Всичко това беше измама. Прости ми. Аз съм инвалид. Нещастник в количка, отхвърлен от света, изтрит, който се занимава да смуче любов от добри сърца. Не искам да се оправдавам, но смятам че дължа обяснение. Така съществувам, крада чувства, влизайки в кожата на друг човек. Ти си самата наивност, получих повече любов и доброта, отколкото мога да понеса. Затова слагам точка на този театър. Завесата падна. Забрави, намери своето щастие. Заслужаваш го с това голямо сърце. Наистина бях влюбен в теб и ако у мен е останало нещо човешко, с него ще отправям молитви за твое добро. Прости на бедния несретен окаяник. Отмахни от мен тежестта на този грях.“

Зафичих телефона с всички сили. Обърнах гръб на града и поех на горе. Напред и нагоре. Единствената посока, която имам. Главата ми търнеше от снощното уиски. Свежият въздух болезнено я проветряваше. Дишането зачести. От доста време не бях стъпвал в планината. Екипировката беше бедна, а времето не вещаеше нищо добро. Постепенно планината се оголи, засвири вятър, влагата на мъглата се обледи по дрехите ми. Под тях бях сгорещен от бурното катерене. Познах пътеката, въпреки че последното ми минаване беше преди двадесетина години. Нямах карта, стриктно следях маркировката. Не че беше проблем, ако се загубя, може би така по-скоро щях да намеря себе си. Бързият ход учести дъха ми, хладният въздух издуха мислите. Стремях се единствено да вървя, да отмятам разстояние. Колкото по-бързо ходех, толкова по-далече от страховете си бягах. Надявах се да са останали зад гърба ми в големия град. Не се обърнах. Погледът ми се плъзгаше към върха. Несъзнателно поех към него. Пътеката го подсичаше, избрах стръмния път. Ще се отпусна върху порива на вятъра, ще усетя силата му и моята незначителност, ще пия чаша горещ чай, ще побъбря с хижаря, ще проверя дали съм човек.

*

Планината ме погълна в пазвите си. Обгърна ме с цялата вечност и богатство. Хилядолетно спокойствие се вля в мен. Чрез аромата, звуците, бавно проникна във всяка клетка и събуди дълбоката непреходна жизненост, кодирана у нас още при създаването на света. Срещата с природата, но не през екрана или обектива, истинска среща, когато потъваш изцяло в нея, прониква те, обладава, едно връщане към нашето зачатие, поредица кадри назад, в които е включен целият ни генезис. Природата разказва историята от сътворението до днес.

Извисените зъбери с форма на библейски персонажи, изскачащи от нищото,  способни да родят всякакъв живот, гори, които дишат , пеят и се смеят с техните обитатели,  вплетени в безкрайни биологични взаимоотношения.  Всички зависят от всеки, всеки оцелява с помощта на всички. Точно, както е и при хората, ние не си даваме сметка, затваряме очи пред истини, които не искаме да приемем. Явно така сме устроени, да оцеляват приспособените. Освободили себе си от чувства, емоции, водени единствено от пороците. Свят на грехопадение, свят изпитващ пределните граници на човешката същност. Свят, създаден да изследва силата на пороците и тяхното противопоставяне.

Прехвърлих премката и се спуснах на юг. Картината се размести. Пролет. Всевишният художник е надминал себе си. Божествено съчетание на цветове. Ярко зелени ливади, разсечени от пенести потоци, венци от цветя, обточващи ниски скали, алпинеум, създаден от природата сякаш да се надсмее над несъвършената човешка естетика. Тук, стремежът ни към творчество и красота би изглеждал жалка гротеска. Всичко е съвършено, изпълнено с жажда за живот. Отвсякъде блика копнеж да те има, да изразиш, да привлечеш. Планината приласкава своите чеда, за да им вдъхне жизненост и сила. Колко жалко, че в столетията назад постепенно сме се откъснали от земята, скъсали сме връзката си с нея и се лутаме немили-недраги из вселената, търсейки своето място. То е на ръка разстояние. Както след зимата в белите голи полета избуява живот, чуден катарзис. Както помазникът след смъртта възкръсна, във всеки от нас е заложено от пепелта да се възродим за ново начало. Жалко е, че първо изгаряме, изпепеляваме света около себе си, който сами сме създали да пренесем жертва, да скъсаме парче от себе си, за да сме готови за духовно прераждане.

Вечерта ме застигна до хълм с клек подходящ за бивак. Имах почти още ден път, трябваше да възстановя сили. Намерих заветно място с хоризонт на изток. При изгрева слънцето ще ме събуди. Събрах камара сухи коренища и драснах клечка. Пламъкът изтласка мрака с няколко метра. Орязах десетина клона и покрих леговището против росата.

Който не е замръквал сам в планината поне веднъж, не познава цвета на живота. В природата. В себе си. Сенки, звуци. Всичко спластява в обща картина, която дава пълна свобода на фантазията. Раждаш видения, предизвикани от най-големите ти страхове, разпалва страсти, предизвикани от най-долните пороци. Разбираш защо зверовете не спят нощем, а дебнат своите жертви. Има мигове на гробна тишина и тъмнината се сгъстява, неразкъсан мрак. И ако си се молил да изчезнат сенки и звуци, то тишината и тъмнината се впиват в теб, притискат, мачкат, овладяват. Не позволяват на сетивата да се ориентират, сякаш всичко наоколо е изтрито и си абсолютно сам в света, във вселената.

Нищо не е вечно. Все пак нощта свърши и изгря слънце. Усетих го преди да прижури клепачите ми. Птици, треви, насекоми. Всичко запя. Събуди ги новият ден. Всяко утро е ново раждане, обаче ние заспиваме под тежестта на отминалия ден и ставаме със страховете за следващия, вечно пропускаме днешния. Новото начало идва въпреки нас, заради нас, в нас. Обръщаме му гръб, за да живеем в оковите на миналото, робувайки на страховете от бъдещето. Истинският живот е само днес и сега, радостта от всички дарове, които вкусваме. Слънце, въздух, вода, аромати, допир. Вечно трябва да благодарим на Бог, че ни е дарил сетива и непрекъснато ги засища.

Снижих и навлязох в борова гора. Местността ми беше непозната, марката често се губеше, пътека обрасла. Човек скоро не е стъпвал. Все по-диво и девствено ставаше около мен. Планината те поглъща, навлиза през сетивата и превзема изцяло. Необходими са часове, не повече от два дни, за да се слееш с нея, да се отскубнеш от цивилизацията, да поемеш по пътя на съзерцанието. Обстановката те връща някъде далеч във времето, когато това е била естествената ни среда, където сме съществували в пълна хармония. Уви, сами сме автори на собствените си рамки, избрали сме да бъдем роби на неверие и комплекси. Тук оценяваш изгубената свобода, не знаеш как да стигнеш до нея отново, как да се върнеш в непорочното дете от своето създаване.

Неусетно се изкачих до подножието на хребета. Предстои скалисто катерене. Сладка умора. Трудни крачки нагоре, всяка те доближава, колкото си по-близо, толкова е по-трудно. Винаги последните усилия са най-тежки.

Издрапах стената и стъпих на превала. Откри се огромно пъстро поле, черга, тъкана от Бог. От всички върхове, скътали този рай, се стичаха палави бързеи в надпревара да достигнат в кристалното езеро в най-ниската точка. Не езеро, огледало, отразяващо небето, лицето на Бог. В дъното, към дерето, където се отцеждаше шумна река се белее малка сграда. Тъмният ламаринен покрив изпъква като саван, опит човек да сложи ръка върху този благодат. Хвърлих раницата и полегнах, подпрян на загрята скала. Исках да се нагледам, ще стоя векове, ако е нужно, за да погълна, за да запечатам всичко това.

След час стигнах езерото. Не устоях на порива да се пречистя. Свлякох дрехите и нагазих в ледената вода. Смрази глезените, коленете. Плъзнах се в нея и целия ме обля. Студът ме стисна, спря дъха, не можех да движа дробовете си. Изскочих с вик, бях отмил последната тиня в душата си. Проснах се на тревата. Слънцето жадно изпи всяка капка от кожата ми. Сега съм готов. Изгорен, измит. Изпепелен, пречистен с вода. Готов да поема своето ново кръщение.

*

Спрях на десет-дванадесет разкрача от бараката, за да я огледам.

–     Ти ли си Молива – обади се глас из купчина вехтории.

–     Да – премижавайки търсех източника на думите.

–     Забави се, по-рано те чаках. Явно си корав – не знаех да се смея или да плача – идваш отгоре, ходиш бързо, изпънат, не се замисли над водата...държеливо копеле си. Гледах те – съвсем леко помръдваше шарената брада.

Намерих място на пейката до хижаря и се друснах, без да свалям раницата.

–     Тук, май светът е различен.

–     Светът е еднакъв навсякъде. Какъвто си го направим. Сами носим тегобите из него.

Лицето му беше толкова обрасло, че никакво изражение не можеш да определиш. Очите скачат, търсят, питат, в тях не се чете, а те разголват кората ти.

–     Чаят е на печката. Оправяй багажа, ще ти сипя да хапнеш...имам коприва.

–     Багажът е лесен – кимнах към раницата.

–     Ако беше лесен, нямаше да си тук – почука с пръст слепоочието си.

Бързо влязох в ритъма на ежедневието. Не е сложно. Почти нямаше какво да се прави. Хижарят домакинстваше, най-много да нацепя дърва или някоя дребна поправка. Почти не се засичахме, думите в планината са излишни. Вечер, докато хапвахме, обелвах по някоя дума, той отвръщаше късо, повече, за да преглътнем храната, отколкото от нужда да чуем гласа си. Рахат. Нищо не те мъчи, усилието те уморява, дарява сън. Няма съмнения, очаквания, въпроси. Животът започва с изгрева и замира със залеза. Потъваш в своите мисли, мълчанието позволява. Не ги викаш, не ги чакаш, те навестяват. Никой не ги е изпратил. Можеш да ги оставиш да набъбнат, да ги разгледаш, внимателно да разлистиш, да разчлениш на съставни елементи. Така ги опознаваш, разбираш, вникваш в тях. Даваш си сметка дали са твои, водят към светлина, или погребват в мрак, ще ги последваш ли, или ще зачеркнеш източника.

Влях се в тази картина. С лекота станах елемент от тази планета. Тишината и спокойствието бяха добра почва за състоянието ми. Домакинът, явно привикнал, се чувстваше удобно, не му досаждах с присъствието си. Не го изучавах и той мен, просто се приехме като даденост. Само преди месец там, това нямаше да ми бъде възможно. Все пак разговорът предстоеше, рано или късно картите ще паднат на масата. Не бързахме. Наслаждавахме се на безгрижие. Туристи, както разбрах, почти не минаваха, отбивали се предимно лятото да се разхладят в гьола. Това ми допадаше, съвсем малко любопитни погледи. Нямах товар и стремежи, но и мечти и очаквания. Времето върви, но не усещаш ни скорост, ни посока. На стената в столовата висеше часовник. Веднъж го сверих, дръпнах пружините. Седнахме на вечеря, кльоца над главата ми. Старчето погледна и направи гримаса:

–     Какво те гони, че сверяваш времето?

–     Като всеки...имам тегоби...

–     То няма да ти ги отнеме, всеки ги носи у себе си. Гледам те, припрян си, движенията отсечени. Всичко е премерено, нещо те стяга.

–     Как да не стяга? Чувствам се в клетка. Зад решетките бях истински, естествен, свободен. Тази решетка сякаш ме пазеше от външния свят. Излязох. Менгемета отвсякъде ме притискат. Нагоре –  раят, надолу – адът. Има едно добро момиче, не можах да го погледна в очите, най-добрият ми приятел заедно сме израсли...насади ме за мое добро. Не съм го молил да ми е благодетел, мисли, че ми е спасил живота, като ме е вкарал в капан. От една страна ме натискат мутри, да им въртя кирията, от друга – куките, да ме ползват за изтривалка. Всеки тегли, притиска, менгеме. Омагьосан куб...клетка. ще ме пазят жив и ще ме подрънкват по панаирите, за да плашат дребни риби. Пат, нямам ход. Жив, но безжизнен. Строших решетката, за да нахълтам в клетката...опитах...не знам как да започна отново...

–     Надявам се...не очакваш някаква панацея. Не мислиш, че тук е събрана мъдростта на цялата житейска философия.

–     От никого нищо не очаквам, но знам че тук върху всичко има друг поглед...заради това и дойдох, да го открия.

–     Чудесно, от Калините има великолепна гледка – и двамата се разсмяхме – да ти кажа, минал съм по твоя път...мога да споделя опит.

–     Бай Благо за това ме изпрати...

–     Остави стареца, той е праведен, не сме достойни да говорим за него – сбърчи веждите като бухал – не е много, което знам,

но е от бога. Душата ни, за която търсим спасение, е една градина. Добрият градинар, когато премине тягостната зима, започва да обработва. Изскубва бурените, премахва вредните плевели. Прекопава или оре, за да я аерира, да я насити с кислород. Да може повече културата да се храни. Ситни пръстта на дребно, подравнява и грижовно сее нужните семена. Те са важни, от лошо семе няма как да израсне добро растение. Покрива, полива и чака. Чака всяко семенце да покълне, да никне, да започне своя живот. Грижовно следи, плеви, напоява. Стеблото набъбва, израства, оживява. Нежни цветчета цъфтят, привличат насекоми, които ги оплождат. Чак тогава, след време, усилия, грижи, плодът се налива. Бавно зрее и е готов. И ако Бог не реши друго, можеш да вкусиш плод. Това е цял един житейски път, а нас ни се иска само да се наслаждаваме. Трябва търпение, смирение, постоянство. Животът е низ от изкушения, с които се справяме. Щом си в клетка и не можеш да я разбиеш, не можеш да промениш света около себе си, промени отношението си към него. Направи тази клетка луксозен апартамент или килия на аскет.

Замлъкна, вперен в слънцето, изчезващо зад връх Калин.

–     Винаги оттам си отива.

– Ама всеки час прави върха да изглежда различен.