Имаш своето право на глас

Имаш своето право на глас, имаш право да ме осъждаш, дори да освободиш своите задръжки, да позволиш на ръката си да изяви своето мнение. Прав си, аз съм грешен, не съм светец, аз съм просто човек като всички останали, дори да съм „вдигнал летвата много високо”. Или може би очакванията са били илюзорни. Този конфликт съществува от както свят светува. За мен има истина една – пътя по който вървя. Верен, грешен, това е моя път и съм готов цената му да заплатя. Не се чувствам ни длъжник, ни жетрва, аз съм себе си и ще се устоявам.

Потресен съм от две неща. Първо от къде се появи тази агресия и античовечност. Второ защо най-близките ми същества не ме приемат. Как успях да посея толкова омраза около себе си? С какво предизвиквам тази злоба? Толкова силна, че самият човек се дави в нея. В началото мислех, че за Вас е непростимо, че не съм непогрешим. Не, Вие просто не приемате, че не съм такъв какъвто искате да бъда. До тук добре. Бих изпитал същото. Но злоба, омраза. Дори няма значение, че са насочени към мен, самия факт, че съществуват в най-близките ми хора ме изумява. Бих го простил на враговете си, на изроди, на разни неандерталци, но как на Вас...просто ще нося тази вина и ще страдам за Вас.

Тъжно е, че отново ровим в това, което ни разделя, а не търсим това което ни свързва. За него се сещаме, когато ни раздели живота и някой напусне света, тогава си даваме сметка колко много неща са ни свързвали с него. Нишки тънки като от коприна, но оплетени в огромна паяжина. Едва тогава осъзнаваме, че сме ощетени, че сме загубили нещо ценно и скъпо, близък човек.

Трудно е, да свикнеш с тези мисли, да приемеш, че това е всичко което можеш да съизживееш с близък човек, да се примириш, че това е начинът по който протича живота, като река през ждрело. Бързата струя се блъска в безбройни завои, убива бавно своята сила и мощ, но постоянството и изтрива твърдостта на скалата. Вода и камък с хилядолетия отнемат взаимно от себе си вместо да се подкрепят, а над тях само пръски и пеня, грохот и спомен за нечий чужд живот.

Тежко е, само да чакаш кога ще дойде момент за равносметка, за да изплуват истините на повърхността, а през останалото време да позволяваш на дробовете си просто да функционират, вместо да дишат свобода. Да подържаш помпичката изрядна, вместо да позволиш на сърцето да гори. Времето дава, времето отнема. То ни пренася от един свят в друг и непрекъснато сменя премените ни. За нас остава само да се примирим..с него...с тях... със себе си.

какво ме споходи в нощната тишина

Животът стана по-тежък и изскава повече.

Повече човечност, повече нежност, повече любов, повече доброта. Значи трябва да сме повече хора. „Трябва” – лесно е да изписваш рецепти. Кое ни пречи да ги оправим, да не сме преграда за да се случва? Защо се страхуваме толкова много от себе си, да сме истински? Според мен ни липсва вяра. В бог. В хората. В себе си.

Вярата е глобален въпрос. Не е важно дали я има в мен, в теб, в нас. Вярата на вселената трябва да е повече отколкото съществува страх. Това ще ни освободи от оковите на своите зависисмости. Те го знаят, знаят и как да се справят. За това ни заливат с непоносими вълни от страх. От факти и думи,които събуждат собствените ни страхове. А те дори са илюзорни, нереални. Те са кошмарът от нашите сънища, не са част от живота, в него ние се справяме с доста по-тежки предизвикателства. Страхът е нечия чужда закана: ще видиш. Ама скъпи, аз всеки ден тегля хомота изпълнен с мъка и радост, с нов живот и смърт. Знам и болка и щастие, с какво ме плашиш? Че може да ме няма, от това няма да ми стане по-тежко, ти ще си лишен от още един роб. Спри, погледни се, обикновено бостанско плашило

Какво правим около себе си?!?

Отричаме! Пасивно очакваме някой да реши вмести нас. Но... не сме това което бяхме. Единственият начин е с тях да работим по тяхната система. А. Заради това трябва да я познаваме и споделим с всички, защото целта е обща.

„информирани – или – манипулирани”

Забиват ни в резултата, за да се отдалечим от причината.

С техните камъни по техните глави.

Мъдростта на народа е в това да реагира бавно, трудно, скрито, тайно. Ние сме обединение на единици, липсва ни кауза, която от единиците да направи общност, а до като няма общност ще има само отричане. Всичко останало е манипулация.

Колко дълго са ни плевили за да останат само „нужните култури”, послушни породи, високодобивни сортове. Уви. Все пак ние все още сме тук. Да, малко сме оцелелите, но толкова здраво сме се впили в живота,  че никому не е по силити да ни изкубне с корените, дори да обещава присаждане в Лондон или Париж. Дами и господа, щом до сега оцеляхме ще ни има за винаги, остава да помислите само за себе си.

Защо си сам?

-         защо си сам?

-               Защото само така не съм самотен. Когато си сам си наясно с кого си, какво си. Няма изненади, контактуваш с интелигентен човек. Когато си с останалия свят имаш проблем, но не с тях, а със себе си. Има някакви думи, жестове, вербален и невербален контакт, четеш мисълта им, а всичко това само скрива същността, не открива душата и трябва да четеш между редовете, лъжеш себе си, създаваш илюзия в другите с тази лъжа. Около теб е пълно с хора, а е някак пусто, празно, дефицит на човещина. Хора има, но само това. Чувстваш се остров сред многолюдна тълпа. Ако това не е самота? Съгласен съм, субективна оценка, но говоря само за себе си. Резонен въпрос. За да си самотен, значи очакваш нещо от другите... тук ме засече, знаеш ли, че си прав. Отново влизам във вътрешно противоречие: искам едно, получавам друго, а може би важи и обратното, давам едно, а очаквам друго. Понеже не съм изключение, явно така е за всички и това „разминаване” ни кара да сме самотни, неразбрани, критични. Не знам. В утрото мислех друго. С времето се заобли моята острота, някак поогледах нещата и от друга страна, нямам идеята да съм институция, а само друга гледна точка. Мисълта ми стана по-лека, необвиняваща, по-разбираща, явно – човешка. Не пиша това което мислех тогава, но сегашното писане ми изглежда по-мъдро от мисълта. Може би съм пиянияница и това промена същността, а може би съм достатъчно силен човек за да надмогна елементарната човешка омраза.  

Самотата е смръзила света, държи ни като свои заложници, чрез нея властва някаква сила над нас. Човек сам се ражда, сам живее и сам умира. В това има натрупана хилядолетна мъдрост. На страх, на безсилие, на отказ да се справим със света. Съгласен съм, дори моя опит показва, че „оцеляваш” само когато се свиваш в черупка, но...не сме охлюви, дори костенурки, просто човешки същества, със своите слабости, а самотността ни е застраховка срещу откриване, споделяне, съпреживяване. Тя не ни прави силни, но не намялява слабостта ни, прави ни някак по защитени, дава елементарна сигурност, с две думи да изглеждаме по-малко човеци. Може би това е генетична предопределеност, инстинкт за оцеляване или просто „балкански” комплекс, но  и граница, рамка, ограничение на свободни възможности. Тя ни тежи, но с лекота я понасяме. Оплакваме се от нея, но се чувстваме сигурни в нейната черупка. Самотата не е, да няма с кого да пиеш една ракия или с кого да правиш секс. Самотата е когато пиеш ракия с някого и той вдигне чашата за наздравица и те погледне в очи, там да видиш себе си, а не него, самотата е когато се любиш ... не знам, не съм чак толкова самотен. Не толкова, но достатъчно за да мисля и пиша за това. А може ди е точно обратното, просто има мигове в които се чувствам самотен, това ме прави нещастлив и за това им обръщам такова внимание. Харесва ми да бъда сам, значи едва ли съм самотен, а самотата е избор. Тук обаче не аз съм от значение, говорим за самотата. С какво основание бих могъл  да говоря, от къде я познавам? Баба Цвета живееше сама, но я виждах само отстрани понякога, Леля цял живот живя сама, но последните 15 години пред погледа ми, Баба Мика живя сама 50 години, ама ние и аз бяхме малки, ходехме рядко как да си дадем сметка за какво става дума. Трите дали са били самотни след като са прекарвали толкова дълго време сами, според мен всяка за себе си по различен начин е била самотна, защото нещо и е липсвало. Могли са да имат някой до себе си, дали това е щяло да ги направи по-малко самотни, а тези които сред хората, сред близките са самотни. За себе си се кахъря, ако имах този проблем да съм пукнал или хукнал отдавна.

Какво е да си сам? Първа реакция: сила. Самотата те защитава, заключва твоите слабости. Щом това е важно значи се боиш от тях. Ако вярваш в себе си, ще се раздадеш за другите, ако се страхуваш от слабостите си ще се капсулираш, ще развееш байрака на своята самодостатъчност.

Самотата присъства във всеки от нас. Излиза на повърхността, когато там е свободно, когато липсват силата, увереността и решителността. Те са ни напуснали или може би ние сме ги прогонили и тогава викаме неволята и оправдаваме неуспехите си, че вместо нея ни е споходила самотата.

Самотата запълва това от което са ни лишили, когато сме били деца. Ако майката смята, че дете се целува само докато спи, как тогава щом имаш нужда от нежност и приласкаване няма да се скриеш сам на тавана. Как да забравиш момент, особено ако е фотографиран, всички други деца са с допир, с поглед, с подкрепа, а ти си сам на ръба на портрета. Закотвени в най-ранни детски спомени ние оставаме корабокрушенци за цял живот, тогава защо се корим, че между нас има толкова много Робинзоновци. Лошо е ако сме срещнали своя Петкан и сме го прогонили с острието на своето безразличие.

Времето смени дневният ми ред

Времето смени дневният ми ред. Първо бях жертва, после щастливец, но единствено според моето настроение, а това колко влияе на времето. Много му пука на него дали си щастлив, че вали и полива твоята градина или си нещастен защото те лишава от плаж? Времето има своята мисия, своя неуморим кръговрат. То единствено ни дава повече отколкото бихме пожелали сами. Какво очаквах когато пристигнах? Слънце, припек, суша. Жега и пот дори. А то ми подари време за четене, време за размисъл, време за писане. Притесних се. Няма да успея да смогна с всичко! Нима за мен всичко е някаква градина?!? Напротив такова време, дъжд, гръмотевици, бури далечни, за мен рай осигури. Няма да съм самотен, сам със себе си, имам време за хората наоколо, за мислите си, своите чувства. Пропуснах най-важното, че все пак съм прашинка, а нещо друго определя същността. Ние просто сме част от нещата, важна, съставяша, но само частица.

Времето сменя, но не отменя. Дори след 24 дъжд, съм пак същия, с желание да усетя земята, да поема живота, който тя ражда, да изтръгна с корена злото. За мен всичко не е някаква градина, за мен някаква градина е всичко. Градината обкръжаваща моя живот. Все пак не устоях. Уж леко, внимателно, без да се цапам, нагазих в калта. Някак си чух, че ме вика, търси ме или аз се спасявам в нея. Бавно, стрък подир стрък, крачка след крачка ме приласка и ме направи мокър, морен и мръсен, но освободен, отстъпен, открехнат към света на скотове, твари и бурен, към непреходната същност на земята. Може би най-сетне намерих почва за своя корен.

Старите хора казват: каквото посееш, това ще пожънеш. Мъдростта на времето е непреходна, но силата на младостта е да променя хода на живота, за това бих казал: както посееш, така плод ще те дари.

Градът

Градът е само подредени тухли. В зидовете няма чар и красота. Духът е израз на сърце и душа, който има нужда да изкаже, да зарази  стените с песен. Може да не е поет, да не познава мъдростта, но в душата си е скътал нещо ценно върху което върви напред света.

Градът е нещото в което потъваме, раждаме се, оцеляваме и умираме. Градът има по-силно влияние върху нас от колкото хората с които живеем в него. Градът е мравуняк за който сме закрепостени. Свети, шуми, бърза, повлича те в ритъм с който преминава през теб и живота ти. Това е външният ти организъм, който поддържа жизнените ти функции. Градът е изпълнен с мечти и тъга, с чувства и емоции, целият прахти от енергия и се тресе от любов и омраза. Градът е джунгла и убежище, място на откриване и забрава. Животът в него се стича като безброй планински потоци в шумна река. И бучи, стене. Изпълнен с водопади, въртоци, вирове дълбоки и тихи езерца. В градът ще те намери всичко, теб, мен, нея. Всеки търси, бяга, но градът остава. Заслепява те, но не ослепява. Градът е като басейн за хидролиза, на единият му полюс се засилват силните страни, на другият се размиват слабите. Градът е само и единствено това което пожелаем да получим в него. Тази вечер градът е „Витошка”. Стара, мъдра, изпълнена със смях, надежда и някакъв странен аромат, който може да познаеш само ако си израснал под нейните кестени. Букет, съчетал натрупването на култура и търсенето на младостта. Това място става все по-силно, излъчва присъствие, набива се, вклинява се в теб, потънал веднъж в тези кестени, оставаш завинаги роб.

Защо се върнах

Не знам. Но пак съм тук! Къде е тук? Извървял съм път, който ме е довел на същото място от което тръгнах, но на друго стъпало, с друга възраст, при друг опит. Да, на същото място съм, но човекът е друг. Или може би е точно обратното. Тук нещо съм оставил, или може би забравил, предполагам „от къде съм тръгнал” и майката вселена ме е върнала за да открия истинския път, за да не подмина кръстопътя. Тръгнах по пътеката към „Бележката”, бяха минали над 20 години, но нищо не беше променено, дори боровете са същите, на същите места както тогава. Пътеката все още помни моите стъпки, дали защото е изминало доста време или защото доста стъпки бях оставил върху нея. Даже имам чувството, че следите от копита пълни с вода са същите както тогава. Кога тогава? Последния път? Не, тогава не е имало локви, но преди, все някой път е имало и кал, и следи от копита пълни с вода, значи всичко е както беше някога в моето детство, чисто, кристално, ароматно, въпреки калта, маранята, смрадта. Чешмата, върхът, дървото. Изсъхнала круша, само нея вече я няма, там се е заселила млада букова горичка.  Мястото на първата ми мечта, на първата победа, първия връх, който изкачих сам, сега е някаква дребна кория обвита в непроходим гъсталак. При мен винаги всичко е така – прах и мъгла. Нее, не в тях трябва да се оправям, просто ги създавам, зад мен вихрушка. За това ли се върнах, за да се обвинявам, за да се оправдавам, едва ли, просто това е моето място, тук съм себе си, тук съм истински. Тогава защо чак сега? Никой не знае кога ще узрее, кога центрофугата ще го метне на нужния бряг. Ето, неусетно измина още година, отново съм тук, същите буки, стари пътеки, поток и чешма. Няма копита, няма в тях застояла вода, така и в мен се е изпарила тежестта, която носех тогава на гърба си. Сега с лекота подсичам баира и драпам право напред. Дори, на моменти откривам непознати неща. Търся, нещо ново напред, старото е отдавна изтрито. Сякаш всичко това е спирала, върти те в своите геометрични закони и те връща отново там, в твоето начало за да поправиш „кривината” в курса с надеждата да налучкаш вярна посока.

Какво е за теб върхът?

Аз: - Какво е за теб върхът?

Друг аз: - Бях на него, беше велико усещане, целия свят е в краката. Висок, труден, но покорен. Силите ме напускаха, не знаех дали ще успея да се върна долу, не знаех дали ще искам да се върна долу. Сега мога да го нарека „моя” връх, защото му стъпих отгоре, не ме спря, не ме отказа с опасните си зъбери и голямата височина. Истината е, че това изобщо не е най-високия връх, но от него не се вижда по-висок, всичко което погледът ти покрива е под теб, това ми дава чувството на победител. Как слязох ли? Не исках, мислех да остана там и наистина една частица от мен остана на върха за да гледа от високо и усеща тръпката на покорител.

Друг аз: - Едно непрестанно изкачване. Стъпка след стъпка. Нагоре. Без да вдигам очи. Не знам дали ме чака връх или колело, което все се върти и аз винаги съм най-долу се стремя да се изкача. Важно е да има ход, движение, да следвам път. Нагоре. Все някога ще стигна върхът.Своя. Единственият важен за мен.

Друг аз: - Не разбрах кога се качих, бях захласнат от гледката, опиянен от виденията. Близки-далечни, ярки-размити. Този връх е мястото, където прогледнах, видях се, прозрях нови истини, сякаш тази височина ме качи в друго измерение. В друг свят на непреходни неща. Планините наоколо не се вълнуват от нашите нищожни тегоби, страсти и дертове. Те вълнуват нас, но само когато ги погледнем от височината на своите върхове.

Друг аз: - Знаеш ли, върхът има душа, която можеш да усетиш единствено когато си в подножието му и се взираш нагоре. Виждаш неговото тяло, физиономия и излъчване. Всеки връх е различен, като всеки човек. Някои върхове плашат, други привличат. Върхът изпълва със страст, красив или страшен, на никого не е безразличен.

Истинският аз: - За да проникнеш в истината на върха най-важно е точката, от която го гледаш.

Гена

Гена. Бедна и празна женица. Животът беше минал покрай нея, като филм по първа програма. Впечатляваше се от всичко което другите притежават, но не защото завиждаше, а защото оценяваше „богатството” дори в най-дребните неща. Битуваше сама, оставена на произвола на метериологичната прогноза. Времето и минаваше в седене до радиоточката или в дворовете на съседите, с надеждата да открадне искрица топлина. Дали имаше мечти? Не знам. Но страшно много искаше, искаше да вижда отново. Дори описваше това което ще види. Потъваше във формите и цветовете му, рисуваше го с неуката си душа. И питаше. Непрекъснато питаше... после главата и леко климваше, очите се навлажняваха, а устата подкарваше тъжна песен. Как само пееше Гена. Сърце да ти къса. Каква песен пееше? Сякаш оплакваше времето когато светът и за нея е бил цветен. Обичаше да разказва, за всичко, за всеки. Много спомени бяха съхранили невиждащите очи, и все цветни, релефни, истински. Веднъж я попитах дали има стара носия, а тя започна да я описва, като мед излизаха думите, а ръката и леко гладеше коляното, все едно там е меката тъкана престилка, шарена, игрива, закачлива. И мен разплакваше. Харесваше и да седне под асмата, да си „думаме”. Лекичко отпийваше биричка и отхапваше кюфтенце „само за адет” и така блаженно преглъщаше все едно се пречестява. Въздъхваше тежко и вярваше. Много вярваше, в Бога, в хората, в доброто. Вярваше, че всичко на този свят е дар от Бог и трябва да сме щастливи с това което  имаме, а не нещастни с това, което никога няма да получим. Не вярваше само, че ще я сполети щастие. Така и не разбрах защо щом толкова много искаше да прогледне не повярва че може, а реши да си тръгне от този свят.

Надвиврагови

Банкя.Трънска. На мегданчето чешма с четири чучура. Хладка вода, минерална. Срещу нея стара достолепна къща, белосана, подържана, за нея залепена втора, зад тях трета. Дворчето малко, свито в дувара, поостригано и варосано. Излиза наперена кметицата.

-          Добре дошле

-          Добре заварили. Хубав чардак

-          Стара къща, здрава. На 200 години е, първата тъдева. Трима братя са се заселили, после са градили и другите.

-          Рода ли са ти?

-          Снаа съм. Голям род са Надвивраговите.

-          Чудно име! Знаеш ли му корена?

-          Знам, как да не знам. Цялата история знам – подпря се леко на дирека до вратницата, пое въздух и гласът и се унесе в меден разказ:

Били са трима братя от Брезнишко село. Работливи, имотни, имали сестра – млада севда. Всичко си било натамън. Ама не щеш ли като била на хармана, минал момък на кон, помолил за стомната, да разкваси с водица. Навел се он, двигнала главица да ми подаде и срещнала очите му. Ръце затрепкали, сърце затуптяло, изпуснала стомна, свлекла се шамия, момата потънала в очите му, а то не човешки брате. Дявол. Пора’зил я тая гад, от копнеж по него болна легнала. Враг станал на братятя, заключили я в собата, да се моли за прошка, а него подгонили на война. Дяволът му нйеден, се нощем идел, сума ти бели сторил. Що не са имали това не батисал, то ниви, то добитък, обор, отлана, само къщята пожалил, мила му била, нали негова севда там лежала. Не минал само у тех, ами цело село наопаке обърнал. Събрали се тогава селяните, придумали се и ги прогонили на къде тука. Един носел секира, друг – мотика, а третия синджир. Вървели дня и нощя, дорде еей тамийка намерили шопка, с бистра вода и рекле:”Тъдева ше се градим, здрава камена къща, с дувар два боя висок, враг да не придоде.” Манара заиграла, сума дръве отекли, имало и за имот и за кярия.  Мотика зарила, там ти лозе, тук ти нива, зад реката – бустан. В синдвижира козици, овчици, малаци, оплеле. Минало лето, две и момците се замогнали, покрай тех се завъртеле и другие, поселище станало, ама тук му е корена у нашите, срещу чешмата. Кога река придошла, кога черкези доели все у нас цело село се поминвало. Много са добрували ‘ората с тримата братя, но момата се поабила. Изтлела, все под черга в одаята, хич я отнемало. Ама оня дявол я назабравил, до тук ги последил и все подирял я за невеста. Поминало се време, до чешмата черква сградили, на „Свети Дух” я нарекли, ей ги там кам’нете са остале, в ранна пролет сроб у селото дигале. Кой за търговия, кой за трапеза, кой от почит богу у селото на сбора помонвал и на мегдана ‘оро ‘илядно се вило. Моми и момци, пендари и грънци звънчали, ама баш играчът – врагът, дявол. Мирка си нема, не спира, сърце не трепва, а очи само на севда в одаята отичат, а она живецът и изтече. Трогнаше се братя и най-големиу рече:”трима сме, кой ни надвие зет да е, севда с прикя царска ще вземе”. Немало некой млад мераклия да доде, немало некой брат да пребори. Надвили сите момци, но враг на бой не идвал, а все кога мръкне се проявявал. Вечер напластат сеното, утрин обърнато, на залез затикнат тепевицата, заран изпущена, оягнат овца, она затиснала близнета. Враг, та враг. Денем хрисим, нощем невидим. Не че са търпели, но го не били победили. Тогава мома севда им рекла:”Батьовци мои, зорлем мъка си носим. Да ида на Луна за вода на шопка, он- дявилут ке доди и вие с чифтета гърмете, да се тури край на нашата мъка”. Нарекли се братя, мегдан заградили, пушки заредили. Заникнало слънце, нощ обладала, Луна излела, наша севда за вода поела. Рекла стомна да наведе под чочура, зад зида левент изникнал, очи отекли от чаканье, севда, от страх ли, от друго ли стомната изпущила, момъкът се надвесил да я хване и на мушката на братятя излел, гръмна ли три пушкала, три бранекета, три куршомета, един е севда помел, друг е дявол свалил, трети е, ееей тамийка на ската отскочил. Всичко свършило, и с връга и с мило, само момата с радост плакала, че в смъртта си с изгората кръвта си свързала, а братята надвили врага.

-          Те от тогава водата топла тече, що е имало сърце горещо. – захлупи надолуу шамията и понесе кофа към чешмата кметицата.

21.05.2013г.

50 стотинки

Ходих до Горна Баня за минерална вода. Близо до чешмите имаше само едно свободно място за паркиране. Върху него стоеше инвалид, възрастен човек с патерици. Отмести се за да ми направи път, а когато слизах от буса ме закачи: ”Мръднах да не ме бутнеш”, аз се усмихнах: „Мерси, че ми направи място”. Тогава реши, че сме се сприятелили и навлезе в същността: „Добро момче си, ще почерпиш ли една цигара? – Не пуша – Добре, че не си научил тия пущини – знаех ги, от две години ги махнах” – разменяхме реплики вадейки тубите от колата през вратата от другата страна. Старецът ме пресрещна: „Там продават наливни, дай 15 стотинки” „Нямам” – побягнах към опашката с чакащи хора пред извора. Наредих съдовете и влязох в обстановката.

Нещо ме дръпна назад. Бръкнах в джоба, прегледах парите, отделих 50 ст., върнах се и ги подадох на човека. Бедността ми няма да стане по-силна от прахосването на тези пари. Какво ме върна? Нещо в него! Нещо в мен! Всичко около нас?

Старецът с патерици, инвалид или не, не изглеждаше никак добре, но в очите му имаше много добро. Богат или беден аз си лягам всяка вечер сит, дори понякога на чужда сметка. От време на време за това изпитвам вина, може би се опитах така да изкупя някой свой грях към друг, когото съм лишил от нещо. Останалото е просто суета и зависи от коя страна на сцената седиш: актьор, зрител или статист. Но има неща, които са по-силни от нас, сякаш някакъв глас ни нашепва кога какво да случим.