-
Здравей България, аз съм Милен – това беше началото на всеки обикновен
делничен ден, сутрин в 7.30. Светлината проникваше през заскрежените
прозорци, колкото да покаже, че все пак слънце има въпреки мразовитата
зима.
Телевизорът току що се беше включил, той леко се размърда и с
премрежен поглед потърси цигарите на масичката до себе си. Нервно
извади една от полупразната кутия, рязко взе запалката, поднесе я към
цигарата, пламъчето се появи, а след него и димът тръгна към тавана.
Едва след 3-4 дръпвания той се успокои и се огледа наоколо. Видя чашата с
недопитото от вечерта кафе, сръбна от него и се заслуша в гласа на
говорителя от екрана. Съобщаваха прогнозата за времето през деня,
изслуша я внимателно. Защо ли? Пфу, това вече нямаше значение, просто
един навик останал от годините преди. Тръсна цигарата в пепелника и
въздъхна тежко. Мислеше за това, което му предстои след малко. Ставане,
тоалет в банята, 10-12 страници и още една цигара в тоалетната,
обличане, излизане, павилиона за цигари, будката за вестници, спирката,
автобуса...Програма от отработени действия и движения докато отвори
кафенето, отново кафе и кола, пресата, кръстословица, цигара, друга
цигара, много цигари, безсмислени разговори и пиянски тиради, мазни
усмивки и цинични намигвания, после приключване, затваряне, обратния път
към дома, душ, 2-3 ракии и поредното пълнене на търбуха. На края
някакъв филм, който те приспива на десетата минута, здрав сън и
отново:”Здравей България, аз съм Милен Цветков.....” и отново, и отново,
и отново до безкрая.
- Това
ли ще бъде моят живот за в бъдеще – едва чу своя собствен още сънен
глас и продължи в мислите си. Та кога аз съм живял така, но щом не е по
силите ми да продължа, щом всичко друго е било някаква илюзия, която ме е
заслепявала толкова години, значи това е реалността. Реалността –
болезнена, безсмислена, жестока. Илюзия! Да, но кое е илюзия, всичко
това, което прежива, което изстрада, от което остаря и което го срина.
Или илюзия е това, че ще може да живее по този начин, с това безсмислено
и безчувствено съществуване. Може би с времето всичко ще дойде на
мястото си. Кое ще дойде на място? Ще свикне с битуването и ще предаде
мечтите си? Ще изтрие нюансите и ще се потопи в сивотата? Или? Та нима
човек може да се промени, нима може да се откаже от себе си и да стане
някой друг. „Аз със своя силен характер ще се предам? Как ще стане? Ще
поближа раните си, ще покрутувам, ще натрупам самочувствие, ще зараснат
раните, ще забравя униженията и ще се впусна отново във водовъртежа, там
където ми е мястото.” А ако това е илюзията, ако вече всичко е
свършило, ако е дошъл края и надежда – няма?
“На
къде отивам?”- вървеше към спирката на автобуса, но тя беше останала
далече зад него. В този момент се сепна. „Ето, това е.” Цял живот отивам
на някъде, винаги във вярната посока и винаги подминавам голямата цел.
Винаги съсредоточено се изкачвам по тясната и дълга пътека към страмния
връх, толкова съсредоточено, че имам пълен контрол върху себе си,
толкова пълен, че той ме обвзема, изпълва ме и изтласква целта на
страни, толкова на страни, че тя губи значение, остава само опиянението,
от пълния вътрешен самоконтрол. Може би това е смисъла, да подчиниш
себе си, да сложиш ръка на своите чувства и емоции, да ги владееш и
подчиниш или другото, обратното. Да те обвземе един импулс, да му се
отдадеш изцяло, без остатък, без уговорки...
Аз
сигурно съм луд, много луд, щом и психотерапевтката не го разбра.
Лечение за тази болест едва ли има, то е вътре в мен, в мозъка ми,
грешна спойка.
2003г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар