Тони

         Все повече фигури преминаваха пред витрината. Вой на клаксони прониза въздуха. Глъчката надделя. От магазинчето излезе дребен човек с рошава прошарена коса. Както всяка година забърза към отсрещния ъгъл. На улицата пред кордон от щастливи родители спираха лъскави лимузини окрасени с панделки и балони. От тях слизаха гордо изправени младежи с бляскави костюми и девойки с ефирни тоалети. Викове, смях, светкавици, аромати.

         Отстрани по оградата се трупаха малчуганите, за да виждат над главите на възрастните. Палавниците зяпнали гледаха батковците и каките, коментираха възбудено и мечтаеха за денят, когато и те ще порастнат. В тълпата се промуши дребосъкът от кварталния магазин:

-         Тони, Тони, ела при нас.

Тони се приближи до децата, погали един хлапак по главата:

-         Гледайте ги какви са хубавци и те пораснаха с моите чипсове и кроасани. Същите дребосъци бяха, а виж ги как са се наперили. Виждаш ли онзи дългият, като първолак едвам стъпваше на стъпалото в магазина и един културен, възпитан:”Господине, може ли да получа една оранжава близалка”, а сега – калпазан два метра, само щуротии мисли. – разказваше Тони унесен в спомени за бивши и настоящи абитуренти. Високият младеж разкъса кордона и се приближи с усмивка към малчуганите. Отвърна на еуфорията им и постепенно доближи усмихнатият дребен човек. Свойски стисна ръката му и го поведе под мишница:

-         Тони, ела да се снимаме

-         Ее, недей, виж как съм – наведе поглед към изтърканите дънки и намачканата фланелка.

-         Тони, това е и твой празник. Ние израстнахме при теб – усмихна се младежа. В тази усмивка Тони видя скромното момченце от своя спомен. Да, това беше и негов празник. Краката му сами го водеха към усмихнатите младежи.

-         Братлета, вижте кой Ви водя

-         Тони, Тони – цветове, материи и аромати се сляха в едно. Колоритът завъртя дребния човечец във вихрушка. Лица, усмивки гласове го обгърнаха. Погледът му се замъгли. През сълзите изплуваха забравени образи.

 Вратата на малкото магазинче плахо се открехва:

-         Тони, дай две „Морени”, нямам сили, цяла нощ не съм спала заради тази физика. Стискай палци.

 Влита бледен тинейджър:

-         Тони вземам „кола”. По история съм аут и ще ти разкажа за купона снощи – излитайки навън извиква – после ще платя.

 Зимна утрин, дребна фигурка увита в шал едвам върви:

-         Тони, моля направи ми чай... премръзнах скитам цяла нощ... изнесох се от къщи...обичам го, а те не ме разбират.

 Пролетното слънце осветява хлапетата насядали на бордюра. Прашни, потни в спортните екипи:

-         Леле Тонии, ако беше видял какъв гол вкарах, да си звъннал вече на „Герена”.

-         За снимка – силен вик го изтръгна от миналото. Заобиколиха го сияещи млади лица. Лицата, разкрили му своите мечти, надежди и блянове. Погледите, вперено търсели неговата подкрепа. Сълзите,  сякаш капели от неговите очи. Детските усмивки дарили го с мигове на живот.  Животът му стана миг от отминали мигове. Внезапно осъзна, че не са деца, а пораснали младежи. Същите крехки фигури намерили в него своя приятел. Приятел отворил за тях своето сърце, сърце, което те изпълниха. Съществата нахранили неговата душа. Момчетата и момичетата излитаха днес като птички от родно гнездо. Те си отиваха със спомена за „готиния Тони” и отнасяха със себе си топлината сгряваща дребния човек. Оставяха само зейнала празнина.   

         Неусетно Тони остана сам. Пое към своето магазинче. Шумната еуфория се отдалечаваше. Той пресече малката уличка, граница на техните светове. Те си заминаха той остана.

- Хайде бе Тонии, от кога те чакаме – го посрещна весел детски глас. Магазинерът изненадано вдигна глава. По устните му пропълзя усмивка. Те си отиват, но...