Проповед за поглед към ближния

          Едно момиче от Стара Загора ни върна вярата в човека. Видя, че шофьорът припада, не се поколеба, отиде и го върна в живота пред погледите на група неми свидетели. Не искам да съдя тях и да възхвалявам нея. Не е моя работа. Това друг ще прави. 
          Това момиче ми върна вярата, защото забеляза ближния и прояви смелостта да се притече към него. Съвсем естествено, но рядко се случва. Сякаш живеем сред мумии. Докосваме се до тях, контактуваме, а не се вглеждаме какво се крие "зад фасадата". Рядко вдигаме поглед да прочетем какво ни казват нечии очи. Те изразяват душа изпълнена с копнежи, желания, мечти, чувства...
          Рядко срещаме и изправени очи в които да се вгледаме. Защо сме слепи за хората? Защо се страхуваме един от друг сякаш сме зверове. Човекът е най-съвършеното Божие творение, изпълнено с доброта и любов, които срамежливо крием вместо с шепи да обливаме ближните. Нима ако това не беше най-ценното и най-важното във Вселената Господ щеше да го посее у нас. Иначе щяхме да бъдем диви твари в гората. Дори у най-закоравелия престъпник, дори у низвергнатия отцеубиец има зрънце любов и доброта, но той не се е научил да ги пази и развива. Бързаме да го осъдим без да видим своята "градинка", дали нашето цвете на любовта и добротата е цъфнало и дава семе.
          Може би не сме дорасли, може би сега се учим как да отглеждаме своята доброта и любов, как да ги храним, да ги поливаме, да ги пазим от бури и пек. Да укрепнат, да израстнат здрави и силни и чак тогава да им дадем свобода, да ги пръснем наоколо. Тогава няма да съдим, а ще обичаме, няма да удряме и крещим. Ще има милиони отворени очи, в които да виждаме и които да гледат. Няма да обръщаме внимание на едно крехко момиче спасило живот, защото ще бъде ежедневие за всички ни да даряваме мир и любов, както ни учи Иисус.
          За това братя,нека се вгледаме в себе си, да позволим на своето семе любов и доброта да поникне, да израсте, да укрепне. Нека му позволим да ни изпълни. Да вдигнем очи, да го изразим, а после да се вгледаме в очите на другите. Ще видим най-богатата и най-красива градина, а светът ще бъде друг.

Проповед за усмивката

          Усмихнете се. Това отключва всички врати, топи ледове, събаря стени. Това, което не можеш да постигнеш с власт, пари, сила, знание, умения, интелект, убеждения, можеш да сломиш с една искренна усмивка. 
          Усмивката не лъже. Истинската, неподправена усмивка е огледало на душата. Тя е изпълнена с любов към себе си и ближния. Чрез нея Бог изпраща светлина. За това ние наричаме усмихнатите хора - лъчезарни. Тя е енергиен заряд от доброта и обич, който се забива у нас, пуска своите метастази и достига до всяка клетка. За това казваме, че усмивката е заразна, предава се от един на друг и ако ние поемем тази вълна от някого, позволим и да премине през нас, и я предадем на друг, тя за кратко ще обиколи планетата и ще го направи малко по-добро място за живот. Ако тази вълна обикаля земното кълбо постоянно, постепенно ще изтръгва злото, зависта и злобата. Бавно, но сигурно ще премахва всичко, което седи между нас. Ще създава радост. Представятели си с една своя усмивка колко хора ще направите щастливи. 
          Усмихнете се. Само така любовта ще преминава от един в друг и ще бъде пълна. Усмихнатият човек е изцелен. Той не боледува и не се тревожи, той е изпълнен от Божествена светлина, защото какво друго е усмивката. Светлината, която носим в душата си и с нея озаряваме около себе си, нашият ореол. Не случайно усмивката е сред най-сложните физиологични процеси в организмите. У него участват десетки мускули, а ние не владеем управлението им, защото ни е даден свише, само несъзнателно го изпълняваме.
          За това, усмихвайте се братя, чрез усмивката говори Бог, нека да изпълним Вселената с любов.  

Расизъм по нашенски

    Слушам някакъв дебат за етнически модел. Как българи, турци, цигани, евреи и всички други си живеем в мир и любов. „Как ли пък не”- вика опонента. „Има етническо напрежение”. Изследване на някаква суперхуманистична, суперпрестижна, суперпредставителна фондация показало, че сме в челните редици на расистите, омразата към гейовете, верската нетърпимост и други тям подобни социални термини.

         Каква ти верска нетърпимост? За да имаш верска нетърпимост трябва да имаш верска осъзнатост. А ние сме крайно верски осъзнати. На всеки Великден демонстрираме своята религиозна принадлежност държейки свещ в продупчена пластмасова чаша и чудейки се с коя ръка  как и кога да се прекръстим. Да. Да. Знам приятелю, че за това има обективни причини, които не зависят от нас. Световните конспирации, богатите и властните ни попречиха да имаме православна общност. Ама сигурно те са ни попречили да имаме каквато и да е общност. Роднинска, комшийска, колегиална, та дори и фенска. То за това и в ада до казана ни няма дявол. Така за нашите общности, тяхната липса и наличие. Нали си спомняте онази опашка, всички седим, редим се и чакаме. Роптаем, че от три гишета работи само едно. Възмощаваме се как може при толкова желаещи да си дадат доброволно парите, някой отговорен фактор да не иска да ги прибере, да предприеме нещо, да се реорганизира, да се... И сме общност. Еднаква ценност, близък социален статус, сходни разбирания за живота и света. Така докато отворят и другите гишета и ставаме врагове. Не врагове – зверове един за другия. Същото беше и на януарския протест пред парламента. До там, край с общността. Така е с всичките ни общности. За това българина мрази циганите, но с усмивка на доволство черпи музиканта Манго, ненавижда мохамеданите, но с армаган отива на „Байрама” у колегата Ахмет, кълне евреите, но се мазни на комшията Леви, щот не се знае..., не приема гейовете, но прегръща чичовото момче или там каквото е. Не е расист българина, но мрази общностите, защото той няма такива. Не харесва различните, но таи надеждица за някакъв келепирец.

Лако

         Носеше изтъркан стар шлифер с неопределен цвят, нещо сиво-кафяво-зеленикав, а пък може би съдържаше различните цветове на времето в което беше съществувал. Шлиферът беше приел формата на тялото или тялото беше приело формата на шлифера, той беше облечен постоянно с него, и в зимата, и през лятото, и през цялото останало време, и през деня на вън в Мадарската градинка и вечер у дома през осветения прозорец без пердета. Единствената разлика беше, че през студените дни компания на шлифера правеше един протрит вълнен шал. Лако увиваше шала няколко пъти около врата си когато беше студено и скриваше с него почти цялото си лице. То лицето му и без това не се виждаше, по незнайна причина рядко някой се вглеждаше в него. Едва ли ако накараш някой да го опише би успял да си спомни каквата и да е особеност за него. Бай Лако живееше тук от както се беше родил, никой не си спомняше кога е бил дете, как е отраснал, но всички бяха свикнали с неговото присъствие в махалата.  Беше нещо като неотделима част от кварталния фолклор. Нямаше ден без него, нямаше случка на която да не присъства, винаги когато и каквото и да стане бай Лако все е наблизо, но само присъства, никога не участва, никога на взема отношение, никога не пуска коментар. Какъв коментар? Та той не говореше, с никой не говореше, не знам дали някой си спомня как звучи гласа му. По цял ден сновеше в градинката и като мине покрай теб само леко ще кимне за поздрав. Гледаше детските ни игри, слушаше младежките ни мечти, не пропускаше тинейджърските ни неволи. Знаеше кой кога е пропушил, кога е изпил първата бира, видял беше хиляди първи целувки и на нас и на родители ни и на децата ни. Така си живееше Лако без на никой да пречи, без на никой да досажда, ден след ден, година след година, все със стария шлифер и все като сянка наоколо. Така си живеехме и ние с него, поколения дечурлига отраснаха с шеги и майтапи за него, десетки нови и стари номера му спретваха юнаците, после порастваха, след тях идваха други и цялата история отново се повтаряше, а той никога не се ядосваше, никога не се оплакваше от малчуганските номера, колкото и болезнени и подигравателни да бяха той нито един път не реагира с грубост и агресия.

         Самотникът живееше до самата Мадарска градинка, от другата страна на улицата в една сутеренна стая на еврейската кооперация. Стаята беше съвсем мъничка имаше място за един креват, маса, два стола и малка печка. В дъното имаше прогнила дървена врата, сигурно за тоалетна, но никой не може да е сигурен, защото не я е виждал отворена. В стаята се влизаше наравно от улицата, а до входната врата имаше малък прозорец на височината на човешки бой. Вечер в тъмното светеше слаба крушка и минувачите волю-неволю поглеждаха към прозореца като минаваха от там.  През мазното стъкло на прашасалия прозорец виждаха какво прави стареца, а той седеше на единия стол и все нещо чоплеше с ръце, машинки ли някави поправя, фигурки ли някакви сглобява, материал ли някакъв дълбае много много не се виждаше, а пък и никой не обръщаше внимание.

В последните години в едно такова помещение на 20 метра от дома на бай Лако отвориха кафене.  Масите му бяха разположени в началото на градинката от другата страна на улицата. Вечер изпълвахме тези маси с приятни разговори, весели компании, а през деня там се събираха млади майки извели децата си в градинката и подвили крак за половин час в приятна раздумка с комшийките на чаша кафе. Особено приятни бяха майските вечери, ранна пролет, природата и хората се отваряха за нов живот, градинката – зелена и усмихната, хората – отпуснати, весели и бъбриви. Изведнъж вик на съкрушена майка, изскърцване на спирачки от кола по улицата, звук на тъп удар...

Всичко живо побягна към детския плач, който се чуваше от улицата, малко тригодишно момиче изпуснато от погледа на майка си плачеше на тротоара с ужулени колена, лъскава кола спряла на средата на улицата с млад мъж навел глава над волана и обхванал лицето си с шепи, а пред нея като изхвърлен е проснат познатия шлифер, а в него лежи неподвижно Лако. Създаде се суматоха, накой хока майката, друг се заканва на шофьора, трети псува властниците, друг вика линейка, а ние 2-3 познати вдигнахме стареца и в стаята му. Бавно го положихме да легне, а той само леко пъхтеше и дишаше почти безшумно.  Нервно се оглеждах в стаята, без да знам какво да направя, усетих ръката на стареца да ме хваща за китката, погледнах към него, а той сочеше с поглед към прозореца. Мислех, че иска да диша от свежия въздух и бързо скочих и отворих прозореца. Върнах се към него, а той със сетни сили повдигна ръка, посочи отново натам и едвам отварайки устни издума:

    - Шкафа...има за тебе...долния ред...в ляво...

         Погледнах отново на там, под прозореца имаше шкаф, никога не бях го виждал, никой не беше го виждал, защото той беше под прозореца и можеше да се види само отвътре в стаята. Този шкаф беше проста лъвица с няколко реда цялата пълна с фигурки, фигурки от какви ли не материали: глина, пластелин, восък, гайки и болтове, коркови тапи, обикновени капачки, борова кора и всичко друго каквото можеш да се сетиш. Унемял от изненада завъртях глава отново към бай Лако, а той ме следеше с поглед, някак доволно, накак с лекота, все едно е открил щастието, едвам поклати глава и примигна с влажни очи. Погледнах на долния ред в ляво. Восъчна фигура издялана с костура от дебела стара свещ – момче в спортен екип с топка в краката. Да!!! Нали някога преди много години щях да ставам футболист. Загледах другите фигури. Видях ги, мои приятели, мои връстници, по-големи и по-малки от мен. Тук бяха нашите мечти. Той беше живял с нашите мечти, той живееше с нас, но ние не живеехме с него.

Сядам на вечеря

         Сядам на вечеря. Чашка с ракия. Вестник. Стар. 20 юни. Мноого страници за театрални постановки. Аскер, оскар, икар...Случайно. Сега пък драматурзи ли ще ставаме? Едва ли, цял живот съм бил футбалер, както викаше баба ми, освен да ритам топка нищо друго не зная, то не че за това много ме биваше ама имах един тренер преди мач все на театър ни водеше. Разправяше ми, че вдигам нивото на интелигентност в отбора. Мислех, че е защото играя умно, а то било защото не заспивам в теаатъра. Та от там знам какво е икар, оскар и аскер. Умен човек беше тренерът, но така и не разбра, че не заспивам защото все някой ми настъпваше крака, но за интелигентността ми не бъркаше. После  когато въртях с таксито и карах проститутките насам натам имаше едно цигане дето ми казваше, че съм най-интелигентния човек дето познава, защото всеки път когато я чакам от клиент все чета вестник.

         Това с вестниците е съвсем друга тема. Те са важна част от живота. Там можеш да намериш печелившите числа на тото 2, някои клюки, които са станали толкова банални, че вече не са клюки а стари, стари, съвсем стари истории, а да, щях да забравя спортната страница, оооо а хороскопът...?!? Разбирам Ви. Ще си помислите „егати простака” само това ли го интересува? Ама не сте прави. Преди години бях по високо културен четях програмата на театрите, операта, оперетата, зала „България”, разни концерти, дори всеки петък с трепет разучавах програмата на кината. По-млади бяхме, по-културни. Сега най-много да оставя 2-3 празни квадратчета в кръстословицата и недовършено „судоко” за експерти.

         Само това не мога да проумея. Къде ни изчезна културата през тези двадесет години на преход?  Чичо Корто, кварталният зевзек викаше:”ако е двадесетгодишна ракия да сме я изпили, а то двадесет години-дамаджана без тапа. Всичко изветряло”.

Ее, а каква култура имаше едно време, ее. Не беше никак необходимо да ставаш писач за да разбираш света.  Сега и за писачите това е табу. Животът трябва да се показва, а не да се разказва, казваше моя тренер, е не за живота, а за топката и не да се разказва, а да се подава, ама това е друга тема.

         Както и да е. Щом така има ефект, така да бъде. Да се показва, да се играе, животът има предвид, нали е  един театър и всеки си има роля, а аз като голям тарикат си избрах да съм драматъргът. Е дали ще има оскар, аскеер или икар си е съвсем друга тема, ама и тя си има цена.

Коварството на една илюзия

                - Здравей България, аз съм Милен – това беше началото на всеки обикновен делничен ден, сутрин в 7.30. Светлината проникваше през заскрежените прозорци, колкото да покаже, че все пак слънце има въпреки мразовитата зима.

                  Телевизорът току що се беше включил, той леко се размърда и  с премрежен поглед потърси цигарите на масичката до себе си. Нервно извади една от полупразната кутия, рязко взе запалката, поднесе я към цигарата, пламъчето се появи, а след него и димът тръгна към тавана. Едва след 3-4 дръпвания той се успокои и се огледа наоколо. Видя чашата с недопитото от вечерта кафе, сръбна от него и се заслуша в гласа на говорителя от екрана. Съобщаваха прогнозата за времето през деня, изслуша я внимателно. Защо ли? Пфу, това вече нямаше значение, просто един навик останал от годините преди. Тръсна цигарата в пепелника и въздъхна тежко. Мислеше за това, което му предстои след малко. Ставане, тоалет в банята, 10-12 страници и още една цигара в тоалетната, обличане, излизане, павилиона за цигари, будката за вестници, спирката, автобуса...Програма от отработени действия и движения докато отвори кафенето, отново кафе и кола, пресата, кръстословица, цигара, друга цигара, много цигари, безсмислени разговори и пиянски тиради, мазни усмивки и цинични намигвания, после приключване, затваряне, обратния път към дома, душ, 2-3 ракии и поредното пълнене на търбуха. На края някакъв филм, който те приспива на десетата минута, здрав сън и отново:”Здравей България, аз съм Милен Цветков.....” и отново, и отново, и отново до безкрая.

-                     Това ли ще бъде моят живот за в бъдеще – едва чу своя собствен още сънен глас и продължи в мислите си. Та кога аз съм живял така, но щом не е по силите ми да продължа, щом всичко друго е било някаква илюзия, която ме е заслепявала толкова години, значи това е реалността. Реалността – болезнена, безсмислена, жестока. Илюзия! Да, но кое е илюзия, всичко това, което прежива, което изстрада, от което остаря и което го срина. Или илюзия е това, че ще може да живее по този начин, с това безсмислено и безчувствено съществуване. Може би с времето всичко ще дойде на мястото си. Кое ще дойде на място? Ще свикне с битуването и ще предаде мечтите си? Ще изтрие нюансите и ще се потопи в сивотата? Или? Та нима човек може да се промени, нима може да се откаже от себе си и да стане някой друг. „Аз със своя силен характер ще се предам? Как ще стане? Ще поближа раните си, ще покрутувам, ще натрупам самочувствие, ще зараснат раните, ще забравя униженията и ще се впусна отново във водовъртежа, там където ми е мястото.” А ако това е илюзията, ако вече всичко е свършило, ако е дошъл края и надежда – няма?

           “На къде отивам?”- вървеше към спирката на автобуса, но тя беше останала далече зад него. В този момент се сепна. „Ето, това е.” Цял живот отивам на някъде, винаги във вярната посока и винаги подминавам голямата цел. Винаги съсредоточено се изкачвам по тясната и дълга пътека към страмния връх, толкова съсредоточено, че имам пълен контрол върху себе си, толкова пълен, че той ме обвзема, изпълва ме и изтласква целта на страни, толкова на страни, че тя губи значение, остава само опиянението, от пълния вътрешен самоконтрол. Може би това е смисъла, да подчиниш себе си, да сложиш ръка на своите чувства и емоции, да ги владееш и подчиниш или другото, обратното. Да те обвземе един импулс, да му се отдадеш изцяло, без остатък, без уговорки...

           Аз сигурно съм луд, много луд, щом и психотерапевтката не го разбра. Лечение за тази болест едва ли има, то е вътре в мен, в мозъка ми, грешна спойка.  

2003г.

Кръговрат на душите

          В главата ми нахлуха мисли за това как битието ни отделя душата от нашето тяло. Тя отлита незнайно къде, неусетно кога, изоставяйки нас на на произвола на ежедневието. Задълбани в търсенето на насъщния, погълнати от поредното оцеляване,  покрити от сянката на безвремието ние се отнасяме на някъде, където душата не ни следва. Минава време през което гордо изправени се радваме на своите имагинерни успехи или трагично приведени жалим съдбата си. Радваме се на мними материални придобивки, косим се за непоносими случки отнели спокойствието ни. Спокойствие завладяло ни постигайки неща за които не сме мечтали, но сме почувствали необходими, които сме приели за даденост, които сме присвоили, с които сме свикнали и смятаме, че те ни принадлежат според библейската истина. Към тях спадат не само материалните придобивки, към тях прибавяме и човека до нас, своите приятели, деца и родители. Затваряме всичко това в една молекула и се смятаме за нейното ядро. Това ядро пулсира като северната полярна звезда, защото е обградено от своите електрони. Електроните, които са ядра за себе си и ни приемат също като електрони. Според моята невежа компетентност по въпроса това явление доставя напрежение. Във физиката го наричат електричество. Електричеството има своите физически характеристики. Те определят сила, посока и заряд, привличане и отблъскване на полюсите.  Развитието на процесите излиза извън нашия контрол, то следва своята неумолима логика. Ние се носим от нея. Тя ни владее, тя овладява силите ни и чрез тях ни тласка в определена посока. Тази посока нашата ли е? Това е посоката на природния закон. Понякога тя е желана от нас, но не защото сме я избрали, а защото сме се примирили с нея. Настъпва един момент в които осъзнаваме, че безнадежно сме повлечени от стихията. Стихията, на която ние сме дали импулс и заряд. Дали сме ги увлечени в състезанието наречено реализация. Личностна, професионална. Спорт, бизнес, изкуство или каквото и да е там жизнено поприще. Осъзнава ме, че връщане назад няма. Изборът е бил много отдавна, напълно осъзнат и закономерен. Някои от нас се прощават със себе си и стават това до което стихията ще направи от тях. Други от нас се страскат и търсят пътя за връщане. Оглеждат се, откриват липсата на душата си. Опълчват се самоотвержено на стихията с надеждата, че душата ще ги настигне, правят бент, както бента от камъни препречил реката и създал измамно усещане за спокойствие на водата.  Създал тих и дълбок вир, в които душите догонваши своите тела се давят панически. Някои от тях оцеляват и обсебват телата на мъртвите камъни. Но какво може да стори една душа с безчувствена плътна маса, от която са изсмукани всички живителни сили. Може единствено да се опита да спира телата носени по течението, отдали се на пълна забрава. Забравата, която сами са избрали за да не вземат решения. Решения които правят живота по-лек, по-поносим и напълно предвидим.

         Може би си задаваш въпроса какво става с останалите души? Душите догонващи своите тела, попаднали в дълдокия тих вир попадат на завличащи подводни течения, които ги повличат, въртят и блъскат с неволния умисъл да изцедят живинката в тях, да изпият жизнените им сили и когато ги захвърлят в някои тъмен ъгъл на мрачното дъно те подобно на водните молекули са изпаряват. Изпаряват се в бездната за да получат своето възмездие за това, че са изгубили тялото си или то тях. Някои от тях литват направо в небесата, други, натежали от грехове съвсем трудно се отделят от повърността. Необходимо е време за се изцедят от тинята заседнала в тях по време на безумното премятане из тайните и непрогледни дълбини. Изцедени и проветрени от проливите на вятъря, те бавно и мъчително се издигат в небеста, където олекнали и изтупани от греховете си попадат в зоната на замръзване, готови отново да се изсипат на земята като живителни дъждовни капки. Чистотата и свежестта, която носят със себе си ражда живот, ражда нов живот с нови тела и нови надежди. Тела и надежди, които израстват, проглеждат и правят своите избори, плащат своите цени, търсят се и се губят, откриват нови пътища, създават нов живот и убиват. Убиват другите и себе си. Стават живи и мъртви души. Мъртвите изчезват в небитието, а живите гонят телата си, които бягат от тях и цикъла непрекъснато се повтаря. В повторенията душите живеят безкрайно само сменят състоянията си. Покой и активност. Активност и покой. В това е нашия безкрай.

Срещата

      Иззвъня телефона с познатия дрезгав звук.

-          Ало.

-          Здравей, ще те чакам на нашето място в шест и петнайсет – изчурулика нежен женски глас.

-          Пак там ли? – отговори разсеяно той

-          Да. В шест, шест и петнайсет, почакай ме, ако закъснявам.

-          Ок, ще те чакам

      Радостна и доволна Мая крачеше по „Раковска” към офиса на фирмата, в която работеше. Прекрасен ден. Има планувана една среща със симпатичен и сговорлив клиет, през почивката ще обядва с Грета, една от малкото приятелки от студенството, не заминала в чужбина, после ще спретне почерпка за колегите, в 16.00 – фризьор, маникюр, все приятни и весели неща за правене, а после...после в 18.15 ще е там, там където се бяха запознали с Михаил преди три години. Уютната пицария „Мания” на „Витошка” преди входа на Южния парк. Преди три години на този ден, по това време се запознаха там. Двамата бяха гости на снобски рожден ден, компанията беше скучна, всички случайно събрани, но някак си от дума на дума, от чаша вино на чаша вино те се заприказваха, смяха се много, тръгнаха си заедно, естествено размениха телефони и така се започна тази страстна любовна афера.

      От тогава имаха нещо като ритуал, празнуваха годишнините си все там, така бяха се разбрали и на купона в събота, когато дойде деня, пак по същия начин, да вечерят заедно само двамата в „Мания”.Ще си поръчат френско шампанско, ще се поглезят, ще бъдат мили и нежни един с друг, а накрая у дома ще правят страхотен секс. Дано не забравя да мина през бутика на ъгъла до офиса, за да купя онази страхотна секси-нощничка, това ще е моята изненада за него.

     Отвори електронната поща, имаше петнайсетина и-мейла, но веднага в очите му се заби името на шефката, той се изпъна на стола и нервно кликна върху писмото. „Господин Георгиев, очаквам днес да получа доклада за тенденциите.........”, не успя да изчете всичко до край. Ами сега? Как съм пропуснал този срок? Толкова дълго и упорито се бори за да получи тази задача, толкова разчиташе на успех с нея. Този доклад се възлагаше регулярно на някой старши сътрудник, а после се разпространяваше до всички на „горния етаж”, преди четири месеца колегата Ясен, с който постъпиха заедно в банката, с който вървяха заедно стъпка по стъпка в кариерата, след представянето на доклада направо излетя на горе и се спря като директор на клон в съседна държава, сега беше негов ред, негов шанс да надскочи всички. От няколко седмици събираше материали, пращаше запитвания, четеше бюлетини, ровеше се в мрежата, използваше всяка минута за да се подготви за неотразимо представяне. Спокойно Мише, съвземи се, ще се справиш. Доволно потърка ръце и написа бърз отговор: „Госпожо разработката ще Ви бъде представена до края на работния ден, в момента извършвам графичното оформление”. Наистина, това беше факт, единственото нещо, което беше направил са графиките. Оформиха ги заедно с Мая, в онзи невероятен уикенд в планината, сами, любов, камина.....Погледна снимката и на декстопа си, усмихна се леко, „милата ми”, отправи въздушна целувка и си помисли, че днес е вторник и като всеки вторник, довечера ще отидат на кино, Мая вече е купила билети щом му се обади толкова рано, ще се видят довечера в 18.15 пред „Арена” както всеки вторник, ще гледат някоя романтична комедия, ще хапнат по парче пица, а после ще се отдадат на нежен секс в неговата мансарда.

      Да, но всичко това след „доклада”. Настани се удобно на стола, намести клавиатурата, размърда мишката, отвори файла и се зачете съсредоточено. Работи усърно в продължение на около час, изведнъж мобилния телефон, започна да звъни. Кой ли е пък сега? Погледна дисплея: сигнал за записка. С доволна усмивка натисна бутона „delite”. Все пак не съм забравил за срока, а бележката със съдържание: „годишнина от срещата с Мая” изфръкна някъде в ефира на мобилния оператор.

      Тази фризьорка наистина си я бива. Мая се оглеждаше на голямото огледало до външната врата. Значи е вярно това което казват хората, че щастието и обичта разкрасяват хората. Преди три години, когато се оглеждаше пак тук излизайки за онзи прословут рожден ден виждаше едно симпатично работещо момиче, а сега – чувственна и привлекателна дама. Ееех Михаилее, какво направи с мен, откри онази струна и с трепет и вълнение разби каменната обвивка на това чувствително сърце.

      Телефонът звънна: „Таксито Ви чака госпожо”. Мая намигна на образа си в огледалото и грациозно се понесе към своя любим.

      Костваше му много усилия, струваше му много нерви, но резултата беше блестящ. Неверотно добър е щом и на мен ми харесва, успокоено и уверено прехвърляше страниците една след друга. Цял ден. Седем часа, не мръдна от стаята си, нищо не хапна, чаша кафе не изпи, отказа дори обедното забавление, което си устройваха всеки ден с колегите, като „анкетират” красивите студенти около паметника Левски. Заслужава си жетрвата, а сега ще си получи наградата. Сети се за Мая и за киното, погледна часовника, шест и половина минава, скочи от стола, грабна сакото и излетя от офиса, дори портиера не успя да го поздрави с „лека вечер младежо”. Подкара старото Ауди с мръсна газ по „Дондуков” заобикаляйки дупки и задремали шофьори от дясно и ляво. На светофара пред ЦУМ, бръкна в джоба за телефона, изкаше да се обади на Мая, да я успокои, че идва всеки момент, но той беше останал в офиса, на масата върху доклада.

      Паркира на първото свободно място, което се мерна пред очите му. Тичайки натисна дистанционното и заключи колата. Не е пред входа. Влезе вътре, обиколи атриума, потърси я по етажите, върна се долу, разгледа афиша с разписанието на филмите и началните часове, обиколи един по един входовете на всички зали. Няма я. Излезе навън, помота се отпред дестина минути. Пак ще се сърди. Точно сега ли, когато беше разбрал, че това е неговата жена. Майната му на телефона ще и звънна от вкъщи. Завлачи крака към колата с наведена глава.

      Отключи вратата, бавно се мушна през нея, свлече сакото от себе си, без да се навежда изхлузи обувките си,  светна лампата и се сгромоляса на фотьола. Поседя минутка, отвори хладилника до себе си, извади си бира, отвори я, пийа една дълга глътка и пусна телевизора.

 - ...А сега прогнозата за времето утре, петък 22.04.2006г... - звучеше гласът на диктора -  ....променливо, дъжд и слънце ще се редуват над... – погледна към екрана и видя пролетна снимка на „Южния парк” – ...носете чадъри .......

Изведнъж настръхна целия.Господи, коя дата сме днес.

Тони

         Все повече фигури преминаваха пред витрината. Вой на клаксони прониза въздуха. Глъчката надделя. От магазинчето излезе дребен човек с рошава прошарена коса. Както всяка година забърза към отсрещния ъгъл. На улицата пред кордон от щастливи родители спираха лъскави лимузини окрасени с панделки и балони. От тях слизаха гордо изправени младежи с бляскави костюми и девойки с ефирни тоалети. Викове, смях, светкавици, аромати.

         Отстрани по оградата се трупаха малчуганите, за да виждат над главите на възрастните. Палавниците зяпнали гледаха батковците и каките, коментираха възбудено и мечтаеха за денят, когато и те ще порастнат. В тълпата се промуши дребосъкът от кварталния магазин:

-         Тони, Тони, ела при нас.

Тони се приближи до децата, погали един хлапак по главата:

-         Гледайте ги какви са хубавци и те пораснаха с моите чипсове и кроасани. Същите дребосъци бяха, а виж ги как са се наперили. Виждаш ли онзи дългият, като първолак едвам стъпваше на стъпалото в магазина и един културен, възпитан:”Господине, може ли да получа една оранжава близалка”, а сега – калпазан два метра, само щуротии мисли. – разказваше Тони унесен в спомени за бивши и настоящи абитуренти. Високият младеж разкъса кордона и се приближи с усмивка към малчуганите. Отвърна на еуфорията им и постепенно доближи усмихнатият дребен човек. Свойски стисна ръката му и го поведе под мишница:

-         Тони, ела да се снимаме

-         Ее, недей, виж как съм – наведе поглед към изтърканите дънки и намачканата фланелка.

-         Тони, това е и твой празник. Ние израстнахме при теб – усмихна се младежа. В тази усмивка Тони видя скромното момченце от своя спомен. Да, това беше и негов празник. Краката му сами го водеха към усмихнатите младежи.

-         Братлета, вижте кой Ви водя

-         Тони, Тони – цветове, материи и аромати се сляха в едно. Колоритът завъртя дребния човечец във вихрушка. Лица, усмивки гласове го обгърнаха. Погледът му се замъгли. През сълзите изплуваха забравени образи.

 Вратата на малкото магазинче плахо се открехва:

-         Тони, дай две „Морени”, нямам сили, цяла нощ не съм спала заради тази физика. Стискай палци.

 Влита бледен тинейджър:

-         Тони вземам „кола”. По история съм аут и ще ти разкажа за купона снощи – излитайки навън извиква – после ще платя.

 Зимна утрин, дребна фигурка увита в шал едвам върви:

-         Тони, моля направи ми чай... премръзнах скитам цяла нощ... изнесох се от къщи...обичам го, а те не ме разбират.

 Пролетното слънце осветява хлапетата насядали на бордюра. Прашни, потни в спортните екипи:

-         Леле Тонии, ако беше видял какъв гол вкарах, да си звъннал вече на „Герена”.

-         За снимка – силен вик го изтръгна от миналото. Заобиколиха го сияещи млади лица. Лицата, разкрили му своите мечти, надежди и блянове. Погледите, вперено търсели неговата подкрепа. Сълзите,  сякаш капели от неговите очи. Детските усмивки дарили го с мигове на живот.  Животът му стана миг от отминали мигове. Внезапно осъзна, че не са деца, а пораснали младежи. Същите крехки фигури намерили в него своя приятел. Приятел отворил за тях своето сърце, сърце, което те изпълниха. Съществата нахранили неговата душа. Момчетата и момичетата излитаха днес като птички от родно гнездо. Те си отиваха със спомена за „готиния Тони” и отнасяха със себе си топлината сгряваща дребния човек. Оставяха само зейнала празнина.   

         Неусетно Тони остана сам. Пое към своето магазинче. Шумната еуфория се отдалечаваше. Той пресече малката уличка, граница на техните светове. Те си заминаха той остана.

- Хайде бе Тонии, от кога те чакаме – го посрещна весел детски глас. Магазинерът изненадано вдигна глава. По устните му пропълзя усмивка. Те си отиват, но...

Къщата

         Седяхме в малка кръчма на брега на океана и разпускахме след горещия ден. Компания от няколко човека събрани от различни краища на България. Около нас се лееше испанска реч. Заслушан в ритмите на вечерта не участвах в общия разговор. Младежа до мен натика в ръката ми някаква снимка. Къща, огромна, бяла, извисена между стар обор и зеленчуков парник.

-         Какво е това?

-         На Гошко къщата, където си влага парите.

-          Четири етажа, пет стяи, две бани и две тоалетни на етаж. Седем години чукам тука, сега я завършихме, няма да ти казвам, стотици хиляди евро, мрамори, дограма, местно парно – разпалено разказваше собственика на снимката.

         Погледнах отново снимката. Квадратна постройка с малки прозорци, заобиколена от кална площадка с разхвърляни строителни материали.

-         За това ли се мизеруваш тука толкова време, за някакви си тухли и бетон?

-         Да, ама сега на центъра на селот`о най-голямата къща – самодоволно потриваше ръце юнакът

-         За какво ми е такава къща, толкова време на бъхтам, пък после, подръжка ремонти, аз догодина едно апартаментче в София..-.

само това си говорим нашенци тук, за къщи. Всеки дошъл да изпълни мечтата си. И аз дойдох заради къща, още е пред очите ми. Двор ограден с прясно боядисани дъски. Масивна порта тежко проскърцва. Каменна пътека оградена от цветни лехи. Върху огромни дялани камъни достолепно лежи творбата на стар виенски майстор. Къщата със стогодишна родова памет.

-         Като влезеш през входа – стълби, едната на горе, другата на долу

-         За мазето ли?

-         Какво мазе? Механа двеста квадрата. Сега бащата бачка ламперията. Няма да ти казвам с какъв зор намерихме орех, един огромен в гората, три нощи го прекарвахме с Уаз-ката.

         Всеки кът от нея разказва. Посреща те просторен вестибюл, осветен от прозорец на цяла стена, стар кристален полюлей прави вечерите ярки. Цари спокойствие, тишина те обгръща и сваля от теб всякакъв трепет и напрежение. Чуваш гласа си тих и смирен. Няма много мебели, двете картини пренасят в друго измерение. Сякаш попадаш на някакъв остров озарен от слънце и опияняващи аромати, откъснат от реалния свят. Потъваш в краските на семпли тапети. Мека пътека стаява стъпките към гостната. Лъснати никелови брави галят ръцете ти. Резбовани мебели, меден обков и старинна дамаска. Просторна и топла. Дишаш спокойно и с лекота. От ляво пияно, от дясно масивен бюфет. Огромен прозорец срещу него портрет. Стаята на детството ми. Моят свят. Изпълнен през деня от баба ми с поучителни монолози, тягостен към четири след обяд, когато лелите присгигаха за следобедно кафе и набутваха в устата ми кексчета, соленки и какви ли не сладкиши, щастлив вечер с дядо ми, седнали около масата под прозореца покрита със зелено сукно с тесте карти. Омагьосан свят. От стаята или от картите.

-         На първия етаж е голям хол, сто квадрата с кухня, а отстарни ще барна фитнес зала със сауна и джакузи.

-         Това за какво ти е? Цял ден хамалуваш

-         А-а, нека да има, ще видиш някога като ми дойдеш на гости ще си седнем в сауната с по едно питие и ще си спомняме как сме се мъчили в Испания.

         Само библиотеката ме изваждаше от тази магия. Така наричаха кабинета на татко. Щом домът се напълнеше с хора и настанеше суматоха, тихо се вмъквах и се свивах в изтърканото дървено кресло. Бях я кръстил царството на мрака. Само настолната лампа осветява ръцете ти. Стените облицовани с книги. Още преди да мога да сричам бяха любимите ми играчки. Разлиствах ги внимателно, както правеха големите. Връщах ги обратно точно на същото място от което ги вадех. Галех дебелите им корици и те ми предаваха своята топлина. Пареха ме след време когато се научих да чета. Колко образи ме посетиха там, разказаха ми за себе си, за истините, за живота. В тъмнината и изплуваха картини от небивали места, пристигаха със звук и аромат. Нищо не беше в състояние да ме отскубне от нея, освен дядо с тестето карти.

-         Всичко само сме си правили, с бащата и с дедата, за майстор един лев не съм дал, ама да не мислиш, че е лесно, аз от тях съм научил занаята и затова тия тук добре ми плащат.

         Всеки петък вечер дядо сваляше халата и обличаше костюм. Квадратната маса със зелено сукно се пренасяше под лампите. Всички се изнасяха от гостната и замираха по своите кътчета в къщата. Към девет, след вечеря идваха приятелите на дядо. Играеха карти цяла нощ. Сутрин търсех в джоба на дядовото сако лукчета, печалбата от безсънната нощ. През останалите вечери започнахме да ги разиграваме двамата. С картите се научих да броя, научих се да смятам. Овладях всички игри на карти, а картите завладяха мене.

         Горещината отстъпи на морския бриз. Умората натисна клепачите, разговорът стана вял. Испанската реч наоколо заглъхна. Бавно се понесохме към бараките до големия строеж. Снимката и споменът изгониха съня ми. Къщата стоеше пред мен, когато обърнах последната карта в губещата ръка.

Очистен

         Здравей приятелю, как си тази вечер? При мен е чудно майско време. Рила подняса своя хладен лъх. Божури, теменужки и първи рози задавят въздуха с дъха си. Прясно окосената трева  приглася в ароматен букет. Чуваш далечните подвиквания на косове, любовна мелодия от клюновете на щъркели и весели трели  на лястовици. Спокойствие създадено за унес. Унесен в свойте мисли гледаш догарящ огън. Запалих го за да ме стопли. Да сгрее пустотата в мен. А той? Той взе, че адски ме разгорещи. Разпали някакви заспали сили. Събуди дяволите в мен. Подгони ме. Излязох от контрол.  Като пламъчета заиграха тези дяволчета в мен. И скокнах. Метнах се в колата и на път. Карам. Без посока, някъде към Кулата, знам ли на къде. Без идея. Ама и без нафта. Гледам свети лампата проклета, но си викам, че ще стигна. До къде бе? Карам вперил поглед във шосето. Бързам, нервно изпреварвам всичките пред мен. За къде е този зор? Бързаме към края. Края на пътя? Пътищата нямат край. Целта? Но нямам цел. Ясно. Карам до последна капка в резервоара. Бензиностанция. Не на тази. Ще издържим до следващата. И така няколко пъти. Знам какво ще стане, но не се отбивам. Бягство ли е това? Или търсене? От себе си ли бягам или търся себе си? Просто искам да изтрия полепналите сажди, вятърът от скоростта да издуха смога настанил се в мен. Опитвам се да се загубя някъде и да изтърся там помията с която съм се нагрухтял, да се измъкна от тресавището, да изтупам от душата си полепналата тиня. Бензиностанция. Напред. Двигателят припука недоволно лишен от своята храна. Краят наближава. Лампичката ярко осветява мрачното табло. Пътят леко се изкачва и аз по него на своята „голгота”. Давай скъпа, още можеш, само още триста метра и сме горе, а от там на долу са си някакви 2-3 километра по наклон. Останаха стотина, но до тук. До тук с теб, на татък сам, пеша. Не си виновна, че изисквам толкова много. Много искам аз от всички, защото много ми отне животът.

         Колата изгасна. Заключих и закрачих. Какво му се плашиш? Някакви 2-3 километра, десет – петнайсет минути на там и още толкова обратно. Вървя и се смея на себе си. Каквото потърсих накрая намерих. Щом ти е толкова акъла. Вместо да се разпльоскаш в удобно кресло, да си грееш свитата душица на буйния огън с чаша отлежало уиски сега. На ти нещо истинско, натурално. По сред нощите, в тъмницата пеша по пътищата. Не се оплаквам. Изборът е мой. На никого нищо не натрапвам. На никого не преча, дори префучаващите камиони с клаксон ме поздравяват. Не им завиждам, че са там горе, на топло, удобно седнали в своите кабини. Сигурно си слушат музика или радиото приятно им бръмчи. Тях ги гони нещо. Бързат, срокове, пари... всеки със своте задължения, графици и изпълнения. Сигурно ме съжаляват. Какво ли си казват? Нещастният човечец закъсал... а на мен ми е едно леко, свободно, накак си безгрижно. Все ще стигна до следващата проклета бензиностанция, те сега са като във „ на всеки километър”. Все някак си ще намера нафта, ще се върна, ще си седна удобно в колата, а после и на мекото диванче. Не са проблеми за умиране, какво се тръшкаш, бели кахъри, а може би точно така е трябвало за да разбера, че сто метра, 10 минути, няколко лева... не около тях се върти света. Дори моят свят не се върти около тях.  

         Мрак прорязван само от фаровете на профучаващи автомобили. Без гориво  сред пущинака. Сам  сред полето.  Дори мобилният ми телефон остана в къщи. Каква трагедия? Отдавна не бях се поставял в такова положение. От доста време не бях печелил такава свобода. Да нямат смисъл толкова неща. Да виждаш в тъмнината, да проглеждаш в същността. Да се носиш с невероятна скорост ходейки пеша. Да се извисяваш някъде загубен сред безкрая. Да дишаш истински, с пълни дробове. Да си в центъра на цивилизацията подмятан от въздушната струя на отминаващите коли и да се сливаш с нищожността на вселената. Никой не знае къде съм, какво правя, как се чувствам, но от това не ми става тъжно и самотно, напротив усещам, че съм длизко до всички, че гледам от някъде много високо, че мога да бъда до всеки който има нужда от мен, че мога да потупам приятелски по рамото всички които ме мразят и ненавиждат. Усещам, че живея, чувствам себе си. Какво повече му трябва на човека, щом винаги когато пожелае може да поиска това което трябва и да получи това от което има нужда. Хубаво е да имаш всичко което искаш. Хубаво е да можеш да го задържиш. По-хубаво е да можеш да го оцениш, да осъзнаеш какво имаш и как да го запазиш. Знаеш ли приятелю, докато си ходех така съвсем лежерно изпитах усещането, че съм алпинист и се качвам на покрива на света и че това не е голям героизъм, а съвсем в реда на нещата. Все едно си на разходка в парка. Сега разбрах какво изпитват те-покорителите. Покоряват себе си. Покорих се и аз. Измъкнах се от кожата си и намерих същността си. Открих се отново. Сам. Разчупих черупката, изхвърлих пляката заседнала в душата ми. Видях се прозрачен, очистен и се познах.

         Изскърцаха спирачки. Изсвири клаксон. Трепнах и се обърнах към спрялата кола.

-         Качвай се бързо, на завой сме.

-         То аз...само до бензиностанцията – смотулевих скачайки в луксозната лимузина.

-         Знам, предположих, видях колата преди малко

-         Тя не е далече, близо съм вече

-         Знам, нямаи километър...

-         Мерси, все пак...рядко се случва....особено по това време

-         Знам, ама да ти кажа, извинявай, че така на ти, ама на пътя всички сме... нали разбираш...много често карам от тук и все си мисля, ако на този баир видя някой закъсал да го кача

Погледнах го изненадан. Усмихна се леко. Млад мъж на моята възраст с дълбоки черти по лицето.

-         Преди няколко години бях много закъсал, отвсякъде, баща ми беше зле и трябваше спешно да се прибера в Благоевград, ама бензин няма, пари няма, приятели няма и какво да правя. Тръгнах. Точно тук ми изгасна колата

-         Късно ли стигна?

-         Да, махах, махах никой не спря...

Намали скоростта. Подаде мигач. Отклони се в отбивката и спря пред бензиностанцията.

-         Извинявай, че само до тук...

-         Мерси за мен беше достатъчно...

-         Аз ти благодаря...

Колата изръмжа, набра скорост и се върна на магистралата. Седях вцепенен. Дори не успях да ... никак не успях да реагирам, дори не попитах ... дойде, спря, качи ме и замина. Появи се от никъде и изчезна някъде.  Идваме и си отиваме, срещаме се и не се забелязваме.

         След половин час благополучно подкарах колата си в обратна посока. След още  час вече седя в удобния си фотьол среду догарящия огън с чаша отлежало уиски в ръка. Разпльскал съм се доволен. Доволен не защото пак ми е удобно, доволен защото когато ти пиша има какво да ти разкажа. За себе си и останалите хора. Мисля си, трябва ли да замръкнеш някъде за да срещнеш някого, себе си или някой друг. Трябва ли да ходиш пеша сред нощ за прогледнеш в тъмнината и да помогнеш на непознат в ноща, а през останалото време животът да преминава покрай теб като пясък през шепите ти. Заради това реших да ти пиша приятелю, не защото се е случило кой знае какво, а за да ти кажа, че ме има, че съм тук и не съм те забравил.

         Друго какво да ти кажа, аз съм добре, около мен е както винаги. Майска вечер. Птичките вече затихват, цветята ухаят все по силно/нали е пролет/, Рила охлажда вечерите ни, за да напомни за вечността.