Погребение или свадба

          Насред хвалебствената реч на скучното и сърцераздира-телно погребение на майка ми, започнах да си мисля дали да не отложа свадбата. Така или иначе не държах на нея, просто исках да ядосам старата, но тя успя да провали плановете ми, пукна и ме изпревари. Сега всичко губеше своя смисъл. Как щях да продължа да живея без да има на кого да правя инат? Все пак тази игра я играхме шейсет години, почти откакто се бях родил, или малко преди това. Нямам спомен кой я започна, тя, с това че искаше да ме изхвърли още в третия месец или аз, че не желаех да се пръкна в десетия. Няма значение, важно е, че отлично се допълвахме. Прехвърляхме си неудовлетворението и омразата един на друг като топче за пинг-понк. С времето се ошлайфахме като опитни играчи, дори на моменти се възхищавахме от майсторските отигравания на другия. Отношенията ни бяха изпълнене със заряд на махало, буташ към другия и чакаш като се върне да те отнесе. Така всеки от нас се зареждаше и успяваше да се справи с всички външни дразнения. Външни дразнения бяха, тези извън нас двамата, защото ние съществувахме за да убиваме щастието един в друг. Може би Ви е чудно как? Елементарно! Ако можеш или трябва да избереш, щастие за себе си или нещастие за другия, то просто избор няма, само наслада от резултата.

          Под формата на невинни шегички, от ден на ден си забивахме все по-люти шамари. Посрещахме ударите с достойнство и усмивка, но играта постепенно загрубяваше, силите намаляваха и така се наложи да прибегнем до съюзници. Започнаха свадбите. Ту моя, ту нейна. Не знам кой поведе, като че ли единият обяви, другият го изпревари. Горките! Не мога да им прочета броя. Увличаха се от чара на нашата сила и ставаха жертва на егоизма ни. Проверих ги, преди церемонията, бяха се явили по списък и нейните, и моите. Сладури! Погледнах поредната, и си казах, няма да разваля свадбата, Тя точно на това най-много ще се радва. Дори мъртва няма да и доставя това удоволствие, да покажа колко я обичам, защото не ме научи как да го правя.

Себап да сториш, хаир да видиш

          „Себап да сториш, хаир да видиш“.  Обикалях из затънтените улички на стария град и се опитвах да върна времето, за да разбера това сън ли беше или кадри от късния филм. Може би реалистично изживяване в този или някой друг живот. Не бях напълно наясно със смисъла на тези думи, но си представях нещо от сорта: Прави каквото трябва, да става каквтото ще. Разглеждах чудните постройки устояли времето, дивях се от колорита на градините и картините, изумявах се от сетивата на старите майстори, ала думите кънтяха в главата ми като ек от дълбок кладенец. Сякаш наистина вятърът ги носеше от друг несъществуващ свят.

          Постепенно врявата и потокът от туристи ме увлякоха. Наравно с всички препусках из калдъръми и сукаци. Пълнех очите с форми и цветове. Пазарях се с търговците на екзотични сувенири. Напрежението от изминалите месеци беше изтекло от мен. Реех се лек и свободен от безветрието на празнотата. На такива места, дали защото са Богоизбрани, или просто защото много хора отхвърлят товара на своето бреме, ти става някак леко и свободно и си готов да сътвориш греховни неща. Опитът и възрастта ме опазваха от подобни детинщини, но все пак общата лекота се отразяваше и на мен. Усмивката не слизаше от лицето ми, красотата и естетиката не ме оставяха равнодушен, но се спасявах от този плен.

          Притъмня. Звучите се преляха в цветове. Душите бавно откриха дълбините си. Навалицата намаля и човек лесно можеше да отличи гостите от местните. Продължавах да скитам с натежали крака. Въпреки умората от дългия ден ми се струваше че има още нещо което трябва да открия, още нещо което ме чака да стигна до него. Душата си е душа, но плътта си иска хляб. Стигнах до осветено кръстовище, срещу мен крещяха рекламите на супермаркет. Бях идвал тук „покорен“ от някаква местна особа, знаех че в ляво зад ъгъла, по стъпалата надолу има уютен рибен ресторант. Не бих казал, че ме подведоха спомени, инстинктивно тръгнах на там. Да, парапетче, дузина стъпала, тъмна стаичка с няколко маси, десетина човека, не повече. Срещу мен светнаха два реда бели зъби, когато привикнах с мрака разкрих и усмивка:

-      Резервация има те ли?

-      Не, посто така...

-      Сам?...Заповядайте, имаме специално сепаре.

          Настаниха ме в мрачна соба, едва ли и Граф Монте Кристо би оцелял. Дамата запали свещници и се озовах в трюма на кораб превеждащ хиляди имигранти. Орисия, сам го бях избрал.

         След малко момата доходи с чинийка и малка мастика:

-      Тук нямаме много, каквото Бог дал

          Пийнах, боцнах, Бог не отпускаше сетивата ми, но свеща се разгоря. Восъкът се топеше, а фитилът все повече озаряваше. Обърнах се за да добиа пълна представа. „Себап да сториш, хаир да видиш“ пишеше на стената. Бях провидел.

          Мислим си, че в живота се обръщаме назад, а то сънуваме това което е пред нас. Най-сетне проумях от къде ме сподиря тази мисъл, почти предусещах какво означава, по-точно обясни ми се, остана да разбера защо ми се явява. Беше повей на бъдещето или се връщаше нещо от миналото. Защо сега? Защо тук? Понякога проблемът ни е, че си задаваме много въпроси вместо да се оставим на потока на времето, то така или иначе ще ни изведе когато и където трябва. Както, сега, с мен в момента. Отпивах мастичката и очаквах нещо да се случи. Как и защо съм тук? Нищо не се случваше. Може би точно в това е смисълът, да стигнеш някъде, където няма нищо повече. Да, предполагам, но защо да е днес и тук. След всяко следващо питие гледах все по философски на съдбата. Сетне реших, че това е някаква игра. Някаква лудешка закачка, като онези които Шерлок Холмс погажда на доктор Уотсън, но беше безвкусна, не успя да ме грабне. Отново се взрях в надписа: „Себап да сториш, хаир да видиш“. Да не би пък да съм го прочел невярно или нещо не съм доразбрал. Какво толкоз седи зад тези думи, че така ме бодат. Мисъл като мисъл, думи като думи, букви като букви, при това на никого друг не правят впечатление, единствено на мен и то защото ги прочетох преди да ги видя.

          Разкапах се. Какво толкова ме свързва с този живот за да обръщам такова внимание на тези неща. Преди беше лесно, всеки ден-спусък на руска ролетка. Нищо не печелех, нямаше какво да загубя, хич не му мислех, не че сега нещо е по-различно, всичко може да приключи от раз. И все пак продължава, идва нещо си от един път и помита цялата безметежност, не че предава смисъл на нещата, но изтрива безмислието им. Започваш да се замисляш. Това от което най-много съм се страхувал...да се замисля. За вчера, за утре, така изникват разни работи, които постепенно започват да тровят безгрижието ти. Започваш да мислиш, ден след ден, нощ след нощ...и туко виж някоя сутрин си се събудил човек...с чувства...с болка...с радост... Аа, не. Само това не. Хвърлих едра банкнота и побягнях слепешката.

          Колкото и да се отдалечаваш забие ли се трънчето, с всяка крачка го вкарваш все по-навътре. Колкото повече го попипваш, толкова по-дълбоко потъва. Няма болка, само тъпо присъствие. Дните минаваха, надписът продължаваше да боде. Върнах се в познатото ежедневие, а нищо не беше същото. Уж всичко вървеше постарому, но обръщах внимание на всички дреболии. Поздравявах чистачката на входа, усмихвах се на вечно киселата кафеджийка, мяуках на кварталните котараци. Не бях сигурен, че се случва, поне така ми се струваше. Животът ми се промени,н нямах обяснение каква е причината. Спрях да излизам вечер, потъвах в мисли пред телевизора, отговор не идеше. Една вечер не издържах. Запалих колата и подкарах към онова малко градче с мизерното му ресторантче. Лигаво есенно време, пътят лъщеше пред дългите светлини. Карах захласнат в предстоящата среща. Пристигнах след полунощ, изтрополих по стъпалата. Животът тук е замрял. Насочих се към позната маса...останах поразен. На стената, зад нея, нямаше никакъв надпис, само рисунка на рибар в лодка. Запитах жената.

-      Не е имало такъв надпис...поне от както аз съм тук...осем години. Миналият месец не работихме, бяхме в отпуск, може да сте били в друга кръчма...или в друг град...или в друг живот. Ето че нищо не е било както е. Върнах се обратно. Било е много реалистичен сън, все пак не искам да го забравя, колкото и да се опитвам да го прогоня “Себап да сториш, хаир да видиш“.

Не знам къде отивам, но вървя напред

          Вратата се затръшна зад гърба ми. Завинаги. Бях прогонен от гнездото на своето спокойствие и безотговорност. Изкарах няколко денонощия скимтейки пред нея с надеждата, че пак ще се отвори и ще ме смукне обратно. Уви, не бе сън, трябва да се справям сам. Не е лесно „на жизненото поприще в средата“ да прохождаш сред нивята, пък и никога не ми се е искало да мога и знам. Плашех се от трудностите, които ми предстояха, но не достатъчно силно за да сложа край. Обикалях лъскавите витрини с надеждата, че все някоя от тях ще се открехне за мен. Няма как да стане, нито съм лъскав, нито чист... поне да бях светъл... Лутах се заничайки зад всеки ъгъл, като че търсех посока... или оправдание за да не я намера. Това беше моят свят, ала не го познавах. Тогава си дадох сметка, че съм псе и гледам животът отдолу чакайки някой да се наведе подавайки изсъхнал кокал. Случваше се, но не приемах, защото някога, преди и аз бях подхвърлял трохи, знаех как гледат на мен сега. Първата победа – гордостта прогони глада. После навикнах със страха. Виждах го в очите, ръцете, колената, на всички, постепенно го отнеха от мен. Вместо него него дойде радостта, радостта от свободата. Да не зависиш от никой и нищо да не зависи от теб. Трудно дочаквах новия ден, но му се наслаждавах, защото не очаквах нищо от него, защото един такъв щеше да е последен. Не в това е свободата, тя идва когато излезеш от времето, сякаш то е измислено за да ни държи в плен. Вървях, просто вървях напред, без да знам къде отивам. Може би търсех себе си, може би бягах от мен.

          Ежедневието ми поднасяше несгоди. Разбрах какво е да спиш в мека постеля след като стотици нощи опирах в твърдостта на земята, попивах всеки слънчев лъч след като дълги зими трептях под всеки полъх. Благославях водата с изпръхнали от жаждата устни. Оцених вкуса на храната и се наслаждавах на всяка хапка живот, след като дни не бях слагал нищо в устата. Преклоних се пред въздуха, защото нито за миг не ме изостави и беше за мен и храна, и вода, и светлина, и топлина. Вървях и срещах погледи търсейки очи измити от сълзи, а получавах хлад. Вървях с копнеж за нечия човешка топлота, вървях и без да спирам никъде човечност не съзрях. Не спрях, през цялото време вървях напред без да знам къде отивам, не се обърнах за да почукам на затръшната врата. Вървях и не знаех дали отивам или се връщам.

Банишора

          „По сред нощ Съседът нахълтал в помещението на Илия-циганина, развъртял се с маси, столове и потрошил от бой всичко изпречило се пред него. Полицията го закопчала в районното и на сутринта по живо, по здраво го изпратила у дома“

          Значимо събитие в нашето Банишорско ежедневие. Може би най-значимото. Поне в този век. Какво се случи всъщност? Не съм съдник, за да упреквам когото и да било, нито мога, нито искам да оправдавам някого. Просто съм потресен! че това се случва до мен, с хора които познавам. Значи съм участник и не мога да седя отстрани и да се правя че нищо не е било. Има причина поради, която е станало, това е повод за дебат, това са въпросите в дневния ред на обществото. Циганин-българин, турчин-арменец, гейове-мъжкари, левскари-цесекари, сини-червени, добри-лоши, млади-стари, бедни-богати, обичащи домашни любимци-мразещи домашни любимци, бедни-богати, автомобилисти-велосипедисти, всякакви –исти срещи други  -мисти. Всички сме различни, между нас можем да прекараме милиони граници, които ни разделят, но все пак... Все пак живеем заедно и трябва да намерим поне една допирателна, която да ни свързва, поне една... Трябва да разговаряме, жизненоважно е тези теми да ги изговорим, за да създадем яснота за себе си. За съжаление няма да се получи, дори медиите биха го отразили като „битов инцидент“. Не са виновни те, нито ни е крива системата, или сме жертва на „световната конспирация“. Не. Няма да се получи, защото сме изпаднали в безпътица, завладяни сме от дефицит на ценности, изпразнени от вяра и нахранени със страх.

          Все пак на мен ми пука, и за единия, и за другите, и за техните близки, и за всички които ги заобикалят. Пука ми и заради това не спирам да се питам: не, защо, а как? Как се докарахме до това да сме врагове заключени в съседни клетки.

          Приемам, че и двете страни имат своите мотиви, приемам че всеки е реагирал на провокация, разбирам че това е сблъсък на различни култури, разбирам че всяка дума или жест се чете по различен начин. Наясно съм че агресията не е само дрънкане на оръжие и трошене на кости, може да бъде уж случайна въздишка плод на невербално действие. Приемам че всеки е готов /и така трябва да бъда/ да защити своето семейство, дъщеря, жена, дори съседка, от нечии нечистоплътни щения. Приемам и мерака на другата страна, група мъже „въдворени“ в бекярски бит за да си изкарат хляба търсейки обект на своите страсти / надявам се да ме разберат тези които са минали през казармата/. Приемем всичко човешко, освен насилието във всякакви негови форми, с удар, с изстрел, с дума, с поглед. Насилието ражда насилие.

          В края на краищата, каквото и да правим, всички сме гости на този свят и ще продължим да съществуваме заедно. Да, не съм вездесъщ, нито крайна инстанция, просто исках на глас да определя себе си и да споделя с Вас.

       

Проблясък

Аз се мисля за писател
ала силата ми е стихът
обаче в рамка съм обречен
нямам рими, нямам ямб
мозъкът ми го пелтечи
и го докарва в някакъв апломб
сетне ни съм риба, ни съм рак
оставам си неразгадан щурак

Живот без изход

Не знам защо съм тук
но търся изхода
дарен със кръста на свойта суета
бремето което нося към Голгота

Вървя във кръг
не знам дали е правилна посока
но следвам нещо което в мен ме води
вървя след някакъв компас
закотвен на сърцето
не знае север-юг
нито надморските посоки
вървя, и даже не поглеждам
сляпо го следя

А Той ме води
с трепет и разтърсване жестоко
Вървя, а сякаш съм изгубен
не знам в коя посока
изкачвам върхове
потъвам в езерата
а истината е че съм
               на вярната посока