Спря едно сърце!
То помогна преди 27
месеца да продължат да бият други 18 сърца. Отиде си кучето-спасител Килиан
върнало към живота 18 човека намерени под руините на земетресението в
Кахраман-Мараш. Често силата на емоциите надвишава способността ни за
възприемане. Отнема време за да преодолееш мъглата в съзнанието предизвикана от
тъгата. После идват спомените. Изпъкват миговете на близост запечатани
завинаги. В мен ще остане радостта от победата, Килиан "излая" жив човек и получи своя заслужен
триумф. Бе посрещнат в шпалир и възнаграден с аплодисменти.
Това щеше да бъде деветнадесетият
спасен. Уви, не се случи. Не бе направен опит туптящото сърце, което Килиан
откри да бъде достигнато. След сигнала настъпи суетня. Дойдоха екипи и
експерти. Имаше анализи и коментари. Правеха се изследвания и хипотези. Стотина
бродещи околовръст спасители. Шум и хаос. Постепенно напрежението стихна, хора
и техника се стопиха, настъпи тишина и никой не посегна към руините.
Унили поехме към базата. Въздухът в джипа трябваше да се реже с нож за да дишаме. Може пък просто да е издъхнал докато успеем. Не можеш да промениш света, има неща които не зависят от теб, в такива бедствия е неизбежно, трябва да го преодоляваш...
Тишината продължи до лагера, никой не
искаше да слуша дори собствените си мисли. Там се пръснахме без да срещаме
поглед. Отидох настрани сякаш съм много ангажиран с рутинни дела за да се
отскубна бремето на чувствата. Поводи има много, зарових глава под капака на
повредената си кола. Бърничках тук там за да се върна в реалността. Шляенето ме
успокои ала някак случайно минах край джипката на Роко, Килиан лежеше в
обичайна поза за почивка. Опънал лапи напред, отпуснал глава на тях. Всичко
съвсем както всеки друг път. Обаче очите...
Никога няма да
забравя тези очи. Те говореха думи, които никога няма да произнеса.
Няма коментари:
Публикуване на коментар