Спря да бие едно сърце

 

Спря едно сърце!

 

То помогна преди 27 месеца да продължат да бият други 18 сърца. Отиде си кучето-спасител Килиан върнало към живота 18 човека намерени под руините на земетресението в Кахраман-Мараш. Често силата на емоциите надвишава способността ни за възприемане. Отнема време за да преодолееш мъглата в съзнанието предизвикана от тъгата. После идват спомените. Изпъкват миговете на близост запечатани завинаги. В мен ще остане радостта от победата, Килиан "излая" жив човек и получи своя заслужен триумф. Бе посрещнат в шпалир и възнаграден с аплодисменти.

          Това щеше да бъде деветнадесетият спасен. Уви, не се случи. Не бе направен опит туптящото сърце, което Килиан откри да бъде достигнато. След сигнала настъпи суетня. Дойдоха екипи и експерти. Имаше анализи и коментари. Правеха се изследвания и хипотези. Стотина бродещи околовръст спасители. Шум и хаос. Постепенно напрежението стихна, хора и техника се стопиха, настъпи тишина и никой не посегна към руините.

          Унили поехме към базата. Въздухът в джипа трябваше да се реже с нож за да дишаме. Може пък просто да е издъхнал докато успеем. Не можеш да промениш света, има неща които не зависят от теб, в такива бедствия е неизбежно, трябва да го преодоляваш...

          Тишината продължи до лагера, никой не искаше да слуша дори собствените си мисли. Там се пръснахме без да срещаме поглед. Отидох настрани сякаш съм много ангажиран с рутинни дела за да се отскубна бремето на чувствата. Поводи има много, зарових глава под капака на повредената си кола. Бърничках тук там за да се върна в реалността. Шляенето ме успокои ала някак случайно минах край джипката на Роко, Килиан лежеше в обичайна поза за почивка. Опънал лапи напред, отпуснал глава на тях. Всичко съвсем както всеки друг път. Обаче очите...

Никога няма да забравя тези очи. Те говореха думи, които никога няма да произнеса.    

Тя

 Шестотин думи или по една за всеки ден с теб

Чаках я на Попа. Срещата ни беше в седем. Стана седем и половина. Дъжд запръска. Пресякох „Патриарха” и се настаних на завет под козирката на кино „Дружба”. Мина още доста време. Продължавах да стоя. Опитах с телефона. „Няма връзка с този номер”. Ще я чакам. Все някога ще дойде. Не заради мен. Просто тук живее. Все някога ще дойде.
Разделихме се в петък вечерта. С усмивки, с целувки, все още близки и погълнати един от друг. В събота се чухме, разменихме нежни думи. А в неделя, ах тази неделя, бързайки, на скорост, без да се замисля и изпратих текст. И край. От тогава никакъв контакт. Извадих измачкания лист. Прочетох го отново. Не ми се струва да е лошо. Разказ. Разказ за една жена. За една жена, такава каквато живее във фантазиите, в мислите, в мен... Исках с него да я впечатля, да опиша това което нямам сили да и кажа. Не ме разбра. Напротив разбра ме. Разбра ме, видя моите тъмни страни. Разкри сенчестите ми участъци и се отврати. Мислех, че така ще и помогна да вникне сред обвивките грижливо обвили меката ми сърцевина, а тя откри мухлясалото ядро на сочна и ароматна зелка. Листата падат един по един и с всеки следващ все по-свеж и живописен. Виждах радостта в очите и, чувах я с душата си. Бяхме много близки. Споделяше сърцето си с мен. Слушаше теориите ми със захлас и ми даваше кураж. Опитваше се да ме опознае, правеше го всеки ден, по малко, леко, фино... Сваляше от мен. Сваляше пластовете нечистития натрупани от калния живот, изваждаше на показ, на повърхността добрите ангелски черти, излъскваше ги нежно с любов и се гордееше с тях. Наслаждаваше им се безумно, наслаждаваше се в нощите, когато бяхме заедно, наслаждаваше се четейки редовете изтръгнати като стон от моята душа, наслаждаваше се слушайки гласа ми, наслаждаваше се в смс-ите, писани в самота, в липсата един на друг.
Разбих сърцето и. Разбих малкото трептящо сърчице, захранващо ме с толкова много любов, тупкащо с толкова много нежност и чувственност, запазило се детско и невинно в циничната и личност.
Дъждът проникваше в мен. Не неговите капки, не влагата му. Проникваше усещането за нещо гнило, нещо бевъзвратно загубено, заминало някъде на юг в топлите страни. Дъжд, който не отмива нечистотията в мен, дъжд, който прониква бавно и сигурно в сърцевината ми и помага на загниването да стане необратим процес. Дъждът замести топлината. Топлината на устните, на погледа, топлината на тялото й, която изсушаваше загниващото ядро и възвръщаше свежестта на листенцата ми. Тази топлина, която така безразсъдно прогоних от себе си, след като сама ме беше открила. Толкова дълго я търсих, а когато тя ме откри, когато ме облъчи с своите живот-връщащи вълни, когато си помислих, че това е завинаги, толкова лесно и подло я подведох и я отблъснах от себе си.
Притъмня. Тръгнах бавно по улицата. Разминавах се със забързани минувачи свити под разперените чадъри. Профучаваха лъскави коли, хвърляйки водни пръски навред. Фаровете им осветяваха далечината, а после габаритите им замижаваха бавно в тъмнината. Таня я намаше. Отново бях сам. Сам защото исках да я спечеля, сам защото тя не ме разбра. Или защото видях в очите и своя крив образ. Не е важно, имали значение защо, след като я няма. Нея, за която толкова дълго копнеех, нея за която не повярвах, че е истинска дори когато я открих, а помислих, че е поредната сладострасница. Уви.
Вървейки подминах НДК, продължих по „България”, мислите неусетно ме носеха към полите на Витоша. Вървях и не знаех да съжалям ли себе си или да се радвам за нея. Да съжалявам себе си за своята самота? Да се радвам за нея, защото я отървах от себе си? Неусетно достигнах до нашето любовно гнездо. Спрях се и вдигнах глава. Лампите светеха. На светлината им сребрееха капките на летния дъжд. Вратата се отвори. По стълбите водещи към малкото хотелче се спусна влюбена двойка. Весело бръщолевеха хванати за ръце. Излизайки от малкия навес ги обхвана дъжда. Тя се сви и се притисна в него. Той я прегърна и каза нещо нежно в ухото и. За миг тя спря, вдигна на горе глава и влюбено се вгледа в очите му. В този миг Луна ги освети. Това беше Таня, толкова доволна и щастлива. Вгледах се в него. Това бях аз с Таня свита до сърцето ми.

Цената на вярата

          Да вярвам ли в хората? Те вярват ли в мен? Искам да вярвам в себе си, как да повярвам в себе си ако не вярвам в хората. Значи нямам вяра.

         Нямам вяра в мен, в хората, в бога. Как другите да имат вяра в неверник? Къде, кога и как станах неверник? Труден въпрос! Стъпка по стъпка, ден след ден, изкушаван от суетата избягах от себе си, смених очилата, погледнах на хората през техните очи, вместо да им помогна да виждат през моите. Събудих се несебе си, събудих се сянка с плът и повтарях: „не вярвам, не вярвам, не вярвам”, на всеки, на никой, на мен. Говорех на другите, казвайки на себе си. Ушите ми бяха глухи, очите – слепи. Люшках се, падах, ставах... затъвах, удрях, болеше. Скитах не гонен, бягах без преследвачи, търсех се, жадувах се. Празно и пусто. Тъжно, нещастно. Всички ме лъжеха, лъжех...и себе си. Обвинения сипех, не признавах вини. В храмове кланях, дървета посаждах, исках все да градя, в нищо не вярвах. Нивата от съмнения бурно кълнеше, класове с плод наедряха. Грижливо поливах и плевех, реколта богата ожънах. Урожай от злост, тревоги и злоба. Дъвках, преглъщах и повече страдах, отровен от страховете изгонили моята вяра. Тогава изплува въпросът:”пропаст или спасение”. Случаен човек ми каза: „Повярвай на мене”. „Как да ти вярвам, толкова народ си измамил”. Какво ще кажете? Добра цена за вярата ли са петнадесет сребърника? Седнах да мисля как да постъпя и ето написах. Написах тези редове и на себе си казах „ щом на него не вярвам, как ще повярвам на себе си. Искам си своята вяра, за да съм себе си. Петнадесет сребърника ли е цената ”.

Очистен

          Здравей приятелю, как си тази вечер? При мен е чудно майско време. Рила подняса своя хладен лъх. Божури, теменужки и първи рози задавят въздуха с дъха си. Прясно окосената трева приглася в ароматен букет.
Чуваш далечните подвиквания на косове, любовна мелодия от клюновете на щъркели и весели трели на лястовици. Спокойствие създадено за унес. Унесен в свойте мисли гледаш догарящ огън. Запалих го за да ме стопли. Да сгрее пустотата в мен. А той? Той взе, че адски ме разгорещи. Разпали някакви заспали сили. Събуди дяволите в мен. Подгони ме. Излязох от контрол. Като пламъчета заиграха тези дяволчета в мен. И скокнах. Метнах се в колата и на път. Карам. Без посока, някъде към Кулата, знам ли на къде. Без идея. Ама и без нафта. Гледам свети лампата проклета, но си викам, че ще стигна. До къде бе? Карам вперил поглед във шосето. Бързам, нервно изпреварвам всичките пред мен. За къде е този зор? Бързаме към края. Края на пътя? Пътищата нямат край. Целта? Но нямам цел. Ясно. Карам до последна капка в резервоара. Бензиностанция. Не на тази. Ще издържим до следващата. И така няколко пъти. Знам какво ще стане, но не се отбивам. Бягство ли е това? Или търсене? От себе си ли бягам или търся себе си? Просто искам да изтрия полепналите сажди, вятърът от скоростта да издуха смога настанил се в мен. Опитвам се да се загубя някъде и да изтърся там помията с която съм се нагрухтял, да се измъкна от тресавището, да изтупам от душата си полепналата тиня. Бензиностанция. Напред. Двигателят припука недоволно лишен от своята храна. Краят наближава. Лампичката ярко осветява мрачното табло. Пътят леко се изкачва и аз по него на своята „голгота”. Давай скъпа, още можеш, само още триста метра и сме горе, а от там на долу са си някакви 2-3 километра по наклон. Останаха стотина, но до тук. До тук с теб, на татък сам, пеша. Не си виновна, че изисквам толкова много. Много искам аз от всички, защото много ми отне животът.
Колата изгасна. Заключих и закрачих. Какво му се плашиш? Някакви 2-3 километра, десет – петнайсет минути на там и още толкова обратно. Вървя и се смея на себе си. Каквото потърсих накрая намерих. Щом ти е толкова акъла. Вместо да се разпльоскаш в удобно кресло, да си грееш свитата душица на буйния огън с чаша отлежало уиски сега. На ти нещо истинско, натурално. По сред нощите, в тъмницата пеша по пътищата. Не се оплаквам. Изборът е мой. На никого нищо не натрапвам. На никого не преча, дори префучаващите камиони с клаксон ме поздравяват. Не им завиждам, че са там горе, на топло, удобно седнали в своите кабини. Сигурно си слушат музика или радиото приятно им бръмчи. Тях ги гони нещо. Бързат, срокове, пари... всеки със своте задължения, графици и изпълнения. Сигурно ме съжаляват. Какво ли си казват? Нещастният човечец закъсал... а на мен ми е едно леко, свободно, накак си безгрижно. Все ще стигна до следващата проклета бензиностанция, те сега са като във „ на всеки километър”. Все някак си ще намера нафта, ще се върна, ще си седна удобно в колата, а после и на мекото диванче. Не са проблеми за умиране, какво се тръшкаш, бели кахъри, а може би точно така е трябвало за да разбера, че сто метра, 10 минути, няколко лева... не около тях се върти света. Дори моят свят не се върти около тях.
Мрак прорязван само от фаровете на профучаващи автомобили. Без гориво сред пущинака. Сам сред полето. Дори мобилният ми телефон остана в къщи. Каква трагедия? Отдавна не бях се поставял в такова положение. От доста време не бях печелил такава свобода. Да нямат смисъл толкова неща. Да виждаш в тъмнината, да проглеждаш в същността. Да се носиш с невероятна скорост ходейки пеша. Да се извисяваш някъде загубен сред безкрая. Да дишаш истински, с пълни дробове. Да си в центъра на цивилизацията подмятан от въздушната струя на отминаващите коли и да се сливаш с нищожността на вселената. Никой не знае къде съм, какво правя, как се чувствам, но от това не ми става тъжно и самотно, напротив усещам, че съм длизко до всички, че гледам от някъде много високо, че мога да бъда до всеки който има нужда от мен, че мога да потупам приятелски по рамото всички които ме мразят и ненавиждат. Усещам, че живея, чувствам себе си. Какво повече му трябва на човека, щом винаги когато пожелае може да поиска това което трябва и да получи това от което има нужда. Хубаво е да имаш всичко което искаш. Хубаво е да можеш да го задържиш. По-хубаво е да можеш да го оцениш, да осъзнаеш какво имаш и как да го запазиш. Знаеш ли приятелю, докато си ходех така съвсем лежерно изпитах усещането, че съм алпинист и се качвам на покрива на света и че това не е голям героизъм, а съвсем в реда на нещата. Все едно си на разходка в парка. Сега разбрах какво изпитват те-покорителите. Покоряват себе си. Покорих се и аз. Измъкнах се от кожата си и намерих същността си. Открих се отново. Сам. Разчупих черупката, изхвърлих пляката заседнала в душата ми. Видях се прозрачен, очистен и се познах.
Изскърцаха спирачки. Изсвири клаксон. Трепнах и се обърнах към спрялата кола.
- Качвай се бързо, на завой сме.
- То аз...само до бензиностанцията – смотулевих скачайки в луксозната лимузина.
- Знам, предположих, видях колата преди малко
- Тя не е далече, близо съм вече
- Знам, нямаи километър...
- Мерси, все пак...рядко се случва....особено по това време
- Знам, ама да ти кажа, извинявай, че така на ти, ама на пътя всички сме... нали разбираш...много често карам от тук и все си мисля, ако на този баир видя някой закъсал да го кача
Погледнах го изненадан. Усмихна се леко. Млад мъж на моята възраст с дълбоки черти по лицето.
- Преди няколко години бях много закъсал, отвсякъде, баща ми беше зле и трябваше спешно да се прибера в Благоевград, ама бензин няма, пари няма, приятели няма и какво да правя. Тръгнах. Точно тук ми изгасна колата
- Късно ли стигна?
- Да, махах, махах никой не спря...
Намали скоростта. Подаде мигач. Отклони се в отбивката и спря пред бензиностанцията.
- Извинявай, че само до тук...
- Мерси за мен беше достатъчно...
- Аз ти благодаря...
Колата изръмжа, набра скорост и се върна на магистралата. Седях вцепенен. Дори не успях да ... никак не успях да реагирам, дори не попитах ... дойде, спря, качи ме и замина. Появи се от никъде и изчезна някъде. Идваме и си отиваме, срещаме се и не се забелязваме.
След половин час благополучно подкарах колата си в обратна посока. След още час вече седя в удобния си фотьол среду догарящия огън с чаша отлежало уиски в ръка. Разпльскал съм се доволен. Доволен не защото пак ми е удобно, доволен защото когато ти пиша има какво да ти разкажа. За себе си и останалите хора. Мисля си, трябва ли да замръкнеш някъде за да срещнеш някого, себе си или някой друг. Трябва ли да ходиш пеша сред нощ за прогледнеш в тъмнината и да помогнеш на непознат в ноща, а през останалото време животът да преминава покрай теб като пясък през шепите ти. Заради това реших да ти пиша приятелю, не защото се е случило кой знае какво, а за да ти кажа, че ме има, че съм тук и не съм те забравил.
Друго какво да ти кажа, аз съм добре, около мен е както винаги. Майска вечер. Птичките вече затихват, цветята ухаят все по силно/нали е пролет/, Рила охлажда вечерите ни, за да напомни за вечността.

Надвиврагови

 Банкя. На мегданчето чешма с четири чучура. Хладка вода, минерална. Срещу нея стара достолепна къща, белосана, подържана, за нея залепена втора, зад тях трета. Дворчето малко, свито в дувара, поостригано и варосано. Излиза наперена кметицата.

- Добре дошле
- Добре заварили. Хубав чардак
- Стара къща, здрава. На 200 години е, първата тъдева. Трима братя са се заселили, после са градили и другите.
- Рода ли са ти?
- Снаа съм. Голям род са Надвивраговите.
- Чудно име! Знаеш ли му корена?
- Знам, как да не знам. Цялата история знам – подпря се леко на дирека до вратницата, пое въздух и гласът и се унесе в меден разказ:
Били са трима братя от Брезнишко село. Работливи, имотни, имали сестра – млада севда. Всичко си било натамън. Ама не щеш ли като била на хармана, минал момък на кон, помолил за стомната, да разкваси с водица. Навел се он, двигнала главица да ми подаде и срещнала очите му. Ръце затрепкали, сърце затуптяло, изпуснала стомна, свлекла се шамия, момата потънала в очите му, а то не човешки брате. Дявол. Пора’зил я тая гад, от копнеж по него болна легнала. Враг станал на братятя, заключили я в собата, да се моли за прошка, а него подгонили на война. Дяволът му нйеден, се нощем идел, сума ти бели сторил. Що не са имали това не батисал, то ниви, то добитък, обор, отлана, само къщята пожалил, мила му била, нали негова севда там лежала. Не минал само у тех, ами цело село наопаке обърнал. Събрали се тогава селяните, придумали се и ги прогонили на къде тука. Един носел секира, друг – мотика, а третия синджир. Вървели дня и нощя, дорде еей тамийка намерили шопка, с бистра вода и рекле:”Тъдева ше се градим, здрава камена къща, с дувар два боя висок, враг да не придоде.” Манара заиграла, сума дръве отекли, имало и за имот и за кярия. Мотика зарила, там ти лозе, тук ти нива, зад реката – бустан. В синдвижира козици, овчици, малаци, оплеле. Минало лето, две и момците се замогнали, покрай тех се завъртеле и другие, поселище станало, ама тук му е корена у нашите, срещу чешмата. Кога река придошла, кога черкези доели все у нас цело село се поминвало. Много са добрували ‘ората с тримата братя, но момата се поабила. Изтлела, все под черга в одаята, хич я отнемало. Ама оня дявол я назабравил, до тук ги последил и все подирял я за невеста. Поминало се време, до чешмата черква сградили, на „Свети Дух” я нарекли, ей ги там кам’нете са остале, в ранна пролет сроб у селото дигале. Кой за търговия, кой за трапеза, кой от почит богу у селото на сбора помонвал и на мегдана ‘оро ‘илядно се вило. Моми и момци, пендари и грънци звънчали, ама баш играчът – врагът, дявол. Мирка си нема, не спира, сърце не трепва, а очи само на севда в одаята отичат, а она живецът и изтече. Трогнаше се братя и най-големиу рече:”трима сме, кой ни надвие зет да е, севда с прикя царска ще вземе”. Немало некой млад мераклия да доде, немало некой брат да пребори. Надвили сите момци, но враг на бой не идвал, а все кога мръкне се проявявал. Вечер напластат сеното, утрин обърнато, на залез затикнат тепевицата, заран изпущена, оягнат овца, она затиснала близнета. Враг, та враг. Денем хрисим, нощем невидим. Не че са търпели, но го не били победили. Тогава мома севда им рекла:”Батьовци мои, зорлем мъка си носим. Да ида на Луна за вода на шопка, он- дявилут ке доди и вие с чифтета гърмете, да се тури край на нашата мъка”. Нарекли се братя, мегдан заградили, пушки заредили. Заникнало слънце, нощ обладала, Луна излела, наша севда за вода поела. Рекла стомна да наведе под чочура, зад зида левент изникнал, очи отекли от чаканье, севда, от страх ли, от друго ли стомната изпущила, момъкът се надвесил да я хване и на мушката на братятя излел, гръмна ли три пушкала, три бранекета, три куршомета, един е севда помел, друг е дявол свалил, трети е, ееей тамийка на ската отскочил. Всичко свършило, и с връга и с мило, само момата с радост плакала, че в смъртта си с изгората кръвта си свързала, а братята надвили врага.
- Те от тогава водата топла тече, що е имало сърце горещо. – захлупи надолуу шамията и понесе кофа към чешмата кметицата.
21.05.2013г.

Наръчник за сполучлив 8 март

          Ако никога нямате успех с дамите и смятате, че кавалерството не е на мода, вероятно по празниците би могло да Ви излезе късмета. Особено на 8 март, другите са някак по-сериозни, официални, свързани с домакинстване и т.н. Осми март си е социален феномен, феромоните трептят от сутринта. Прически, тоалети, аромати. Всички ловни инстинкти са настръхнали, няма как да останеш на сухо. Все пак е важно какво ще забършеш и за да няма изненади си трябва тактика.

          Първото, най-важно нещо е да осигуриш терен. На хотели не разчитай, там е full, освен ако не си Рокфелер. Сега, при толкова работещи в чужбина, все имаш някой роднина или приятел с празен апартамент, комшия не е за предпочитане /съдбата е склонна да си прави шеги/. И така, добре е да го спазариш предварително, защото в последния момент конкуренцията рязко се увеличава. Хубаво е да си се уговорил седмица-две по-рано, най-добре веднага след Нова година, за да провериш капията, да опознаеш мястото, не се знае „случаят“ какво ще ти поднесе. Там, някакви специални приготовления не са нужни, дори бутилка вино е много, предполага се, че ще сте добре заквасени, а и кой губи ценно време в „наздравици“. Добре би било да оставиш предварително кутийка кондоми със съответния брой, според възможностите, не е много романтично посред нощ да търсиш отворена аптека и без това там ще има опашка в този момент.

          Когато всичко е уредено може да се премине към точка 2. Алиби. Командировка – отдавна се изтърка, авария у Пешо, не става, нали и той има жена, веднага си изловен, същото е и с игра на карти. Ако си спец може да измислиш нещо оригинално, ама много трябва да го бива и да си го лансирал от преди три месеца за да мине. В краен случай винаги остава старият класически вариант: Служебен банкет, „нали все пак е празник на колежката, ние 364 дни в годината не им обръщаме внимание, поне един път да ги уважим, а и... нали знаеш, шефа как ги гледа тези неща“. Номерът винаги минава, обаче неудобството е, че трябва да разчиташ на добре познат контингент и едва ли са възможни „забележителни премеждия“ или да се надяваш, че сте в голяма кръчма, там има и други празнуващи колективи предимно от дамски състав.

          Така обаче, печелиш друго предимство, не се налага да изнасяш контрабандно единствения си костюм от къщи. Ще имаш възможност спокойно да се подготвиш за тържеството. За бръснене, лъскане и парфюмиране няма да споменавам, досещаш се сам. Предполага се, че ще вземеш душ и ще облечеш чисто бельо. Мноого внимавай! Тук обикновено, щракват най-жестоките капани. Ако облечеш новите боксерки, които Ви е подарила за Коледа – си обречен. Те, точно заради това са купени, непогрешим лакмус за Вашия мерак. Тях може да слагате само през летния отпуск или на семеен СПА-уикенд. Другата крайност също не е препоръчителна, да посегнеш към стария, протрит слип, с който копаш на вилата е изключително подозрително. Дори да имаш пълното й доверие, ще попаднеш под съмнение. Не е добър вариант и да си купиш нещо ново специално за случая, „кога си купувал бельо, та сега“, явно е подарък от обожателка, хм, която ти знае размера. Препоръчвам да вземеш нещо купено от мама. Да го обуеш, дори да дефилираш с него изричайки: „Не съм ли много секси?“ Работи безотказно: „Само онази вещица, може да намери такава гадост, само и само да недокосвам синчето й“. Коя друга би го докоснала?

          Работата е уредена. Номер 3. Бюджет. Най-лесно става ако имаш някакво хоби, винаги можеш да спастриш някой лев, дори с цената на скандал, заслужава си жертвата. Други възможбности са: глоба от КАТ, НАП, ДАП и всякакви останали трибуквени конфигурации; удръжки от шефа, от синдиката, от кварталния /само не споменавай, че изплащаш изчезнал танк в казармата, отдавна сме в НАТО, а и тя е имала баща.../

          Да приемем, че до тук всичко е наред, логистиката е осигурена, време е да хвърлим въдицата. Тук има два варианта: или си тарикат, или си балък. Щом четеш това явно не си тарикат, значи, седиш и чакаш, докато всички по-отворени се наредят или някоя дама с голям зор не те забие без ред. Тогава е ясно, ама да се върнем към общия порядък. С течение на купона нещата се уталожват, времето напредва и очите шарят. Много е важно да определиш кръг от „подходящи личности“. Как става това? За пример ще дам колектив от около 50 човека, приемаме че положението е фифти-фифти. Първо, трябва да задраскаш неподходящата възраст, под 18 /поне до 00.00 часа, после може отново да ги включиш като резервен вариант, ако всичко друго се е изплъзнало/ и над 60 години /освен някои специални изключения/. После, премахвате тези с „трайни колегиални отношения“, по понятни причини. След това отстранявате трите най-грозни и трите най-красиви. Те объркват статистическите зависимости. Накрая остава съсредоточено да разкриете фаворитките на шефа, заместниците, партийния, музиканта, управителя на ресторанта и всички други „дежурни тъпкачи“. Работата вече става много лесна, ще остане избор между десет дами. Три от тях, никога не биха го направили с теб, три от тях, биха го направили единствено с теб, ако не бяха в цикъл, три от тях, биха го направили дори с теб, ако друг не беше те изпреварил. И така, остана само една. Неприятното е, че за нея имаш трима конкуренти. Тук вече роля ще изиграе предварителната подготовка: единият няма пари, вторият няма терен, третият... С третия ще теглиш чоп, ако се падне ези – късмет, ако се падне тура – ловиш такси, купуваш букет цветя /по това време вече са намалени/ и се прибираш у дома. Щастието е за жена ти. Тя дълго ще помни този празник, а на теб не ти остава нищо друго, освен на сутринта да започнеш подготовка следващия 8 март.

Да запаля лампата

          Сутрин рано още преди да отворя очи , пресъхващото гърло започва да ме дере в задушаваща кашлица. Свикнах, дори го приемам като знак че съм жив. Най-тъмното време в годината, улична лампа не свети, слънцето далече зад Рила. Погледна през прозореца, отсреща Асен свети, Руснакът пее в банята, софиянецът скоро легнал, Цветарски избръмчаха за работа, щракна ключа за да ме броят за жив. Всяка заран така си вестяваме, че сме още тук и все по–малко оставаме.
          До миналата есен отдесно в Новачки бяха трима сега никой не пали, от ляво Явор най–млад в махалата -угасна. Такъв е живота всякой в своя ред. Васил не пали лампа ама задими с комина, и тая нощ не е замръзнал в някоя преспа насам от кръчмата. Шейсет и кусур-седемдесет години, не си говорим вече , само се броим сутрин, преди се хвалехме с деца, с унуки. Сега идат само от погребение на погребение само за десет петнадесет минути, дойде ги разпознаеш, запалили колата. Какво да си кажем? Само да ръчкаме не зараснали рани. Повечето тук сме роднини, ако не братовчеди, сватове, сватови, сватанаци, баджанаци... Век назад, кой знае може и два все нещо са делили все нещо са кроили ние сега да берем гайле. Гледам, все се чудя само си търсим колая, а всяка сутрин се търсим дали сме живи. Живи и здрави отдавна не сме. Имаше и здрави, но първи си отидоха, някои други на инат доста караха, баба, стрина, леля Цвета, ама то техното живот ли беше, само мъка . Какво се огледах у чуждите, белким за мен да е различно, ако не е стоката отдавна да съм предал багажа. Ама те ти, тя ме крепи, снощи една се оягни, цяла нощ я гледах. Есенеска си викам махам ги всичките, можеш ли сам, оно си е живинка. Виж го кутрето едвам оцеля, а не му ли чуя гласчето все едно не се е съмнало. Хората изглежда добитъкът ги замести. Гледам си я. Моите звъннат: "Тате къде си , как си, какво, що?" Ама доде се изприкажа запука по жицата, а животинката харно те слуша, не шава, не скача и току близне ръка. Много не мога покрай тях, натежават очите, душа носи а не може да се прикаже. Нема и месец оягни се едната, близни, захрани ги, заякчи. Влизам заранта едното го нема, ама негде отзаде квичи. Извадох го в стаята, с мене го чувах, не му остана душица, от страх ли, от студ ли, умре. Мама му стара, как разбра, като заблее с един тъжен глас, очите ми изтекоха от сълзи. Викам си, или си Господ, или си дявол, нема нищо човешко. Те така ден за ден, вечер легнуваш, сън не иде, сутрин стануваш живот не шава. Ее, ама хубави дни. Нейсе запролети, чуеш секач да щрака, асма крои. Дойде софиянецу, раздума, разтяга, а кат си спомниш, само си разказвал, ядна му майка, знае как да слуша и само подпитва. Нас ни драго да разказваме, никой друг не пита, а он пише, пише и пита. И не е сербез, сипе ракийка, надроби мезенце и то ти стане хубаво, че има с кого да продумаш. Поседи, поседи, па изчезне. Все надниквам, не свети, кога най-не очакваш пак се появи, не спира на место, минута не седи, все нещо чопли, и бърза, бърза… Те и наш‘те такива, ама с тех сме свикнали.

          Ее, друже, живот ли е да го разкажеш. Времето едвам ни тече, все ни душа не стига да се изприкажем. Не, че много ни тежи, но кога нема с кого, и малката тежест дави. С годините намалява силата на очите, но се дърлям защо не различавам цветове, може да не виждам буквите във вестника или телевизора, ама цвета къде ми се губи, разбрах го как се изпарява, за цвят, за вкус си требе сила, а аз заран дъх да поема не мога. Пътуваме пътниче, все сме в една посока, връщане няма, дано се закрепим за малко. Ама няма що, силата ни изтекла, хващам се сам, изтекъл живот. Денем не мецвам от старост, нощем все ме връхлитат, сън ли е, спомен ли, не знам. Идат ми мама и тейко и думат, все думат, ама аз непричом. Тежко е брате сам да ратуваш, кога на яве, кога на сън, старци думат, деца не чуят, а реката все си тече.

          Един срещнах попа, по-малък братовчед. Отче, викам, сполай ти, дай ми късмет. Той ми се мръщи, що си търсил туй ще те стигне, брад‘чед. Стигнало ме е и заминало, ни шава, ни шушне. Има време, с дни не чувам гласа си. Не ми се говори, то и да има на кой. Преди на животинките разказвах и научиха всичко, като започна и леко, по-леко се заклащат в различни посоки. Така, по цяла нощ, като облеща очи в тавана, като потече онази ми ти река от мисли. Потоп. Само чакам да дрънне часовника, за да запаля лампата, страх ме е да не остане загасена, че може да не разбера кога си отивам. Не ме е страх да си отида, а че няма да разбера. То в тази тишина. Отива си зимата. И да дойде пролет, за нас все си е зима, все треперим, все мрачина. То слънцето хубаво нещо, но на човек, човек му трябва да го огрее, а аз само чакам.