Цената на вярата

          Да вярвам ли в хората? Те вярват ли в мен? Искам да вярвам в себе си, как да повярвам в себе си ако не вярвам в хората. Значи нямам вяра.

         Нямам вяра в мен, в хората, в бога. Как другите да имат вяра в неверник? Къде, кога и как станах неверник? Труден въпрос! Стъпка по стъпка, ден след ден, изкушаван от суетата избягах от себе си, смених очилата, погледнах на хората през техните очи, вместо да им помогна да виждат през моите. Събудих се несебе си, събудих се сянка с плът и повтарях: „не вярвам, не вярвам, не вярвам”, на всеки, на никой, на мен. Говорех на другите, казвайки на себе си. Ушите ми бяха глухи, очите – слепи. Люшках се, падах, ставах... затъвах, удрях, болеше. Скитах не гонен, бягах без преследвачи, търсех се, жадувах се. Празно и пусто. Тъжно, нещастно. Всички ме лъжеха, лъжех...и себе си. Обвинения сипех, не признавах вини. В храмове кланях, дървета посаждах, исках все да градя, в нищо не вярвах. Нивата от съмнения бурно кълнеше, класове с плод наедряха. Грижливо поливах и плевех, реколта богата ожънах. Урожай от злост, тревоги и злоба. Дъвках, преглъщах и повече страдах, отровен от страховете изгонили моята вяра. Тогава изплува въпросът:”пропаст или спасение”. Случаен човек ми каза: „Повярвай на мене”. „Как да ти вярвам, толкова народ си измамил”. Какво ще кажете? Добра цена за вярата ли са петнадесет сребърника? Седнах да мисля как да постъпя и ето написах. Написах тези редове и на себе си казах „ щом на него не вярвам, как ще повярвам на себе си. Искам си своята вяра, за да съм себе си. Петнадесет сребърника ли е цената ”.

Очистен

          Здравей приятелю, как си тази вечер? При мен е чудно майско време. Рила подняса своя хладен лъх. Божури, теменужки и първи рози задавят въздуха с дъха си. Прясно окосената трева приглася в ароматен букет.
Чуваш далечните подвиквания на косове, любовна мелодия от клюновете на щъркели и весели трели на лястовици. Спокойствие създадено за унес. Унесен в свойте мисли гледаш догарящ огън. Запалих го за да ме стопли. Да сгрее пустотата в мен. А той? Той взе, че адски ме разгорещи. Разпали някакви заспали сили. Събуди дяволите в мен. Подгони ме. Излязох от контрол. Като пламъчета заиграха тези дяволчета в мен. И скокнах. Метнах се в колата и на път. Карам. Без посока, някъде към Кулата, знам ли на къде. Без идея. Ама и без нафта. Гледам свети лампата проклета, но си викам, че ще стигна. До къде бе? Карам вперил поглед във шосето. Бързам, нервно изпреварвам всичките пред мен. За къде е този зор? Бързаме към края. Края на пътя? Пътищата нямат край. Целта? Но нямам цел. Ясно. Карам до последна капка в резервоара. Бензиностанция. Не на тази. Ще издържим до следващата. И така няколко пъти. Знам какво ще стане, но не се отбивам. Бягство ли е това? Или търсене? От себе си ли бягам или търся себе си? Просто искам да изтрия полепналите сажди, вятърът от скоростта да издуха смога настанил се в мен. Опитвам се да се загубя някъде и да изтърся там помията с която съм се нагрухтял, да се измъкна от тресавището, да изтупам от душата си полепналата тиня. Бензиностанция. Напред. Двигателят припука недоволно лишен от своята храна. Краят наближава. Лампичката ярко осветява мрачното табло. Пътят леко се изкачва и аз по него на своята „голгота”. Давай скъпа, още можеш, само още триста метра и сме горе, а от там на долу са си някакви 2-3 километра по наклон. Останаха стотина, но до тук. До тук с теб, на татък сам, пеша. Не си виновна, че изисквам толкова много. Много искам аз от всички, защото много ми отне животът.
Колата изгасна. Заключих и закрачих. Какво му се плашиш? Някакви 2-3 километра, десет – петнайсет минути на там и още толкова обратно. Вървя и се смея на себе си. Каквото потърсих накрая намерих. Щом ти е толкова акъла. Вместо да се разпльоскаш в удобно кресло, да си грееш свитата душица на буйния огън с чаша отлежало уиски сега. На ти нещо истинско, натурално. По сред нощите, в тъмницата пеша по пътищата. Не се оплаквам. Изборът е мой. На никого нищо не натрапвам. На никого не преча, дори префучаващите камиони с клаксон ме поздравяват. Не им завиждам, че са там горе, на топло, удобно седнали в своите кабини. Сигурно си слушат музика или радиото приятно им бръмчи. Тях ги гони нещо. Бързат, срокове, пари... всеки със своте задължения, графици и изпълнения. Сигурно ме съжаляват. Какво ли си казват? Нещастният човечец закъсал... а на мен ми е едно леко, свободно, накак си безгрижно. Все ще стигна до следващата проклета бензиностанция, те сега са като във „ на всеки километър”. Все някак си ще намера нафта, ще се върна, ще си седна удобно в колата, а после и на мекото диванче. Не са проблеми за умиране, какво се тръшкаш, бели кахъри, а може би точно така е трябвало за да разбера, че сто метра, 10 минути, няколко лева... не около тях се върти света. Дори моят свят не се върти около тях.
Мрак прорязван само от фаровете на профучаващи автомобили. Без гориво сред пущинака. Сам сред полето. Дори мобилният ми телефон остана в къщи. Каква трагедия? Отдавна не бях се поставял в такова положение. От доста време не бях печелил такава свобода. Да нямат смисъл толкова неща. Да виждаш в тъмнината, да проглеждаш в същността. Да се носиш с невероятна скорост ходейки пеша. Да се извисяваш някъде загубен сред безкрая. Да дишаш истински, с пълни дробове. Да си в центъра на цивилизацията подмятан от въздушната струя на отминаващите коли и да се сливаш с нищожността на вселената. Никой не знае къде съм, какво правя, как се чувствам, но от това не ми става тъжно и самотно, напротив усещам, че съм длизко до всички, че гледам от някъде много високо, че мога да бъда до всеки който има нужда от мен, че мога да потупам приятелски по рамото всички които ме мразят и ненавиждат. Усещам, че живея, чувствам себе си. Какво повече му трябва на човека, щом винаги когато пожелае може да поиска това което трябва и да получи това от което има нужда. Хубаво е да имаш всичко което искаш. Хубаво е да можеш да го задържиш. По-хубаво е да можеш да го оцениш, да осъзнаеш какво имаш и как да го запазиш. Знаеш ли приятелю, докато си ходех така съвсем лежерно изпитах усещането, че съм алпинист и се качвам на покрива на света и че това не е голям героизъм, а съвсем в реда на нещата. Все едно си на разходка в парка. Сега разбрах какво изпитват те-покорителите. Покоряват себе си. Покорих се и аз. Измъкнах се от кожата си и намерих същността си. Открих се отново. Сам. Разчупих черупката, изхвърлих пляката заседнала в душата ми. Видях се прозрачен, очистен и се познах.
Изскърцаха спирачки. Изсвири клаксон. Трепнах и се обърнах към спрялата кола.
- Качвай се бързо, на завой сме.
- То аз...само до бензиностанцията – смотулевих скачайки в луксозната лимузина.
- Знам, предположих, видях колата преди малко
- Тя не е далече, близо съм вече
- Знам, нямаи километър...
- Мерси, все пак...рядко се случва....особено по това време
- Знам, ама да ти кажа, извинявай, че така на ти, ама на пътя всички сме... нали разбираш...много често карам от тук и все си мисля, ако на този баир видя някой закъсал да го кача
Погледнах го изненадан. Усмихна се леко. Млад мъж на моята възраст с дълбоки черти по лицето.
- Преди няколко години бях много закъсал, отвсякъде, баща ми беше зле и трябваше спешно да се прибера в Благоевград, ама бензин няма, пари няма, приятели няма и какво да правя. Тръгнах. Точно тук ми изгасна колата
- Късно ли стигна?
- Да, махах, махах никой не спря...
Намали скоростта. Подаде мигач. Отклони се в отбивката и спря пред бензиностанцията.
- Извинявай, че само до тук...
- Мерси за мен беше достатъчно...
- Аз ти благодаря...
Колата изръмжа, набра скорост и се върна на магистралата. Седях вцепенен. Дори не успях да ... никак не успях да реагирам, дори не попитах ... дойде, спря, качи ме и замина. Появи се от никъде и изчезна някъде. Идваме и си отиваме, срещаме се и не се забелязваме.
След половин час благополучно подкарах колата си в обратна посока. След още час вече седя в удобния си фотьол среду догарящия огън с чаша отлежало уиски в ръка. Разпльскал съм се доволен. Доволен не защото пак ми е удобно, доволен защото когато ти пиша има какво да ти разкажа. За себе си и останалите хора. Мисля си, трябва ли да замръкнеш някъде за да срещнеш някого, себе си или някой друг. Трябва ли да ходиш пеша сред нощ за прогледнеш в тъмнината и да помогнеш на непознат в ноща, а през останалото време животът да преминава покрай теб като пясък през шепите ти. Заради това реших да ти пиша приятелю, не защото се е случило кой знае какво, а за да ти кажа, че ме има, че съм тук и не съм те забравил.
Друго какво да ти кажа, аз съм добре, около мен е както винаги. Майска вечер. Птичките вече затихват, цветята ухаят все по силно/нали е пролет/, Рила охлажда вечерите ни, за да напомни за вечността.

Надвиврагови

 Банкя. На мегданчето чешма с четири чучура. Хладка вода, минерална. Срещу нея стара достолепна къща, белосана, подържана, за нея залепена втора, зад тях трета. Дворчето малко, свито в дувара, поостригано и варосано. Излиза наперена кметицата.

- Добре дошле
- Добре заварили. Хубав чардак
- Стара къща, здрава. На 200 години е, първата тъдева. Трима братя са се заселили, после са градили и другите.
- Рода ли са ти?
- Снаа съм. Голям род са Надвивраговите.
- Чудно име! Знаеш ли му корена?
- Знам, как да не знам. Цялата история знам – подпря се леко на дирека до вратницата, пое въздух и гласът и се унесе в меден разказ:
Били са трима братя от Брезнишко село. Работливи, имотни, имали сестра – млада севда. Всичко си било натамън. Ама не щеш ли като била на хармана, минал момък на кон, помолил за стомната, да разкваси с водица. Навел се он, двигнала главица да ми подаде и срещнала очите му. Ръце затрепкали, сърце затуптяло, изпуснала стомна, свлекла се шамия, момата потънала в очите му, а то не човешки брате. Дявол. Пора’зил я тая гад, от копнеж по него болна легнала. Враг станал на братятя, заключили я в собата, да се моли за прошка, а него подгонили на война. Дяволът му нйеден, се нощем идел, сума ти бели сторил. Що не са имали това не батисал, то ниви, то добитък, обор, отлана, само къщята пожалил, мила му била, нали негова севда там лежала. Не минал само у тех, ами цело село наопаке обърнал. Събрали се тогава селяните, придумали се и ги прогонили на къде тука. Един носел секира, друг – мотика, а третия синджир. Вървели дня и нощя, дорде еей тамийка намерили шопка, с бистра вода и рекле:”Тъдева ше се градим, здрава камена къща, с дувар два боя висок, враг да не придоде.” Манара заиграла, сума дръве отекли, имало и за имот и за кярия. Мотика зарила, там ти лозе, тук ти нива, зад реката – бустан. В синдвижира козици, овчици, малаци, оплеле. Минало лето, две и момците се замогнали, покрай тех се завъртеле и другие, поселище станало, ама тук му е корена у нашите, срещу чешмата. Кога река придошла, кога черкези доели все у нас цело село се поминвало. Много са добрували ‘ората с тримата братя, но момата се поабила. Изтлела, все под черга в одаята, хич я отнемало. Ама оня дявол я назабравил, до тук ги последил и все подирял я за невеста. Поминало се време, до чешмата черква сградили, на „Свети Дух” я нарекли, ей ги там кам’нете са остале, в ранна пролет сроб у селото дигале. Кой за търговия, кой за трапеза, кой от почит богу у селото на сбора помонвал и на мегдана ‘оро ‘илядно се вило. Моми и момци, пендари и грънци звънчали, ама баш играчът – врагът, дявол. Мирка си нема, не спира, сърце не трепва, а очи само на севда в одаята отичат, а она живецът и изтече. Трогнаше се братя и най-големиу рече:”трима сме, кой ни надвие зет да е, севда с прикя царска ще вземе”. Немало некой млад мераклия да доде, немало некой брат да пребори. Надвили сите момци, но враг на бой не идвал, а все кога мръкне се проявявал. Вечер напластат сеното, утрин обърнато, на залез затикнат тепевицата, заран изпущена, оягнат овца, она затиснала близнета. Враг, та враг. Денем хрисим, нощем невидим. Не че са търпели, но го не били победили. Тогава мома севда им рекла:”Батьовци мои, зорлем мъка си носим. Да ида на Луна за вода на шопка, он- дявилут ке доди и вие с чифтета гърмете, да се тури край на нашата мъка”. Нарекли се братя, мегдан заградили, пушки заредили. Заникнало слънце, нощ обладала, Луна излела, наша севда за вода поела. Рекла стомна да наведе под чочура, зад зида левент изникнал, очи отекли от чаканье, севда, от страх ли, от друго ли стомната изпущила, момъкът се надвесил да я хване и на мушката на братятя излел, гръмна ли три пушкала, три бранекета, три куршомета, един е севда помел, друг е дявол свалил, трети е, ееей тамийка на ската отскочил. Всичко свършило, и с връга и с мило, само момата с радост плакала, че в смъртта си с изгората кръвта си свързала, а братята надвили врага.
- Те от тогава водата топла тече, що е имало сърце горещо. – захлупи надолуу шамията и понесе кофа към чешмата кметицата.
21.05.2013г.