Сутрин рано още преди да отворя очи ,
пресъхващото гърло започва да ме дере в задушаваща кашлица. Свикнах, дори го
приемам като знак че съм жив. Най-тъмното време в годината, улична лампа не
свети, слънцето далече зад Рила. Погледна през прозореца, отсреща Асен свети,
Руснакът пее в банята, софиянецът скоро легнал, Цветарски избръмчаха за работа,
щракна ключа за да ме броят за жив. Всяка заран така си вестяваме, че сме още
тук и все по–малко оставаме.
До миналата есен отдесно в Новачки бяха трима сега никой не пали, от ляво Явор най–млад в махалата -угасна. Такъв е живота всякой в своя ред. Васил не пали лампа ама задими с комина, и тая нощ не е замръзнал в някоя преспа насам от кръчмата. Шейсет и кусур-седемдесет години, не си говорим вече , само се броим сутрин, преди се хвалехме с деца, с унуки. Сега идат само от погребение на погребение само за десет петнадесет минути, дойде ги разпознаеш, запалили колата. Какво да си кажем? Само да ръчкаме не зараснали рани. Повечето тук сме роднини, ако не братовчеди, сватове, сватови, сватанаци, баджанаци... Век назад, кой знае може и два все нещо са делили все нещо са кроили ние сега да берем гайле. Гледам, все се чудя само си търсим колая, а всяка сутрин се търсим дали сме живи. Живи и здрави отдавна не сме. Имаше и здрави, но първи си отидоха, някои други на инат доста караха, баба, стрина, леля Цвета, ама то техното живот ли беше, само мъка . Какво се огледах у чуждите, белким за мен да е различно, ако не е стоката отдавна да съм предал багажа. Ама те ти, тя ме крепи, снощи една се оягни, цяла нощ я гледах. Есенеска си викам махам ги всичките, можеш ли сам, оно си е живинка. Виж го кутрето едвам оцеля, а не му ли чуя гласчето все едно не се е съмнало. Хората изглежда добитъкът ги замести. Гледам си я. Моите звъннат: "Тате къде си , как си, какво, що?" Ама доде се изприкажа запука по жицата, а животинката харно те слуша, не шава, не скача и току близне ръка. Много не мога покрай тях, натежават очите, душа носи а не може да се прикаже. Нема и месец оягни се едната, близни, захрани ги, заякчи. Влизам заранта едното го нема, ама негде отзаде квичи. Извадох го в стаята, с мене го чувах, не му остана душица, от страх ли, от студ ли, умре. Мама му стара, как разбра, като заблее с един тъжен глас, очите ми изтекоха от сълзи. Викам си, или си Господ, или си дявол, нема нищо човешко. Те така ден за ден, вечер легнуваш, сън не иде, сутрин стануваш живот не шава. Ее, ама хубави дни. Нейсе запролети, чуеш секач да щрака, асма крои. Дойде софиянецу, раздума, разтяга, а кат си спомниш, само си разказвал, ядна му майка, знае как да слуша и само подпитва. Нас ни драго да разказваме, никой друг не пита, а он пише, пише и пита. И не е сербез, сипе ракийка, надроби мезенце и то ти стане хубаво, че има с кого да продумаш. Поседи, поседи, па изчезне. Все надниквам, не свети, кога най-не очакваш пак се появи, не спира на место, минута не седи, все нещо чопли, и бърза, бърза… Те и наш‘те такива, ама с тех сме свикнали.
До миналата есен отдесно в Новачки бяха трима сега никой не пали, от ляво Явор най–млад в махалата -угасна. Такъв е живота всякой в своя ред. Васил не пали лампа ама задими с комина, и тая нощ не е замръзнал в някоя преспа насам от кръчмата. Шейсет и кусур-седемдесет години, не си говорим вече , само се броим сутрин, преди се хвалехме с деца, с унуки. Сега идат само от погребение на погребение само за десет петнадесет минути, дойде ги разпознаеш, запалили колата. Какво да си кажем? Само да ръчкаме не зараснали рани. Повечето тук сме роднини, ако не братовчеди, сватове, сватови, сватанаци, баджанаци... Век назад, кой знае може и два все нещо са делили все нещо са кроили ние сега да берем гайле. Гледам, все се чудя само си търсим колая, а всяка сутрин се търсим дали сме живи. Живи и здрави отдавна не сме. Имаше и здрави, но първи си отидоха, някои други на инат доста караха, баба, стрина, леля Цвета, ама то техното живот ли беше, само мъка . Какво се огледах у чуждите, белким за мен да е различно, ако не е стоката отдавна да съм предал багажа. Ама те ти, тя ме крепи, снощи една се оягни, цяла нощ я гледах. Есенеска си викам махам ги всичките, можеш ли сам, оно си е живинка. Виж го кутрето едвам оцеля, а не му ли чуя гласчето все едно не се е съмнало. Хората изглежда добитъкът ги замести. Гледам си я. Моите звъннат: "Тате къде си , как си, какво, що?" Ама доде се изприкажа запука по жицата, а животинката харно те слуша, не шава, не скача и току близне ръка. Много не мога покрай тях, натежават очите, душа носи а не може да се прикаже. Нема и месец оягни се едната, близни, захрани ги, заякчи. Влизам заранта едното го нема, ама негде отзаде квичи. Извадох го в стаята, с мене го чувах, не му остана душица, от страх ли, от студ ли, умре. Мама му стара, как разбра, като заблее с един тъжен глас, очите ми изтекоха от сълзи. Викам си, или си Господ, или си дявол, нема нищо човешко. Те така ден за ден, вечер легнуваш, сън не иде, сутрин стануваш живот не шава. Ее, ама хубави дни. Нейсе запролети, чуеш секач да щрака, асма крои. Дойде софиянецу, раздума, разтяга, а кат си спомниш, само си разказвал, ядна му майка, знае как да слуша и само подпитва. Нас ни драго да разказваме, никой друг не пита, а он пише, пише и пита. И не е сербез, сипе ракийка, надроби мезенце и то ти стане хубаво, че има с кого да продумаш. Поседи, поседи, па изчезне. Все надниквам, не свети, кога най-не очакваш пак се появи, не спира на место, минута не седи, все нещо чопли, и бърза, бърза… Те и наш‘те такива, ама с тех сме свикнали.
Ее, друже, живот ли е да го разкажеш.
Времето едвам ни тече, все ни душа не стига да се изприкажем. Не, че много ни
тежи, но кога нема с кого, и малката тежест дави. С годините намалява силата на
очите, но се дърлям защо не различавам цветове, може да не виждам буквите във
вестника или телевизора, ама цвета къде ми се губи, разбрах го как се изпарява,
за цвят, за вкус си требе сила, а аз заран дъх да поема не мога. Пътуваме
пътниче, все сме в една посока, връщане няма, дано се закрепим за малко. Ама
няма що, силата ни изтекла, хващам се сам, изтекъл живот. Денем не мецвам от
старост, нощем все ме връхлитат, сън ли е, спомен ли, не знам. Идат ми мама и
тейко и думат, все думат, ама аз непричом. Тежко е брате сам да ратуваш, кога
на яве, кога на сън, старци думат, деца не чуят, а реката все си тече.
Един срещнах попа, по-малък
братовчед. Отче, викам, сполай ти, дай ми късмет. Той ми се мръщи, що си търсил
туй ще те стигне, брад‘чед. Стигнало ме е и заминало, ни шава, ни шушне. Има
време, с дни не чувам гласа си. Не ми се говори, то и да има на кой. Преди на
животинките разказвах и научиха всичко, като започна и леко, по-леко се
заклащат в различни посоки. Така, по цяла нощ, като облеща очи в тавана, като
потече онази ми ти река от мисли. Потоп. Само чакам да дрънне часовника, за да
запаля лампата, страх ме е да не остане загасена, че може да не разбера кога си
отивам. Не ме е страх да си отида, а че няма да разбера. То в тази тишина.
Отива си зимата. И да дойде пролет, за нас все си е зима, все треперим, все
мрачина. То слънцето хубаво нещо, но на човек, човек му трябва да го огрее, а
аз само чакам.
